ПОСЛЕДНИЯТ АСЕНОВЕЦ – БОЯНСКИЯТ МАЙСТОР
– продължение –

            Из градините се надигнаха викове. Гончии от Търнов бяха пристигнали и искаха веднага да бъдат приети от самодържеца.
            – Най-сетне… – пошъпна Десислава. – Носят ти златопечатното слово на съвета… Ти си вече цар…
            Задъхани, морни, тревожни, великият боляр Стефан и войводата Станиш се зададоха от една пътека. Подире им тичаха изплашени всички стражи и дворцови люде.
            – Бягайте! Венгерски войски внезапно нахлуха и обградиха Търнов! Потери са разпратени навсякъде да Ви дирят… Около престолнината кипи кървав бой! Ирина повикала Ростислав на помощ! Нашите войски сега се събират! Тих и Елтимир се върнаха към земите си да събират своите люде! Спасявайте се!
            Калоян сложи побледнял ръка на меча си.
            – Аз не бягам…
            Стефан се хвърли на колене пред него. Вярното му лице се изкриви в безмерна тревога.
            – За Бога! Няма време за колебание… Нашите сили са слаби… Ще ни трябват най-малко десет дни, докато съберем опълчения от прониите. О! Тия дръзки нападатели ще ни запомнят! Ала сега няма време, няма време. Дирят Ви под дърво и листо. Ще Ви заловят. Венгерските войски щели да провъзгласят Мицо за цар. Бягайте към Бояна! Затворете се в калето, дорде ги изгоним от Търнов.
            На разсъмване две венгерски дружини претърсиха цялата лятна къща от Калояновите покои до конюшните и загарниците. И като не намериха този, когото диреха, от яд я подпалиха. Из целия Хем, по всички друмове препуснаха венгерски конници, които спираха всеки пътник, разпитваха всеки селянин из полето. Бегълците не можеха да скрият дирите си. Случайно изтървана дума, случаен верен взор издаваха следите на последния Асеновец. Прикривани от народа, от селище в селище, от гора в гора, от пещера в пещера, подкрепяйки сили из жрънки и манастири, Калоян и Десислава, придружени от Стефан, Станиш и Добрил, най-верните между верните, полека приближаваха към Боянската непристъпна крепост. Ала не можеха да се застоят някъде и два часа, да не зърнат гостоприемните домакини как от далечните кръгозори изниква гора от венгерски копия. И морни, недохранени, неотпочинали, те трябваше отново да бягат, да прикриват следите си като подгонен дивеч, стегнат отвсякъде в неумолима примамка.

* * * * *

            Застанал връз прага на жрънката си, старият мелничар гледаше загрижен нагоре и поклащаше глава.
            – И нощес ще вали дъжд… – каза загрижено той към стопанката си, която слагаше трапезата. Отправи неспокоен взор към притъмнялото поле, прорязано от лъскавата ивица на реката и каза като на себе си:
            – Кои ще са тия късни гости? Май насам идат.
            Петима конници бързо наближаваха към жрънката. Стопанинът се затече да ги посрещне. Конете бяха потънали в пот и пяна. Пътниците едва се държаха на краката си. Четирима мъже и една жена. Жрънкарят ги изгледа изпод вежди. Знатни люде бяха тия. Ала явно бе, че не желаят да бъдат много разпитвани. Високият мъж с черната брада го попита:
            – Ще можеш ли да ни дадеш дрехи за преобличане, добрий старче? Имаш ли коне за смяна?
            – Дрехи ще Ви намеря, ама нашенски, прости… – отвърна жрънкарят, като продължаваше внимателно да ги разглежда. – Ала коне нямам. Ако синовете ми се върнат до довечера, ще имам два да Ви дам.
            Чудните пътници се нахвърлиха с алчна стръв връз храната, сякаш неяли от три дни. Те си говореха шъпнешком, ослушваха се внимателно, от време на време някой от тях ставаше и поглеждаше през прозорчето. Старецът отиде в малката съседна стаичка при жена си, която вадеше сирене, орехи и петмез за гостите. Пошъпна замислен:
            – Тия люде не ми харесват. И аз научих, че Калоян се прогласил цар и изгонил Ирина… Да не би тая хубавица, която бяга с тия мъже, пък да е тя?
            Старицата го изгледа опулена и изтърва орехите. Прекръсти се бързо и изплашено:
            – Боже избав… Та ние ли ще я вардим?
            Когато се нахраниха и поискаха по-прости дрехи за преобличане, гостите останаха поразени от отказа на стареца, който бе променил държанието си. Той току ломотеше нещо, дърпаше се, ала не мърдаше от мястото си.
            – Не знам. Нека дойдат синовете ми. – А в очите му все светеше някакъв зъл и недоверчив пламък.
            Предложиха му кесия злато. Той отказа да я приеме. Тогава Калоян захвърли всяка предпазливост. Нямаше време за губене.
            – Аз съм Александровият син… Ирина повика венгерски войски да я спасяват и сега потеря ни гони. Ще помогнеш ли на своя цар?
            Старецът го изгледа смаян. Избледнелите му сини очи се изпълниха със сълзи. Той се спусна да целува дрехите и ръцете на новия Калиман.
            – Бог с тебе! И света Петка да те закриля… А тази новата царица ли е? Честито й царство… А пък аз я помислих за Ирина…
            Той се залута с бабичката си да дири по-вехти, износени дрехи. В това време Калоян подстригваше косите и брадата си. Високо от прозорчето на воденицата се наблюдаваше полето. Двама конници препускаха край върбалака към жрънката. Старецът изтича до вратата.
            – Синовете ми! Не се бойте…
            Двата коня бяха охранени и яки. На тях можеха да се качат само четирима души, по двама на кон, петият трябваше да се пожертва. Добрил пристъпи без колебание.
            – Сбогом, драгий ми приятелю – каза развълнувано Калоян и крепко го прегърна. – Нека се надяваме, че ще се видим отново в Бояна. И ако е рекъл Бог, отново ще продължиш твоята работа. Сбогом, верний ми Добриле!
            Новата царица извади от ръката си златен пръстен със зелен камък и му го подаде за спомен. Майсторът прегъна коляно, наведе се ниско и целуна туниката на Десислава. След това застана на прага и дълго следи с взор чезнещите бегълци. Заедно с тях си отиваше красотата и смисълът на целия му живот. Закапаха едри капки дъжд. Дирите на конете по прашния друм изчезнаха.

* * * * *

            Ранобудни отроци се бяха отправили към къра, за да започнат от време работата си. Чевръсти моми бързаха да помогнат в прибирането на гроздето. Тиха, бавна песен се разнасяше над ширната равнина. Един от копиеносците, който изглеждаше да е българин, повика двамина от лозарите и почна да ги разпитва. Минавали ли са оттам неколцина знатни люде, една жена и петима мъже. Чували ли са някой да е виждал тъдява севастократор Калояна, новия цар. Лозарите слушаха чудните слова и поклащаха глава, приведени над работата си. Ръката на една от берачките леко затрепера. От умората ли, от уплахата, ала ако венгрите се бяха загледали по-внимателно, щяха да забележат, че ръцете на красивата берачка не са видели много слънце и тежък труд. Тя неумело събираше с десница едрите гроздове, а малката й левица с мъка държеше тежкия кош. Строен мъж с дълбоки черни очи изсипваше в кораба обилния плод.

Фани Попова Мутафова