МЕДАЛЬОНЪТ
/с продължение/
В КАПАНА, 1868 г., есента

Такава златна есен, а времето тихо, хубаво, приятно. Няма дъждове, няма киша. "Кадън хавасъ" казваха на такова време турците – женско време. Да ти е драго да яздиш и да обикаляш пръснатите по планините стада. А от месеци Гаврил, Хрелката и Михалаки само това правеха. Разпределиха си вилаета Ушак, обхождаше всеки своя район, описваше стадата с овце-майки, имената на овчарите, прираста от малки агнета. Събираха се в кантората, сумираха общо колко глави добитък трябва да отведат за продан и приблизително колко пари се очаква да вземат за тях. Но всичко беше само ориентировъчно. Много зависеше от това колко килца щеше да качи на гърба си всяко агънце, колко ще се опитат да скрият овчарите или колко ще измрат от болести, и на каква цена ще успеят те, бегликчиите, да ги продадат.

– Хич не ги жалете – пляскаше с отворена длан по масата Михалаки.– Ако слушаме пастирите и им вярваме, те половината ще изкарат или измрели, или отвлечени от вълци. Колкото сме записали, че са родени, от тях ще заделяме една десета. И гледайте по-едричките да вземате! Да не ви набутат дребосъци недорасли!

– То, Михале, има наистина и болести, и вълци – опитваше се да бъде справедлив Хрелката.

– Ха-ха-ха! Ама ти си бил много доверчив бе, Станьо! – смееше се Михалаки искрено развеселен. – Ти, ако беше овчар, нямаше ли да скриеш двайсет овце от двеста в гората още преди преброяването? Не ги мисли за толкова прости, ей! Хитри са те, защото са рая! Раята само така може да оцелява. Като си играе на криеница с държавата! Така ли е, Гавриле?

– Така е – съгласяваше се Гаврил с половин уста, защото и той беше син на тази рая. Както и самият Михалаки всъщност. Никак не му харесваше как се обърна отношението му към простите хорица.

– Ех, Михалаки! – клатеше глава Хрелката. – Внимавай да не ни излезе през носа това надхитряне и с овчарите, и с държавата!

– Няма страшно, приятел! Виж какви пари показват сметките! Някога дали сте печелили толкова за едно лято?

После почиваха един месец, преди да тръгнат да събират десятъка за продан. В този месец Хрелката наобиколи Денизли да си пораздвижи замрялата прекупваческа търговия, част от която бе дело и на Гаврил, та затова той на свой ред ходи два пъти до Цариград за стока и закара афион. Отби се няколко пъти до златарското ателие да се срещне с хубавата дъщеря на Куюмджиян. Бащата отдавна виждаше искрите, които припламваха между тях, и дискретно се оттегляше в работилничката си, за да могат младите да се разговорят в магазина без стеснение. Той харесваше Гаврил и би го одобрил за зет, стига младият търговец да реши най-после да поиска ръката на дъщеря му. Златарят наблюдаваше възхода на този българин, оценяваше способностите му, доброто му поведение. Нищо не знаеше за неговия род, освен това, че и баща му бил търговец, преди да се спомине доста млад. Синът очевидно вървеше по стъпките му, и то с великански крачки.

Малко не одобряваше перченето му със скъпите дрехи, с хубавия кон, украсен с лъщящия като слънце медальон. Но пък тъкмо този медальон толкова клиенти му докара за една година! Че всеки, който похвалеше Гаврил за украсата на коня му, получаваше веднага най-изчерпателна информация кой златар точно му го е направил със златните си ръце и какви чудеса още можел да изработи! И заваляха поръчки за колиета, обеци, диадеми, брошки и медальони от аги, паши и техните хареми, от турски големци и чужди дипломати. Лично персийският консул в Ангора два пъти идва в представителството си в Измир, и двата пъти го повика да му занесе украшения от магазина, за да избере няколко за любимите си съпруги.

После Гаврил и съдружникът му се захванаха с беглика на Ушак и изглежда това накара българина да се въздържи засега от предложение за женитба. Можеше да се очаква, че наесен, като приключат, ще поиска да вдигне сватба. Куюмджиян очакваше този момент, но от друга страна животът го бе научил на умението да слага юзди на желанията си и да проявява търпение. Волята е у бога.

Той позволяваше на дъщеря си, след като приключи работата в магазина, по светло да се разходи под ръка с младия мъж из стъргалото, а после ги чуваше как тихо си говорят пред пътната врата, докато той я изпращаше. Гаврил си открадваше вече по някоя целувка в припадащия здрач и след кратко озъртане към потрепващите перденца по прозорците на съседските къщи. Той по-задълго задържаше девойката в прегръдката си и по-силно я притискаше към себе си.

– Като мед си сладка! – шепнеше задъхано в ухото й на арменски, целуваше устните й, и я гледаше с такива запленени и поглъщащи очи, с каквито никой досега не я бе гледал.

– Ох, Гавриле, пусни ме вече – теглеше се леко тя из ръцете му, а в същото време й се искаше да не я пуска до сутринта и още по-силно да я притисне до себе си.

Един ден Гаврил дойде в магазина издокаран, както винаги, с елече, бродирано отпред, с червен фес, потури от фин плат, широк раиран пояс, със златно синджирче на врата и кехлибарена броеница, затъкната в пояса. Е, не беше божигробска, но някой ден щеше да стане и хаджия. Хвана я подръка и тръгнаха по главната улица.

– Днес съм решил да си направя фотография и да я пратя на майка ми, че сигурно се е затъжила за мен. Ще влезеш ли да ме изчакаш?

Тъкмо стигнаха ателието. Фотографинът беше възрастен грък. Той поздрави младия търговец и се засуети да му обяснява къде да седне и накъде да гледа. Гаврил му каза, че иска да стои прав. Професионалистът имаше решение за такива клиенти. Специално бе донесъл в ателието един хубав висок шкаф с дърворезба, за да се облегне човек на него, а не да стърчи нелепо изпънат, като че ли ще му четат присъда.

Гаврил застана до шкафа, облегнат на десния си лакът, лявата ръка залови за пояса, кръстоса небрежно единия крак пред другия и попита:

– Така добре ли изглеждам?

– Добре, добре – избъбри гъркът.

Въпросът не беше отправен към него, а към младата арменка. Тя кимна утвърдително и Гаврил се усмихна. После реши, че е добре на снимката да е сериозен, затова си придаде спокойно изражение, но очите му все така възторжено и напористо бяха вперени в лицето на девойката, сякаш още я питаше нещо и се усмихваше.

Фотографът се бе закачулил с черното платнище на апарата и в следващия момент блесна светлина.

– Готово – обяви майсторът на моменталните изображения. – В петък снимките ще са станали, мини да ги вземеш.

Гаврил протегна ръка към момичето.

– Ела да се снимаме заедно.

– Не – дръпна се глезено арменката. – Какво ще каже татко?

– Нищо няма да каже, нали си ми годеница! – той за първи път изговаряше това, което вече с цялото си поведение показваше. – Ела. Толкова си красива! Хубава снимка ще стане.

Придърпа я до себе си и я прегърна през кръста.

– Ох, само татко да не разбере – шепнеше в това време тя, докато старият грък зареждаше касета с новата стъклена плака.

Блясък и готово.

– Ето, видя ли, че не е страшно – засмя се Гаврил.

Ала девойката никак не беше спокойна. Не беше редно това, което направи. Да се бе снимала самичка – може. Или семейна снимка с родителите й. Но е крайно непристойно и срамно една неомъжена девойка да се снима с някой ерген, пък бил той и годеник. Нека се оженят, че тогава, както го изисква приличието!

"Само татко да не разбере!" – повтаряше си тя в очакване на петъка, когато щяха с Гаврил да вземат снимките. После щеше да скрие своите някъде дълбоко-дълбоко под девет ката дрехи в раклата си!

Но разправията я свари неподготвена още в четвъртък. Гаврил отново бе заминал някъде и днес нямаше да идва. Затова пък баща й влетя в магазина зачервен и бесен, размахал в ръка няколко снимки.

– Как смееш? – викна той, та чак й проглуши ушите. – Как си позволяваш това безсрамие? Целият град да те гледа и да ти се присмива! Очите си да не мога да вдигна утре пред хората! Никаквица! Забранявам повече да излизаш с него!

Той хвърли снимките на тезгяха и стъписаната му дъщеря ги видя. Бяха много хубави. Двамата прегърнати и усмихнати. Но откъде бе разбрал баща й? Веднага й беше отговорено на въпроса:

– Оня грък! Да вземе да ги окачи на витрината, та целият град да ги гледа! Като вършиш безсрамия, поне не ги излагай на показ! Може и да се ожени Гаврил за тебе, тогава се снимайте, колкото щете! Ами ако се запилее нанякъде? Ако утре някоя друга му завърти ума? А? Срам! За тебе ще е срамът, не за него, разбра ли? За мъжа никога не е срамно, че бил с някоя жена. Но за жената е петно за цял живот!

– Той... той не е такъв – прошепна момичето и сълзи закапаха от очите му.

– Може да не е. Но пътищата са пълни с разбойници. Всичко може да му се случи дори не по негова вина – вече по-кротко, но все така строго продължи баща й: – Веднъж да те омъжа, ще ми олекне. А дотогава никакво хойкане по града. Оттука право вкъщи! Разбра ли?

– Разбрах – едва чуто отвърна момичето.

Гаврил се върна в града на другия ден. Чу за разправията. Реакцията на златаря го наскърби, но в същото време такива бяха моралните норми сред арменците. Започна да наобикаля вечер край дома им и веднъж на мръкване най-после любимата му излезе на улицата да си поговорят.

– Като се оженим, всичко ще се оправи – говореше й Гаврил и целуваше един по един пръстите на ръката й. – Само да приберем беглика, да платим данъка на хазната и ще дойда да поискам ръката ти. Само един месец още и ще се оженим.

Тази сладостна перспектива отново даде страст на целувките им– колкото по-тайно откраднати, толкова по-огнени.

Есента наближи. Един кратък проливен дъжд изведнъж напомни за нея. Гаврил тъкмо разговаряше с любимата си пред портата и рукна като из ведро. Двамата се притиснаха един до друг под тясното навесче. Но то нямаше да ги опази.

– Ела насам – дръпна го навътре девойката. Те се шмугнаха в двора и притичаха до най-близкия подслон – плевнята.

Зад гъстите ресни на дъжда и най-наблюдателната съседка не би видяла какво стана. Влязоха на сушина и девойката отметна със смях измокрената си коса. Как да устоиш? Гаврил силно я прегърна и впи устни в нейните.

– Толкова те искам! – зашепна той, обвил силните си мъжки ръце около снагата й. – Ти си моя вече! Ти си ми жена пред бога!

– Ох, Гавриле, потрай още малко! – зашепна задъхано момичето, но нямаше сили да го отблъсне и зарови пръсти в косата му.

После като в някаква омая, като в някакъв танц, чиито стъпки никога не бяха учили, двамата се залюляха през пустия хамбар, краката им се заплетоха в дебелата слама на пода и те паднаха на мекото ложе, което съдбата им беше постлала за първа брачна нощ.

– Ду артен им кинън ес! Им кинън ес! Ми вахецир! ¹– шепнеше на арменски той задъхан в ухото й.

Дъждът почти бе спрял, когато тя изтича вкъщи и се скри в стаята да свали измокрените си дрехи с полепнали сламки. На вечеря й се струваше, че всички ще прочетат като надпис на челото й какво се бе случило, но никой не й обърна особено внимание и тя си легна да спи, а сърцето й продължаваше да думка в гърдите, като че ще изскочи.

На другия ден Гаврил замина да събира десятъка.

Работата така завъртя тримата съдружници, че дъх не можеха да си поемат. Наеха помощници, обикаляха кошарите, отделяха наедрелите от лятната паша шилета, караха ги на пазара в главния град Ушак или в Денизли, понякога в Пазарлар или Алшехир. Бяха се разбрали, като продаде всеки шилетата от своя район, да се срещнат в кантората в Измир, да изброят прихода, да сметнат кое е за държавата, кое остава за тях, да си го поделят и на другия ден да внесат данъка в хазната.

Така и стана. Гаврил се разплати с помощниците си и късно една вечер стигна в Измир. Сутринта, измит и облечен в чисти дрехи, отиде в кантората. Хрелката вече беше там, а по обед дойде и Михалаки.

Засмян до уши, въпреки че силно куцаше с дебело превързан крак, той тържествуващо ги поздрави от вратата:

– Здравейте, юнаци! Ех, каква дружина сме ние с вас! Ако речем, света ще преобърнем! Станьо, велик си ти в сметките! Най-великият!– тупна го здраво по гърба. – Сядай на масата и брой! Виж какво богатство съм донесъл! Гавриле, братко, и ти нямаш равен на себе си! Дай ръка да се подпра, че едва стъпвам на тоя крак.

– Какво ти е бе, Михале?

– Ох, навехнах го преди два дни. Подул се е като кютук! Не мога да стъпя. Ама ще си оправим сметките утре с държавата и тогава ще търся доктор. От навехнат крак никой не е умрял. Дайте тефтерите и да видим кой колко е донесъл.

Четоха, смятаха, натрупаха купчина златни турски лири, франкове, рубли, големи сребърни бешлици със завъртени арабски букви отгоре им, дребни каймета и рубиета. Всякаква пара! Свечери се. Докато я изчислят от една валута в друга, докато сметнат... Цяла нощ щяха да работят.

Изведнъж Михалаки стреснато скочи, но болката в крака го накара да се свие на стола си.

– Боже, колко съм тъп! – викна той и се плесна по челото. – Една торба си забравих в хана. А в нея бях скрил цяла кесия златни махмудии. Нали по различни дисаги разхвърлях парите, та да не са всичките на едно място, както сме си говорили. А да взема да забравя торбата в конюшнята! Оле боже господи, чисто злато!

Станьо и Гаврил мълчаха стъписани. Голяма глупост наистина.

– Аз знам точно къде я окачих. Сега ще скокна да си я прибера! Тя е такава опърпана, козинява като за зоб на конете, сигурно никой в тъмното не я е забелязал даже.

Той тръгна към вратата и едва не падна, когато болният му крак се подгъна изведнъж. Подпря се на стената и изстена през зъби.

– Стой, кажи къде е, аз ще ида – скочи и го подхвана Гаврил със здравите си ръце.

– Жив да си, братко. Ще се поболея, ако пропаднат тия пари. За какво се бъхтахме толкова!

И той обясни при кое село от коя страна на пътя е гостилницата, къде точно в конюшнята до коя греда трябва да виси торбата му.

– Знам го този хан – викна Гаврил, затропа надолу по стълбите и след миг външната врата хлопна зад гърба му.

– Ох, Станьо, иди пусни резето, че да не ни обере някой – продума Михалаки и се довлече до стола си.

Гаврил препусна към далечното село. Беше мръкнало. И в най-бърз галоп имаше три часа път. А като е тъмно, щеше по-бавно да язди, нищо че има луна. Значи поне четири. Да отдъхне конят един час и после още четири обратно, чак призори щеше да се върне.

"Тоя Михалаки, такъв разсеян!"

Рано сутринта капнал от умора той върза коня си пред кантората и се заизкачва бавно по стълбите. Беше намерил торбата точно на мястото. И вътре беше пълната с пари кесия. Гаврил надникна още там в нея. На лунната светлина блеснаха пред погледа му златните монети, той върза пак кесията и пое обратно. Всичко мина добре, но душата му излезе от препускане по голите чукари цяла нощ.

В стаята на горния етаж завари само Хрелката. Спеше, облакътен на масата.

Гаврил седна на стола отсреща и го побутна.

– Станьо, дойдох. Донесох парите.

– Е, и кво? – измрънка Хрелката и от дъха му лъхна на вино.

Гаврил се огледа смръщено. На пода се търкаляха празни шишета. На масата – две недопити чаши. Михалаки го няма. Парите също.

Прозрението като хладна змия пролази в душата му.

Огледа се тревожно. Бръкна в донесената торба, извади натъпканата с пари кесия и я изсипа на масата. Блеснаха няколко жълтици, които са били сложени най-отгоре, а останалите се оказаха медни пари. Нищожна сума. Нищожна!

"За това ли тичах цяла нощ?"

– Къде е? – разтърси той с две ръце пияния си съдружник. – Къде е Михалаки? Къде са парите?

Хрелката не беше изтрезнявал по-бързо. Завъртяха се из празната кантора, из склада долу – няма го. Намериха зад вратата само дебелата превръзка от крака му.

Как ги беше изиграл! Как хубаво бе измислил и подредил всичко! Да дойде последен, да куца, да се сети внезапно за забравените пари! Да прати далече Гаврил, защото знаеше, че той вече не посяга към виното. Но на Станьо му се услаждаше. Почерпили се били за добре свършената работа!

Двамата тичаха из града, разпитваха някой не го ли е видял, но той имаше цяла нощ преднина. С един добър кон далече е стигнал. А накъде ли е хванал? Можеше да предположи, че ще хукнат да го гонят към Цариград, значи едва ли беше поел в тая посока! Можеше и на кораб да се е качил. Както хубаво е подготвил всичко, сигурно и тескере си е извадил, и билет си е купил предварително и сега плува към Венеция или към Атина, или към Александрия в Египет...

Привечер Станьо и Гаврил седяха в кантората и се гледаха измъчени, потни и гневни. Единият – жалък, миришещ още на вино, но съвсем трезвен, а другият – със зачервени от безсънието очи, пълни с отчаяние.

Заптиетата влязоха и ги арестуваха. Беше се разчуло вече, че са търсили из целия град съдружника си и липсват парите за данъка. Затвориха ги. Станьо се изправи пред зарешетеното прозорче, загледа се към розовото от залеза небе и от очите му се затъркаляха едри сълзи. Гаврил нямаше сили дори за това. Опъна се на прогнилия сламеник и заспа като пребит.

Държаха ги затворени в тази килия два дни. После ги преместиха в общо каменно подземие само с едно прозорче. Спяха на вмирисаните сламеници, докато сами се вмирисаха ужасно. Имаха само една кофа вода на двайсет човека сутрин да се измият и една кофа за по нужда. Смърдеше нетърпимо! Извеждаха ги за по един час в двора да се раздвижат и тогава Гаврил с пълни гърди дишаше свежия зимен въздух. То каква ти зима тук? Една снежинка не пада, но все пак прохладно. Очите му светеха жадно за още простор и още въздух, но ги връщаха обратно. Той се чувстваше като волно диво животно, внезапно попаднало в капан, от който няма измъкване! А кръвта му кипеше от гняв. Гняв! Жажда за мъст! Кроеше планове как, като излезе на свобода, ще преобърне земята, за да намери Михалаки. Как ще допре острия си нож до гърлото му и със злорад блясък в очите ще му заяви, че на парченца ще го нареже за това, което му бе причинил. О, само да му падне! Гаврил безброй пъти го уби с нож, насече с ятаган, простреля с пистолет. Кръвта му всяка нощ се лееше в мислите му, докато гневът прекипя и остана само болезненото унижение и осъзнаването на собствената му наивност и доверчивост.

Явиха се два-три пъти пред съда. Турците гледаха и пресмятаха по собствените им записки колко данък е трябвало да платят. Добре, че всичко бяха записвали наполовина, понеже от самото начало така се бяха разбрали. Пишат сто глави шилета, но си знаят, че са двеста. Само че съдът не знаеше, а никой нямаше да си направи труда да пита овчарите и говедарите по планините. Така поне падна размерът на дължимия данък наполовина. Ето за това нещо излезе прав измамникът Михалаки.

Съдът не се интересуваше, че ги бил изиграл съдружникът им. Не си направиха труда да го издирват.

Кой е този Михалаки? Откъде е? Нищо не знаеха за него. Дали Михалаки е истинското му име – дори това не знаеха. Никой от двамата не бе му поискал документ. А в книгите за откупуването на беглика бяха записани само техните две имена – Станьо Хрелка и Гаврил Хлътев. Как беше станало това? Не можеха да си обяснят отначало, но после Гаврил се сети, че съдружниците му без него бяха отишли да платят аванса и да оформят документите. Значи Станьо беше се подписал със своето име, а Михалаки с името на Гаврил. Излизаше, че Михалаки нищо не дължи на държавата. Само те двамата.

Разпитите, мръсотията, унижението, ужасната обида, че с теб се е подиграл човек, на когото си вярвал като на брат – това до крайна степен ги смачка. След като османската правосъдна система, без да си дава зор, дълго и бавно ги дъвка, за три месеца ги смля и в края на февруари беше готова да ги изплюе с цялото полагащо им се презрение. Решението на съда беше просто. Ако съберат до един месец парите за останалата половина от данъка и ги внесат в хазната, държавата няма да има никакви претенции към тях и ще ги освободи. Но някой заможен човек трябва да гарантира с парите си, че няма да избягат. Ако не стане така, чакаше ги тежък каторжен труд с вериги на краката до края на живота им някъде из Анадола.

Хрелката писа на роднина в Денизли, той му пое гаранцията и скоро го пуснаха да върви да събира своя дял от парите. Там имаше разхвърляна стока, имаше да си прибира приходи и щеше да се справи.

Гаврил знаеше кой има пари да застане зад гърба му, но как да протегне просешка ръка точно към този човек? Той завинаги си бе спечелил презрението му. Сигурно никога вече нямаше да бъде допуснат до прага на златарския му магазин, до дома и дъщеря му.

Три дни, след като пуснаха Хрелката, отведоха младия българин при началника на затвора.

– Можеш да вървиш да събираш парите – каза му кратко той. – И недей да бягаш, защото много уважаван човек заложи името и богатството си заради тебе!

– Кой е този човек? – не повярва Гаврил.

– Трудно ли е да се сетиш? А си щял да се жениш за дъщеря му! Много къса памет имаш, Гаврил ефенди. А той изтърка стъпалата да идва през ден да пита за тебе. Хайде, върви!

Гаврил се прибра в наетата от него къща. Слава богу, багажът му си беше там, а съседът му го гледаше съчувствено. Първата му работа бе да отиде на баня. След това може би трябваше да благодари на Гроник Куюмджиян. Но не биваше само с гола благодарност да се яви. Седна и състави списък. Трябваше да провери колко са се умножили парите му, заложени при двамата лихвари, където държеше малки суми. Да види какви пари имаше скътани вкъщи, какви са пръснати в стока по търговци на дребно, да пресметне колко ще вземе за коня си на пазара, за скъпите си вещи и дрехи. Всичко това му отне един ден.

Отиде при златаря, благодари му с наведена глава и му представи сметката си. Само за десетина дни щеше да събере нужните пари, лишавайки се от абсолютно всичко. Оставаше без един грош капитал, с който да започне нова търговия и да се изправи на крака. На двайсет и пет години от блестящия връх, който достигна, животът му се срина в праха! Като единствен неприкосновен резерв, като последен знак за синовна обич и лично самочувствие щеше да си запази само две неща– мъничкото златно рубие от майка си и медальона "машаллах". Ако посегнеше и на тях, щеше да рухне завинаги в собствените си очи до положение, от което нямаше да може никога да се вдигне. А сега все пак се надяваше. Беше млад, силен и гневен.

Арменецът прегледа сметките му и каза:

– Бях сигурен, че няма да побегнеш, затова гарантирах за теб. Това е единственото, с което можах да ти помогна. А го направих, защото дъщеря ми си изплака очите. – После добави замислено: – Но не само заради нея. Мисля си, че и ти щеше да гарантираш за мен, ако аз бях попаднал в затвора.

Очите на Гаврил се навлажниха при тези думи.

– Благодаря – успя да отвърне той със свито гърло.

Не можеше нищо повече да каже. Не можеше вече дума да отвори за женитба с дъщеря му. Той беше голтак и бедняк. Провален и посрамен. Нямаше за него място в дома му. В нито един почтен дом! Сърцето му в този момент сякаш се сви и избухна, разпръсвайки се на малки парченца.

Но и златарят се късаше от противоречия. Искаше да прегърне като син този изстрадал младеж, който беше отличен търговец и само заради житейска неопитност бе така брутално ограбен. Знаеше, че сърцето на дъщеря му е разбито и няма да може да обикне другиго така, както това момче. Но ако дори сега, въпреки че е разорен, го приемеше за зет, можеше всичко да върви добре година, две, пет... и пак изневиделица някой да го измами и да го доведе заедно с обичната му дъщеря до просешка тояга. Гроник можеше да не бъде жив тогава, за да ги спаси!

Добрият мъдър и справедлив Гроник Куюмджиян не можеше да се поддаде на съжалението:

"Понякога се изправяме в живота си пред тежък избор. Как да постъпи човек? Не винаги правилното решение изглежда справедливо и не ние трябва да решаваме. Волята е у бога."

Той поклати глава, сам съгласявайки се с горчивите си мисли. Нямаше какво повече да си кажат. Гаврил се обърна и излезе.

Прозвънването на сребърната камбанка на вратата беше най-последният сладък отглас от завинаги изгубеното приказно щастие, което почти държеше, което трептеше и пърхаше като живо птиче в ръцете му, но...

Отлетя завинаги.

* * *

СТАРОТО КУЧЕ

След краткото, но поучително "бягство" на Атанас Николов, Сянката му изглежда прояви повече здрав разум от върховния си шеф– министъра на вътрешните работи, и реши хем да натрие носа на криминалиста от Бургас, хем да не му остави свободно време за глупости. Премести го от централното управление в едно от столичните РПУ-та като временно заместващ, защото един от криминалистите там бе прекарал инфаркт и задълго излезе в отпуск по болест.

Николов отиде да се представи в първия си работен ден на новото място и ръководителят на оперативната група изгледа с недоверие бургазлията.

Беше едър трийсет и пет годишен българин със самочувствието на врял и кипял в професията. Казваше се Методи Боримечков и външността му забележително съответстваше на неговото име. Приятелите му, пред които на чашка разказваше любопитни семейни предания, знаеха, че то много здраво е свързано с героичната история на рода му, чиито корени бяха някъде от селата около Охрид. Точно тази родова памет за подвизите на неговите деди през целия му живот бе държала принципите му на висота. Тя извираше от времената на османската власт, когато българите по днешните македонски земи са проливали кръвта си за свобода, и правеше Боримечков силно чувствителен към всякакви прояви на безчестие. Пак заради здравите си принципи не беше влизал в никакви заговорчета и комбинацийки на кариеристите край себе си и затова не можa да порасне в службата. И след всички промени, трансформации и реорганизации в полицията се озова на длъжността криминалист в оперативна група по тежки престъпления към това районно полицейско управление на София.

Станимир Искренов познаваше силата на принципите му. Но те можеха лесно да бъдат манипулирани и да се превърнат в негова слабост. От това се възползва Сянката без никакво угризение.

"Ще ми бяга! Ще ме прави на маймуна!" – заканително поклати глава той, вдигна телефона и наприказва цял куп измислици за Николов на Методи Боримечков.

И ето, сега Боримечков седеше на бюрото си и претегляше с поглед новия колега. Нищо чудно въпреки хрисимия му вид всичко, дружески споделено от Искренов по телефона, да си е чиста истина.

"Научих такива неща за него, които не мога да ти ги напиша официално, но не е зле да ги имаш предвид – бе откровеничил Искренов.– Странна птица е тоя Николов. Нищо не се е доказало срещу него, но колегите му смятат, че е покровителствал дребните наркопласьори в Бургас и те добре са му се отплащали. Сега не пие, но преди години е имал проблеми с алкохола и с домашното насилие. Биел е жена си в пияно състояние и затова е разведен. Изобщо е с твърде неуравновесен характер. Не си личи от пръв поглед, защото е старо куче, вече си знае недостатъците и внимава как се държи, но ти го наблюдавай. В Бургас колегите му малко си отдъхнаха, като го изтеглихме насам, но това беше най-простият начин да скъсаме връзките му с местната престъпност. Пак ти казвам, всичко това са само подозрения, но не е зле да ги знаеш."

"Ама че таралеж в гащите!" – изсумтя Методи Боримечков и благодари на съвипускника си за предупреждението.

За начало той настани "таралежа" в кабинета си на съседното бюро, сложи пред него три папки и му поръча:

– Чети! А после ще ги обсъдим.

Николов седна и се зачете.

Предстоеше му рутинна работа, която смяташе съвестно да върши, докато траеше "командировката му" в София. Нямаше вече да предприема никакви изненадващи действия. Това, което можеше да направи по делото на Майкъл Брустър, беше го сторил. Сега спокойно щеше да върши, каквото му наредят, и да си кротува много встрани от голямата буря. Всичко около катастрофата изглеждаше спокойно и само той си знаеше, че е настъпила тъкмо фазата на затишие, преди бурята да връхлети и помете всичко по пътя си. Разбира се, ако Джордж събереше куража да направи нещо.

Но Майкъл му беше приятел и криминалистът бе на деветдесет и девет процента убеден, че американецът ще постъпи така, както смяташе, че е правилно. Беше го прочел в очите му. Затова сега той просто трябваше да седи и да изчака. Беше отвързал чувала с ветровете² като моряците на Одисей. Те щяха да разлюлеят кораба на човека с усмивката на самодоволна хиена. Трябваше им само мъничко време, за да се развилнеят и да го потопят.

Атанас Николов четеше първата папка и си водеше бележки. Не беше лесно да се ориентира, след като не той бе събирал материалите, не бе разговарял с пострадалите и нямаше лични впечатления. А така четеш преразкази и се движиш по изстинала следа.

До края на деня беше проучил и трите папки и смяташе, че е стигнал до някои изводи.

На другия ден Боримечков го слушаше, без да го прекъсва. Тези три папки му бяха любимите. Бяха пълни с противоречия и подвеждащи следи. Даваше ги на всеки новопостъпил криминалист. И си водеше статистика. Най-добрият резултат досега бе на колегата му с инфаркта. Той беше разрешил два от случаите, а за другия направи три обосновани предположения, като вярното решение бе едно от тях. Значи в реална ситуация би следвало да провери и трите и да открие истината. Резултатът на Атанас Николов се долепи плътно до "победителя" – един категорично решен случай, две предположения за втория, като личните му предпочитания клоняха в едната посока и Боримечков знаеше, че е правилната.

– В третия случай имаме патова ситуация – каза Николов, като сложи папката пред себе си, но не я отвори. – Шофьорът на таксито обвинява младежа, че е убил своята приятелка, а младежът обвинява шофьора. И двамата са били на местопрестъплението, и по двамата има кръв и са оставили отпечатъци. Кой е нападал и кой е защитавал момичето не може да се разбере. Свидетелите също си противоречат. Близките на убитата от една страна твърдят, че младите били много влюбени и... как се казваше младежът... Иван Колев, не може да й е посегнал. Други, също толкова близки, свидетелстват, че бил много ревнив и неведнъж са я виждали със синини. Шофьорът Степан Сарафян казва, че те са се скарали още в таксито му. А приятелят й Иван твърди, че Степан я дебнел от няколко дни и, понеже смятал, че е сама, бил нахлул в стаята й, за да я изнасили.

– Знам подробностите – прекъсна го за първи път Боримечков. – При всички случаи в сбиването тя е прободена. При всички случаи единият я е нападнал, а другият я е бранил.

– Да – поклати глава Николов. – Естествено възможностите са само две. Имам чувството, че от папката е извадена информация. Така, както е подредена, силно накланя подозренията към шофьора. Но ми липсва биографичната справка за него.

– Толкова ли е важна? – скръсти ръце Боримечков.

– Смятам за много важно къде е роден. Дали е български арменец, руски арменец или арменски арменец – облегна се в стола си Атанас Николов.

– Не знаех, че арменците се разграничават така.

– Аз ги разграничавам така. Има престъпни типове във всяка народност. Но с арменците случаят е много специален. Дългогодишната полицейска статистика показва, че родените в България арменци, които са потомци на избягалите от Турция по времето на изтреблението на арменския народ, предават като свещен завeт в своите семейства благодарността си към България, задето е отворила границите си тогава и ги е спасила. Те са най-лоялните граждани на страната ни, повече дори от нас, българите, и никога не вършат престъпления. Ако този шофьор е с такъв произход, аз бих се заклел, че се е опитал да защити момичето. Но ако е скорошен емигрант от Русия или от Армения, разследването по случая ще трябва още да продължи.

Боримечков поклати глава дълбоко впечатлен. Току-що пришълецът от Бургас се изкачи на "стълбичката на победителите" в неписаната му класация. Разследването отдавна беше приключило. Той самият го бе приключил и по по-различен път, а не движен от такава проста логика, наистина бе успял да докаже вината на ревнивия младеж и да оневини шофьора. Но подходът на Атанас Николов също не беше за пренебрегване. Показваше широк поглед и нестандартни асоциации. Старо куче наистина!

Той се усмихна и каза:

– Прав си. Твоят арменец се оказа добър човек. Тези папки бяха само упражнение да ти видя нивото.

– Е?

– Видях го. Хайде сега да се заемеш с истинска работа – извади от чекмеджето си съвсем новичка зелена папка и му я подаде. – Чети и върви да огледаш мястото, ако трябва. Имаме пожар в склад и подозрение за умишлен палеж. За нещастие пазачът се е задушил. Както знаеш, вземат все старци, които просто спят там, вместо да пазят наистина.

Николов се задълбочи да чете новия случай и след един час излезе, за да посети склада в Драгалевци.

Тогава Боримечков извади телефонния си тефтер, отвори го на бюрото, порови в него и набра някакъв номер. И той беше старо куче, не се доверяваше толкова лесно на доброжелатели като Искренов, които винаги бяха готови да разтворят ръце за прегръдка. Но дали братска, или за да го смачкат и задушат?

– Ало? – каза някой отсреща.

– Здравей, Хари! Как я карате в Бургас?

– О, Боримечка! Откога не съм те чувал! – откликна зарадван съвипускникът му Харутюн Манукян от другия край на България.

Галина Златарева

Нагоре
Към Съдържанието на броя