ДА ПОТЪНЕШ В ДЪЛБИНИТЕ НА ОТЧАЯНИЕТО И ДА ПРЕОТКРИЕШ СЕБЕ СИ

      Детските ми години са белязани с обиколки от кабинет на кабинет, търсейки лекарската помощ за нечуващите ми уши. Все пак с доста намален слух, завърших средното си образование. Назад във времето, дипломираните средношколци застъпвахме на работното си място направо от ученическата скамейка. Да, така беше, навремето имаше работа за всички, а който не започваше работа продължително време, държавата го принуждаваше да го стори. На времето имаше отбиване на военна служба, където се възмъжаваше. С нетърпение очаквах и за мен да настъпи този момент, но намалените зрение и слух ми преградиха пътя към казармата. Видя се, че няма да полагам клетва пред родния флаг. Понесох го тежко, но животът продължава.
      Специалността по която започнах трудовия си път, бе мечта от детство, а именно да работя с дърво. Да работиш с дърводелски машини означава да работиш при много висок шум, но на мен това не ми пречеше, защото намаленият слух регулираше децибелите на шума. От екипа на местния вестник често ми вземаха интервю, като млад и способен специалист по изработка на модели. Става дума за модели, изработени за метални отливки в машиностроенето. Учебникът по моделчество и неговото приложение в машиностроителната индустрия е доста дебеличък. Не ме интересуваше нищо друго, освен обогатяване на познанията ми и усвояване на тънкостите на моделчеството. Усещах, че зрението леко намалява, но го отдавах на многото чертежи, които трябваше да разчитам, преди да започна изработката на моделите. Честно казано, не обърнах особено внимание на факта, че се наложи да сложа очила. Какво толкова, всеки пети човек носи очила.
      Както всеки млад човек и в мен се бе загнездило огромното желание да имам шофьорска книжка. Отново бях поставен пред изпитание. Трябваше да мина необходимите медицински прегледи, за да бъда допуснат до курс за любител-шофьор. На косъм, не се разминах с тази си мечта. Бях на границата на допустимото, а всъщност аз криех кокошата си слепота. Изпитът ми пред КАТ мина безупречно и без забележки. Заболяването, освен, че ме ограничи в тъмните часове на деня, ограничи до неузнаваемост и периферното ми виждане. Този факт ме принуди, без присъда, да се разделя с шофьорлъка, моята любов и съкровена мечта.
      Огромна подкрепа получавах от родителите си. Те винаги бяха до мен в радост и мъка. Не си мислете, че не съм искал да създам семейство, но намаленият слух и увреденото зрение ми пречеха да общувам с хората. Още повече се утежни животът ми, когато нощното виждане почти изчезна. Трябваше да се съобразявам със светлата и тъмната част на деня. Не исках приятелите ми да узнават, че освен нечуващ, вече съм и невиждащ. И така долу-горе нещата вървяха в рамките на поносимото.
      Времето редеше годините една след друга. Родителите ми си отидоха от този свят и останах сам с неволите, които ми бе отредила съдбата. В къщи цареше самота и безнадеждност, които горяха до болка сърцето и душата ми. След кончината на майка ми, загубих зрението си напълно и то само за 8 дни. Пред мен всичко придоби един цвят, липсваше пътеката, по която се бях устремил. Просто сякаш бе свършила една филмова прожекция и край. Да, но един човешки живот не е филмова лента, а истинска даденост, която човек трябва да пази и цени.
      Реших да търся лек, който да ме крепи да продължа живота си. Изборът ми бе лекомислен и жесток. Потърсих утехата в малко количество питие, но всеки ден. И така питие, след питие, се озовах в железните и зловещи окови на зависимостта. Зависимостта допринесе за развитието на още едно тежко заболяване, което ми определи броени години живот. А сега накъде?
      От доста години знаех, че има Асоциация на сляпо-глухите, но някак си, не ме заинтригува особено. В изблик на отчаяние и безпомощност, потърсих телефона на тази асоциация. Осъществих връзка и разбрах какви социални, обучителни и рехабилитационни услуги предлагат, при това безплатно.
      Още на първото си посещение в Национален център за рехабилитация на сляпо-глухи (НЦРСГ) признах, че съм зависим, но преподаватели, като че ли не ми повярваха или по-скоро още от началото искаха да ми помогнат да се отърва от мислите, заседнали в моето съзнание. Разбира се, че нищо не се случва бързо, лесно, без воля, упоритост и решителност.
      По покана на НЦРСГ проведох няколко курса на обучение. Никога повече не споменах за зависимостта, а възприемах всичко онова, което ми се преподаваше. Увлякох се по онези машини, които ти помагат да имаш поглед навсякъде и във всичко и "Гергана" (гласът на говорящата програма) властно настанила се в тях, разказва ли, разказва. Така се научих да чета и да пиша с помощта на компютър. Запитах се: "Само дотук ли?".
      Някога на младини имах желанието да уча във Висше учебно заведение. Защо да не се пробвам сега? Екипът на НЦРСГ бяха моето второ семейство. Те запълниха празното място на родителите ми. По този повод споделих идеята си и получих тяхното одобрение, помощ и подкрепа.
      Кандидатствах във Философски факултет на Софийски университет. Приеха ме. Студентските приключения започват, казах си аз. С огромно желание тръгвах на лекции, но отново проблем. Залите огромни, лекторите някъде там, колеги коментират, а слуховият ми апарат се опитва всичко да улови и успява, но мозъкът не смогва да обработи всичко необходимо. Диктофонът бе средството, чрез което успях да отсявам нужната ми информация.
      Изборът на специалност "Философия", е изборът на моята душа, която преоткрих във втория си живот. Да, аз живея втори живот, макар и с тежка форма на сляпо-глухота. Сетивата са ограничени, но човешкото усещане, жаждата за живот, ме водят напред и нагоре.
      Уважаеми читателю на това толкова прекрасно и от особена значимост за мен списание, написаното дотук събуди вътрешен глас, който очерта нещо като личен девиз: "Не падай, не падай долу, гледай само нагоре!"

Евгени Ненков

10 ГОДИНИ ДУЕТ “НАСТРОЕНИЕ”

      – Как започна кариерата Ви като дует "Настроение"?
      През 2004 година заедно с двама наши незрящи колеги създадохме формация "Настроение". За съжаление, както се случва при всички световно известни групи, само след няма и две години започнаха неразбориите. Всеки от пловдивската четворка се мислеше за най-великият в групата и не признаваше мнението на другите членове. Незачитането обаче на това, че основно ние двамата дърпахме формацията напред ни дразнеше и обиждаше най-много. Допълнително се намесиха личните и семейните отношения, което беше много жалко. Това доведе до конфронтация в групата и се наложи ние двамата да се оттеглим. Но както обикновено се случва в такива ситуации на неетично и безумно непризнаване възможностите и способностите на хората с които твориш, вместо да ни извадят очите, ни изписаха веждите. Напук на другите двама представители на формацията, ние решихме да се обособим като семеен дует, като запазим името, което дадохме на формацията, а именно дует "Настроение". Имаше известен период, в който онези двамата – единия от които отдавна не е между живите – се опитаха да ни забранят да носим името, което съпругът ми Кирил Дамянов даде на формацията. Номерът обаче не мина и така вече десет години хората познават Димка и Кирил Дамянови като дует "Настроение". През тези десет години, трудът който хвърлихме за музикалното развитие на дуета беше възнаграден нееднократно със ставане на крака и заслужени аплодисменти от публиката, присъствала на нашите изяви по националните и международните сцени, от които завоювахме общо 62 медала и четири плакета.
      – Кой от двама Ви всъщност командва парада?
      Кирил: "Кой може да е според Вас?!"
      Димка: "Той естествено, но засега безуспешно".
      – Имате ли тайни един от друг?
      – Какво означава да имаш тайни от човека, с който 35 години вървиш ръка за ръка и оцеляваш, въпреки завистта и злобата на така наречените приятели.
      – Опишете три неща, които харесвате в другия.
      Димка: "Умен, упорит, никога не оставя работата си наполовина. Когато има цел, бори се докрай за да я постигне".
      Кирил: "Обича чистотата, готви страхотно, може от три парцала да направи бална рокля".
      – А сега три неща, които не харесвате.
      Димка: "Седне ли на компютъра, околният свят вече не съществува". Колкото и добре да репетираме, той винаги ще намери нещо, което не му харесва. Прощава на хора, на които дори и Бог не би простил.
      Кирил: "Прекалено е емоционална, което е в неин минус. Лесно се паникьосва на сцената. Сприятелява се с всеки срещнат, без да се замисля за последствията.
      – Как си викате на галено?
      Димка: "Рошко".
      Кирил: "Нямам някакво специално гальовно име, с което да се обръщам към нея. Зависи от настроението ми".
      – Какво правите, когато ви е най-зле?
      Димка: "Пеем".
      Кирил: "Всичко. Понякога се караме".
      – А когато сте щастливи?
      Излизаме някъде на разходка, или на кафе в близките до нас барчета.
      – За какво се карате?
      Димка: "Доколкото споренето може да се смята за каране, това е как да изпълним дадена песен, така че най-добре да я представим пред нашата публика".
      Кирил: "Да, така е. Най-често нашите семейни разправии са свързани с музиката. Спорим коя песен е най-подходяща за определен концерт или конкурс. Много е трудно да уцелиш вкуса на публиката. За дует "Настроение" това обаче не е невъзможно.
      – Признайте си някакво прегрешение.
      Димка: "Трябваше да пеем едновременно на две места в един и същи ден, горе-долу по едно и също време. Наложи се да кажа на едното място, че гласът ми не е наред, за да отидем на другото, което беше по-важно за нас.
      Кирил: "Имам много прегрешения. Но както обичам да казвам често, който е безгрешен, нека хвърли камък".
      – Кой от двама Ви пее по-добре?
      Димка: "Аз, разбира се".
      Кирил: "Тя, разбира се".
      – Казвали ли са Ви, че не сте един за друг?
      Димка: "Много пъти преди да се оженим".
      Кирил: "Не само че са ни казвали, но когато се запознахме, тогавашните заводски доброжелатели използваха дори партийните функционери, за да ни разделят.
      – Имате ли тайни вредни навици?
      Димка: "Ако някой ми помага в нещо, винаги проверявам дали е направено така, както аз искам".
      Кирил: "Много обичам да творя, докато съм в тоалетната".
      – Съжалявате ли за нещо?
      Димка: "Съжалявам единствено за това, че не може да се сбъдне най-съкровената ми мечта: да имам жив тигър в къщи".
      Кирил: "Не съжалявам за нищо. Това, което е отминало не можеш да го върнеш. Годините си вървят и трябва да сме реалисти за идващото. Каквото сме могли, направили сме го. Каквото не сме направили, някой друг дано го направи.
      – Кога парите нямат значение?
      Димка: "Когато нямаш любов, защото тя не може да се купи с нищо". Ненапразно Мая Нешкова пее "Щастие с пари не се купува".
      Кирил: "Когато остарееш и си на края на житейския път, парите нямат никакво значение".
      – Кажете ни една абсурдна клюка за себе си?
      Димка: "Че съм скрила годините си, за да сключа брак с мъж, по-малък от мен с цели 13 години. Но както казват хората "Завистта няма почивен ден".
      Кирил: "Че сме се развели и аз съм заминал за Америка".
      – Кое е най-скъпото нещо, което притежавате?
      Димка: "Човекът, който е до мен".
      Кирил: "Димето".
      – Кое е предложението, на което не бихте могли да устоите?
      Димка: "Да изпея песен с Андреа Бочели".
      Кирил: "Да се оженя отново за същата жена".
      – Коя е любимата Ви българска песен?
      Димка: "За съжаление отдавна не е пускана по нито едно българско радио, "Ръцете ти" на Лили Иванова".
      Кирил: "Черната овца на група Ахат".
      – А книга?
      Димка: То се знае, "Винету".
      Кирил: "Книга за джунглата".
      – Кое е първото нещо, което правите като се събудите?
      Димка: "Хващам метлата и помитам двора".
      Кирил: "Опитвам се да заспя отново".
      – Бихте ли променили нещо в живота си?
      Димка: "Ако имам възможност да прогледна, бих ограничила кръга от хора, за които знам, че не са ми истински приятели".
      Кирил: "За нищо на света. Харесвам си го такъв, какъвто е в момента. Ние да не живеем в приказките, та да махнем с магическата пръчка и да превърнем тиквата в каляска".
      – Какво би Ви изкарало от равновесие?
      Димка: "Лицемерието".
      Кирил: "Убийството на беззащитно животно, било то куче или котка, да не говорим за делфин или елен".
      – Разкажете за някой гаф на сцената?
      Димка: "На един концерт съм пяла с облечена наопаки дълга рокля. За щастие никой не е забелязал проблема, поради интересната и кройка".
      – Признавате ли грешките си?
      Димка: "Когато не съм права, винаги".
      Кирил: "Без никакво притеснение".
      – Парче което не понасяте и бихте забранили?
      Не си спомням заглавието, но е песен на рап изпълнителя Ицо Хазарта, в която се пее следното: "Омръзна ми от тия пенсионери прости! Тая вечер съм канен на гости! Да ядем кюфтета, вино да се лей. Ти няма ли да пускаш нова песен – ей къде е". Дразни ме не толкова песента, а просташките текстове.
      – Кое е най-силното ви оръжие?
      Димка: "Търпението ми".
      Кирил: "Зависи от ситуацията".
      – Има ли човек, с когото никога не бихте седнали на една маса?
      Димка: "Да, но не искам да му споменавам името".
      Кирил: "Мразя да сядам на една маса с хора, чието самочувствие е без покритие".
      – Закуска в леглото или романтична вечеря?
      Димка: "Романтична вечеря".
      Кирил: "Закуска в леглото след романтична вечеря".
      – Каква е дозата любов, от която се нуждаете?
      Димка: "Не се нуждая, имам си я в достатъчно количество".
      Кирил: "Малка, но истинска".
      – Кой от двама ви е с по-голямо въображение?
      Димка: "Аз!" Кирил: "Аз!"
      – Кой е любимият ви спомен от детството?
      Димка: "Когато като ученичка в трети клас манифестирахме по главната улица на Пловдив, свирейки на акордеон "Върви, народе възродени".
      Кирил: "Най-красивият спомен от детството ми е, когато в навечерието на Коледа обикаляхме къщите в родното ми село и пеехме коледни песни".
      – Кажете нещо на читателите на списание "Звук и светлина"?
      Обичаме Ви, ако и Вие ни обичате, бъдете винаги там, където пее дует "Настроение".

Въпросите зададе: Елена Атанасова

Нагоре
Към Съдържанието на броя