Звук и светлина - орган на Националната асоциация на сляпо-глухите в България
Търсене   
Начало
Екип
Броеве за 2023 г.
Архив
Кулинарни рецепти
Козметика
Контакт с нас
линк към сайта на НАСГБ

 

 

 

 

 

 
Притурка на сп. "Звук и светлина"
 
 

МЕДАЛЬОНЪТ
/с продължение/
ПЪТЯТ Е СТРАШЕН, НО СЛАВЕН
НОВО НАЧАЛО, 1875 г., януари

В мразовитото утро на трети януари Гаврил слезе в двора на хана, преметнал торба на рамо. Там вече го чакаше и пристъпяше от крак на крак един млад ратай, който държеше за повода хубав жребец. Ято гарвани се разлетя с грак в мъгливото небе. Гаврил се усмихна и вдигна глава към виещите се над покривите досадни кресливи птици. Те размахаха големите си криле и се изгубиха от очите му. Ратаят му подаде юздите и пътникът огледа и потупа коня по гърба като познавач. Личеше, че е силен и добре гледан. Имаше лъскав червен косъм и яки мускули. На седлото висеше закачена кесия с пари.

Поклати глава:

"Бива си го Йоан! Не се отказва!"

Гаврил върза добре торбата си зад седлото и надникна в кесията– двайсет жълтици. Не е обидно малко, но не е и купчина пари, та да изглежда като цената за едно дете. Прилична сума от благодарност, след която напълно оставаше в сила онова "ела, ако си в нужда". С тези пари нямаше да се налага да губи време в търсене на някаква работа за дребни грошове, та да си плати документите и билета за парахода. Направо тръгваше към Русе, и оттам – отвъд Дунав. Дори щяха да му останат достатъчно, за да не гладува на първо време в Румъния.

Гаврил влезе в кухнята, сбогува се със зет си, прегърна сестра си, стисна ръка на младия Грую и се метна на седлото. Утрото все още беше мъгливо, снегът скърцаше под копитата на коня, но поне не духаше мразовитият вятър. При добра езда с две преспивания по пътя бързо щеше да стигне там, където от месеци го теглеше сърцето. Изглежда вече нямаше сила, която да го спре – нито огромното разстояние, нито болест, нито безпаричие. Всичките му очаквания бяха устремени само напред – към непознатите хора, с които му предстоеше да се срещне. Какво ще ги пита? Какво ще им каже за себе си? Как ще го приемат? Какво ще му възложат? Щеше ли да се покаже достатъчно готов за поръченията им? Щеше ли да оправдае тяхното доверие?

Щеше!

Беше сигурен в себе си, както винаги досега. До този момент с каквото и да се захванеше, все бе успявал, все беше се справял! Нищо че няколко пъти му се случи да остане без пукната пара– и то не заради некадърност. Беше от наивност, неопитност, но не от некадърност! Първия път Михалаки ги провали с откупения данък. После сам напусна персийския консул, а от Александрия се наложи да бяга без вина, но и без пари. Вече не беше хлапак, а мъж, видял какво ли не! Сега, почти достигнал крайната си цел, се чувстваше силен и уверен в способностите си. Вдигна поглед напред към въображаемите водачи на българската революция и заяви:

– Ще видите! Ще ви докажа аз какво мога!

Пътуването му мина без проблеми. Не се боеше да се движи сам по пътищата. Докато наближи Русе, настигна на два пъти групи пътници, но не се задържа при тях. Не искаше да губи време. Търпението му бе на изчерпване, затова продължи напред.

И ето го най-после този град! Гаврил мина бавно покрай къщите в края му. Колкото повече отиваше към центъра, толкова те ставаха по-големи и по-красиви. Ако не бяха студът и белият сняг по покривите, би си помислил, че се намира в европейския квартал на Александрия. Той спря до една кръгла чешма, обиколена с каменни коритa, за да напои коня си. Няколко русенки си наливаха от постоянно течащите чучури вода, докарана по глинени тръби от извор далече извън града.

– Дал ви бог добро – поздрави Гаврил. – Ще ме упътите ли накъде е конакът и там ли мога да си извадя тескере за Румъния?

– Там, там – потвърдиха жените. – Мини по тази улица, следващата надясно и ще стигнеш.

– А пазарът къде ви е, че искам да продам този кон?

– А, пазарът е по-далече. Като подминеш конака, още толкова път има и ще видиш пак една такава чешма, ама тече по-слабо. Завиваш там пак надясно и ще стигнеш пазара.

Гаврил им благодари, хвана поводите на коня и тръгна пеша– хем да не дразни излишно турците, които не одобряваха гяурин да се перчи на кон насред града, щом като те самите ходят пеша, хем да се поразтъпче след продължителната езда.

По обед вече се бе разплатил в конака за тескерето, обясниха му откъде да си купи билет за парахода и той тръгна полека да намери пазара, пък и да хапне в някоя гостилница. Зяпаше с интерес витрините на дюкяните. В този – кожарски изделия, там– ножове и ками, пищови и барут. Оттатък – терзийски дюкян, после фотографско ателие на някой си немец, ако се съди по името, написано на табелата над вратата. Ето и златарски магазин с голям надпис "Саркис Куюмджиян".

Гаврил спря и пак прочете. Куюмджиян – няма грешка. Същата фамилия като на Гроник, златаря от Измир. На стъпалата пред магазина седеше дребно хлапе с кожухче, плетена шапка и ръкавички, целите набити със замръзнал сняг, защото до преди малко беше участвало в голямата махленска битка със снежни топки. То подсмърчаше със зачервени от играта бузи и се усмихваше на мъжа с дебелия ямурлук и хубавия кон, спрял пред магазина.

Гаврил тръсна глава.

Само съвпадение! Куюмджия на турски означава златар, така че беше нормално арменец с този занаят да носи това име. Някои българи се наричаха Куюмджиеви, а пък имаше и турци с името Куюмджиоглу.

"Ама че съвпадение!"

Така да разбърка душата му! Така да бръкне с пръст в още незаздравялата рана. В раната, която никога нямаше да заздравее!

Той все така стоеше пред вратата на златарското ателие, а хлапето все така го гледаше. И Гаврил го погледна. И стисна клепачи. Синьо-зелените очи на малкия бръкнаха още по-дълбоко в душата му, повече дори от проклетото име на табелата!

– Ти чичо ми ли търсиш? – попита момчето и накривй глава.

– А кой е чичо ти?

– Саркис, златарят. Ще купуваш ли нещо, или ще продаваш?

"Търговче! Едвам проходило и проговорило, а вече събира клиенти!" – позасмя се Гаврил, приседна до него на стъпалата пред прага на магазина и отвърна:

– Няма да купувам. И нищо не продавам. Като пораснеш и станеш голям търговец, тогава ще дойда в твоя магазин да си купя нещо.

– Аз ще работя тука, в магазина на чичо, а не във фабриката му за тюл. Тука да дойдеш – поръча хлапето.

– Добре. А татко ти къде работи? Тука или във фабриката?

– Татко ми е умрял – обясни то простичко. – И майка ми е умряла. Чичо казва, че съм сираче, но много ме обича. И дядо много ме обича. И баба.

Гаврил въздъхна и го погледна от височината на ръста и на годините си. Това дете не разбираше думата смърт. Оградено от обичта на арменската фамилия, не му бе липсвала закрила, нямаше да усети и немотията на бедния сирак.

– И аз останах без баща, когато бях колкото теб – каза той тихо с внезапно откровение. – Бях на пет годинки. Ти на колко си?

– На пет станах – гордо се изпъчи то с постижението си. – Вече съм голям!

Гаврил се усмихна тъжно и отметна качулката от главата си. Погледна малкия в доверчивите синьо-зелени очи, погали челцето му, за да отмести един непокорен кичур черна коса, и въздъхна.

"Ако се бяхме оженили тогава, щяхме вече да имаме такова едно детенце. С нейните очи! Същите!"

Той се почуди отново на този цвят сред иначе тъмнооките арменци, с който бог бе дарил непознатото дете, сигурно само за да му напомни още веднъж за загубената му младост, за безразсъдно пропиления късмет да срещне най-прекрасната жена в своя живот и да изтърве щастието си като отлитаща птица.

– Дядо ми е обещал да ми купи такъв кон, като порасна – заяви в това време малкият. – Каза ми, че татко ми е имал най-хубавия кон, и като стана голям, ще ме научи да яздя като него. Даже още по-хубав кон ще ми купи от твоя! – изфука се то, като всяко наперено дребосъче, което нямаше кой знае с какво да се похвали. Нямаше си майка като приятелчетата от махалата, нямаше си татко. Имаше някакъв дядо с някакви обещания за бъдещето.

Гаврил поклати глава и се заяде на шега:

– Няма по-хубав кон от този. Искаш ли да те кача на него?

– Искам! – скочи малкият.

Гаврил го вдигна като перушинка и го сложи на седлото. Даде в ръцете му юздите, придържайки жребеца за оглавника.

Вратата на магазина се открехна и отвътре с половин око надникна някой, разтревожен да не би непознатият да открадне детето. Но не излезе.

Гаврил разходи в кръг коня, свали момченцето и попита:

– Хареса ли ти?

То само дишаше учестено и очите му сияеха.

Това до болка познато изумрудено сияние извика сълзи в очите на мъжа. Той премигна няколко пъти, за да ги прогони, и се чу да казва нещо, което преди миг изобщо не би му дошло на ума:

– Този кон е най-хубавият! Така да кажеш на дядо си. Това е конят на твоя татко. Той ми беше приятел и преди да умре, ми го даде и ми поръча да ти го доведа.

– На татко ми? – ахна момчето. – На моя татко?

– Да. Ето, доведох го и ти го давам сега. Няма нужда дядо ти да ти купува кон. Няма да намери такъв по цялата земя! Той нека само те научи да го яздиш. Така да му кажеш!

Обърна се и тръгна с бърза крачка по улицата, кривна в съседната и изчезна.

Вратата на златарския магазин рязко се отвори и отвътре изскочи мъжът, който досега ги беше наблюдавал. Не разбра какво точно стана току-що пред очите му, защото не знаеше български, но малкият на арменски му обясни с ликуващо звънко гласче:

– Дядо, виж какъв хубав кон имам! На татко ми е! На моя татко!

Детето преливаше от щастие и гордост. Сега нямаше кой да му се надхвали от всичките му приятели в махалата! Никой от тях нямаше такъв кон!

– Какво ти каза този човек? – попита възрастният мъж.

– Каза да ме научиш да яздя като татко ми.

– Ще те науча – обеща Гроник. – Като татко ти. А като се научиш да яздиш хубаво, ще сложим на гърдите му един голям златен медальон.

– Какъв медальон?

– Медальонът на татко ти – отвърна Гроник. – Неговият. Той ми го остави, преди да умре, за да ти го дам за спомен заедно със снимката му. Но само когато станеш най-добрият ездач!

– Като татко!

Възрастният арменец поклати глава, загледан в посоката, където се изгуби мъжът с ямурлука. Не беше дрипав като при последната им среща в Измир. Бе добре облечен, с хубав кон, който си позволява с лека ръка да подари на някакво случайно хлапе. Явно пак се беше замогнал.

"Тоя Гаврил! Пълен е с изненади, като мехура на риба с въздух! Натиска го животът да го удави, а той все изскача на повърхността! Не потъва. Не се предава! Колкото по-надълбоко го натиснеш, толкова по-рязко и по-нависоко ще отскочи! Дали не сбърках? Аз скрих истината за детето и ги разделих. Имам вина пред това дете. То няма да порасне редом с баща си, да го познава, да го обича, да му подражава... Но поне ще получи от него медальона за спомен... Ще може да докосне нещо, което е докосвал баща му. Ще притежава нещо негово. За да не го боли толкова остро от това, че го няма. А аз нека понеса наказанието си, задето ги разделих..."

От златарския магазин излезе жена му и застана до тях. Бяха дошли с парахода до Варна, а оттам с влака, за да навестят внучето си и след седмица щяха пак да си тръгнат за Измир.

– Какво става? – попита тя. – Какъв е тоя кон?

– Татко ми го подари! – отвърна ликуващо хлапето. – Виж, бабо, колко е хубав!

– Истина е. Татко му го подари – потвърди като ехо Гроник, а после добави замислено: – Ако даде господ пак да го видя, ще му кажа истината. И ще му поискам прошка.

Вдигна внука си на седлото, хвана жена си подръка, а коня за юздата и тръгнаха към дома на братовчед му Саркис, който живееше на съседната улица в голяма хубава къща с двор. Имаше той и конюшня, и файтон, така че щяха да приберат там коня на малкия ездач.

Гроник вървеше мълчаливо, клатеше глава и не знаеше какво да мисли за божията воля и пътеките на хората, които се пресичаха по най-неочакван начин.

* * *

В това време Гаврил стигна на пристанището, купи си билет и мина проверката на заптиетата, които стояха до трапа и преглеждаха документите на качващите се. Застана на палубата и се облегна на високия борд до другите пътници, някои от които махаха с ръка на своите изпращачи. Загледан в реката и във високия бряг, той изведнъж си даде сметка, че този път наистина прекрачва в някакъв нов живот. Замисли се за това, че сега е моментът, в който се отделя от земята си, от миналото си, и нещо ново и велико го очаква. Нещо, което беше готов да прегърне с две ръце и да му се отдаде изцяло.

В този януарски ден всички препятствия бяха зад гърба му, всички роднини, любими жени и разкъсващи чувства, които можеха да разколебаят един мъж и да го дръпнат към миналото му. Той прибра и скъта дълбоко в сърцето си Йоаница – там, където дълги години беше се спотайвала, без да го безпокои. Редом с нейния образ мъждукаше и личицето на едно момиченце, за което Гаврил не знаеше какво да мисли, затова не мислеше. Прости се и с образа на арменката, която беше обичал както никоя друга. Прости се с малкото момче, което можеше да му бъде син в някой друг живот. Обърна гръб на всичко това, прекоси палубата и изправен пред другия борд се загледа към румънския бряг.

Толкова е просто!

Трябвало само да прекоси тази река!

Предстоеше му ново начало.

Цял един нов живот, който нямаше нищо общо с живота му до днес!

"Отдавна трябваше да се кача на този кораб! Защо се лутах толкова години?"

ВРЕМЕ ЗА ГОВОРЕНЕ

Журналистката от сутрешния блок на най-гледания телевизионен канал Албена Живкова тръпнеше от сценична треска. Днешният момент беше от малкото в кариерата й, когато имаше късмета при завихрянето на голям скандал, тъкмо тя да разговаря пред камерите с най-забележителния участник в него.

Дискусиите сутрин бяха времето за говорене. Безкрайни препирни. Цяла тълпа събеседници политици се извървяваха през студиото. Обикновено значителните гости ги поемаше колегата й, а за нея оставаше "поддържащата женска роля". Винаги бе изтиквана на второ място, когато в България периодично през месец-два избухваше някакъв публичен скандал! Паднал в пропаст автобус с много жертви и – ето ти цяла седмица бъбрене, издирват се виновни, коментират се безопасността по пътищата, дупките и липсата на ремонти, за които всъщност Европейският съюз ни е дал пари, но те са потънали в нечии джобове...

После застрелят насред столицата в някое кафе някой подземен бос или взривят асансьора в офиса му и пак говорене, говорене до захласване. Много изразходвана журналистическа енергия и телевизионно време, но почти никакви резултати. И така нататък, до следващия епизод, до следващата смърт, а предишните потъват в забрава. Телевизиите от това се хранят – от скандали и убийства.

Тя знаеше, разбира се, че така е по цял свят. Но си мислеше, че в стара Европа и в Америка оповестяването на престъпленията в някаква степен пречиства обществото и контролира политиците. И там не са ангелчета, но поне си подават оставките, като се издънят. А у нас – шум, приказки, призиви за оставки, за промени, докато дойде ред на следващият скандал, а предишният потъне в мъглата на забравата.

И винаги в едър план на екрана се мъдреше важно колегата й. Тя оставаше в сянка.

Но тъкмо днес той беше болен!

И тъкмо днес в телевизията се обади пресаташето на МВР и им съобщи, че министър Боянов е предпочел в тяхното предаване да даде разяснения по случая с катастрофата и снимката му с "братята".

Тя ликуваше! Колегата й щеше да си отхапе от яд хремавия нос, заради който не можеше днес да застане пред камерите! Нямаше как да се сополиви и да кашля пред цяла България. Водещата се остави на грижите на гримьорката с блажено притворени очи.

А после под светлините на студийните прожектори подхвана един привидно учтив, но настъпателен разговор с министъра, пълен с провокативни въпроси. Той отговаряше направо на лесните, увърташе на неудобните или използваше винаги резултатния трик – като го питат за едно, да обяснява съвсем друго и да ръси тонове несмилаема статистическа информация. Един вид– "Вие просто се заяждате! Не виждате ли колко добре си върша работата всъщност?"

И ето, министърът на вътрешните работи седеше насреща й, усмихваше се любезно и съобщаваше такива факти, които за нея, а и за всички от екипа, се оказаха шокиращо нови. Албена Живкова изпита усещането, че й сервира големи порции лъжи, които сега беше принудена да преглътне, защото в момента нямаше никакви контрааргументи срещу тях. Утре всички телевизии щяха да се заловят да ги разчепкват и опровергават. Обаче тя щеше да се е показала глупачката, която ги е огласила. Усмихваше се на човека срещу себе си и го ненавиждаше с цялата си душа.

А той, притворил очи като котарак на припек, добродушно мъркаше:

– Наистина снимката, на която съм аз заедно с подземните босове, не е фалшива. Направена е от групата за борба с организираната престъпност, която по мое нареждане беше обградила мястото на срещата ми с тях, но на доста голямо разстояние. Затова е с такова лошо качество.

– А как вие, министърът, се озовахте на дружеска среща с престъпници?– атакува Албена Живкова, но, както се оказа, съвсем безуспешно.

– Получихме информация от наш внедрен агент, че те търсят начин да се свържат с високопоставен политик, когото да подкупят, за да покровителства нещо голямо, което са замислили. Аз приех в тази акция с кодовото название "Анаконда" да изиграя ролята на човека, склонен да се поддаде на корупция. Ние като тази силна змия трябваше да стегнем пръстен около двамата престъпни босове и да заловим и парализираме тяхната групировка. Затова се явих лично, но цялата среща се записваше и снимаше, за да съберем достатъчно уличаващи факти, с които най-после да ги вкараме в затвора. Само че те, както се видя, са плащали на продажни ченгета и са били предупредени за капана. Така операцията се провали. И не само се провали, ами се обърна срещу нас с тази уж изобличителна снимка.

– Какво се случи? – попита водената за носа журналистка.

– Ами те се държаха любезно с мен като със стар приятел, водиха някакъв съвсем безсмислен разговор и не казаха нито една дума, за която после да бъдат обвинени. Но понеже ние имаме и друга натрупана информация за тях, точно когато преди няколко дни се готвехме да ги арестуваме, изведнъж в някакъв американски вестник се появи клеветническата статия срещу мен. В нея всяка дума е лъжа. Само снимката е истинска, защото тяхната "къртица" в полицията я е извадила от следствените материали и я е предала на някакъв журналист с измислено име. Но ви давам дума, че ние ще заловим и ще осъдим този продажен полицейски служител.

– Значи потвърждавате, че статията е подписана с псевдоним?

– Ха-ха-ха! – засмя се министърът. – Разбира се. Вие чyвала ли сте за журналист на име Георги Бенковски? И то американски? Аз съм чyвал само за един-единствен Георги Бенковски, пред когото дълбоко се прекланям! И ме е срам, че някой си позволява да си служи с неговото свято име в тази кална история. Ако написаното е истина, защо ще се подписва с псевдоним, как мислите?

– Разкрихте ли кой е полицаят, който е предупредил братя Рашкови?

– Да, и от тази сутрин е обявен в цялата система на МВР за общодържавно издирване, защото е изчезнал. Казва се Атанас Николов, криминалист от Бургас. Избягал е от квартирата си и се е укрил при своите другарчета в подземния свят. Но ще го заловим и ще го съдим и за провалената операция, и за снимката, която е извадил от разследването, за да ме компрометира не само в България, но и пред света. А заедно с това компрометира цялото правителство. Нали виждате накъде се насочиха веднага атаките на опозицията? Искат не само моята оставка. Но ние ще го заловим. И той ще влезе в затвора! Обещавам ви!

Разбира се, времето в един сутрешен блок е ограничено, в студиото бяха поканени и други събеседници, министърът каза, каквото имаше да казва, и си отиде. Всичките й колеги бяха занемели от направените разкрития. В паузата, докато течаха реклами и микрофоните бяха изключени, Албена Живкова погледна към режисьора на пулта и попита:

– Какво мислиш?

– Направо смайващо! Ти си на гребена на вълната! – той вдигна палец нагоре зад стъклената преграда.

– Всяка дума беше лъжа – каза тя със смръщена физиономия.– Аз го гледах в очите отблизо. Знаеш ли какво пропуснах да го попитам? Къде в целия този пъзел стои убитият американец Майкъл? И защо е убит, щом снимката не я е направил той, а самите полицаи?

След прекараната мразовита нощ във входа на някаква кооперация беглецът Атанас Николов пиеше капучино и хапваше топла баничка в една закусвалня. Той чу цялото сутрешно изявление на министъра от окачения на стената телевизор и разбра, че всички пътеки са му отрязани. Колегите щяха да се отнесат към него с подозрение и само ако го забележеха някъде, веднага щеше да се озове в ареста. Дори при бандитите не можеше да се укрие, защото топлите връзки с тях ги поддържаше не той, а министърът, и сигурно ги бе насъскал и те да го търсят. Чувстваше се като попаднал във водовъртеж, от който няма измъкване. Добре, че поне снимката му не показаха по телевизията, та в закусвалнята никой не го разпозна. Но в следващите дни можеше и това да се очаква.

"А сега накъде?"

Не беше си представял, че ще прекара остатъка от живота си като клошар!

Но дори това в момента не бе най-важният въпрос пред него. Най-важният въпрос, който гневно си задаваше, беше: "Нима всичко ще му се размине? Нима така лесно ще успее да се отърве? Заради него убиха човек!"

ВЪВ ВОДОВЪРТЕЖА, 1875 г.

Стефан отвори със замах вратата на редакцията на вестник "Знаме" и януарската вихрушка вейна вътре шепа сняг. Това бяха две взети под наем помещения, в които хем се списваше вестникът на революционните български емигранти в Румъния, хем живееха неясно колко на брой хъшове – кога колкото се съберат около редактора му Христо Ботьов. Стефан огледа с кисела физиономия скупчените дрипльовци край голямата маса, които сгъваха страниците на някаква брошура и ги подреждаха на купчинки, и те се свиха под явното му неодобрение. Очакваха да ги наругае, както обикновено, но той им обърна гръб и нахълта в стаята при брат си.

Явно бурята този път ги подмина. Затова, вместо бързичко да се изнижат към изхода, те се спогледаха и се примъкнаха по-близо до стаята на бате си Христо, та да не пропуснат нещо любопитно от разправията между двамата.

За тях не беше тайна, че младият и наперен студент в Прага Стефан Ботьов никак не одобряваше безпътицата, в която смяташе, че тъне животът на по-големия му брат.

И друг път го бяха чували да вика по него:

– Христо, ти си образован! Ти си способен, но се погубваш! Не виждаш ли, че си като в някакъв водовъртеж и ще се удавиш! Тия прoшляци и вагабонти, дето висят на врата ти, само бълнуват за хайдушки чети по Балкана и за българско въстание, а са се увесили на теб да ги храниш! Те ще те повлекат като камък към дъното! Разгонй ги и се вземи в ръце!

Така го ругаеше обикновено, когато се случеше да се появи в Букурещ. По-рано го упрекваше, че е станал роб на Любен Каравелов и му работи в печатницата, без да получава заплата. Христо само кимаше и не възразяваше, та ако може бурята по-бързо да отмине. Какво да му обяснява, че и Каравелов едва намира мизерни средства и всеки брой на вестник "Свобода" е под въпрос дали ще излезе или не.

Сега, като се развалиха отношенията помежду им и бившият му съмишленик се оттегли от борбата, за да се занимава само с литература, Христо се нагърби да издава нов вестник на революционните емигранти. На собствен гръб понесе теглото хем да го списва, хем да намира пари за хартията, за наема на тези помещения, хем да организира отпечатването и разпространението му! Че на всичкото отгоре се подхвана и тази открита вражда с Каравелов, който не само не помагаше вече, ами започна нарочно да пречи. Безумен водовъртеж наистина! Но в какво се състои той – грижовният му брат не можеше от Прага да види.

Появяваше се от време на време и му чукаше сол на главата, че си проваля живота. За всичко обвиняваше постоянното му обкръжение от гладни, дрипави и бездомни български емигранти. А тези хора ги крепеше в неволите им едничката мисъл да се сдобият с оръжие и щом чуят, че някой войвода ще минава Дунава и ще се бие с турците, тичаха при него да се наредят под знамето му. Как да обясни Христо на брат си, че сам мечтае за това– да мине с някоя чета в България. Още преди години щеше да стане! Но тогава ги спряха румънските власти. И събранията им забраниха, и театралната им трупа пръснаха. Тогава да беше го обвинявал, защото наистина бе попаднал в опасния водовъртеж на пълното отчаяние и безверие, от което едва го измъкна приятелят му Левски. Хвана го сякаш за яката и го издърпа нагоре. Нямаше го вече Левски, душата го болеше за него, а проблемите му се завихриха с нова сила. Парй трябваха за оръжие, водачи трябваха, а именитите войводи теглеха в различни посокикак да се подхванат делата – дали кротко и полека, или с незабавно въстание. А кой да го организира? Въпроси, въпроси, нетърпение... и в същото време безпътица...

Ето, с този нов вестник "Знаме" Христо искаше да покаже посоката. Искаше отново да повдигне духа и на емигрантите, и на съмишлениците вътре в поробеното отечество. Главната цел бе борбата за освобождението му. И редом с него в тая борба бяха презираните от брат му "вагабонти". Какво като са все край него и даже спят в редакцията? И той самият спи в нея. Те му помагат, когато трябва. Пренасят тука отпечатания на листове вестник, сгъват го, после го разнасят и продават или изпращат на абонатите. Храни ги, но и те намират храна понякога. Не познаваше Стефан този живот. Затова Христо просто изтърпяваше бурята да отмине до следващия път, когато той дойдеше пак в Букурещ.

Както в този ден.

Стефан влезе в стаята при брат си и го огледа критично. Христо– все същият – с протрита риза, с бузи, които дори буйната черна брада не можеше да прикрие колко са хлътнали от недояждане. Навел се над масата и пише на листчетата, които после щеше да даде на словослагателя.

Той вдигна глава и погледна посетителя си. Смръщи се като човек, който знае точно какво ще се изсипе на главата му. Стефан обаче го изненада. Разходи се със стиснати устни напред-назад, спря до масата и сложи отпреде му един пакет тютюн.

Христо се засмя. Виж ти, братчето му решило да го почерпи! Не беше очаквал такъв добронамерен жест. Той разкъса пакета, посипа си тютюн в една хартийка, сви цигарата и с удоволствие вдъхна ароматния дим, от който немотията задълго го бе лишила.

Стефан го изгледа кисело. Явно брат му изобщо не разбра намека в този жест, с който искаше не да го зарадва, а да го унижи.

– Харесва ли ти? – попита той с укор в гласа.

– Чудесен тютюн! Благодаря. Отдавна не бях пушил.

– Не те ли гложди, че си го докарал дотам да нямаш две пари за тютюн, та аз, бедният студент, да ти нося?

– Аз, ако имах тия две пари, първо щях хляб да си купя – засмя се Христо.

Развесели го неуспешният опит на Стефан да го засрами, от който всъщност беше получил добра придобивка. Този тютюн можеше да му стигне за цяла седмица, ако пестеливо го споделя с "галошите" отвън.

Стефан придърпа един стол, седна срещу брат си и загрижено му заговори:

– Бате, пропадаш. Нито за теб полза от това, че мизерстваш, нито за другите около теб, нито за българското освобождение. То с такива голтаци като твоите няма как да стане! Погрижи се първо за себе си. Пари ти трябват, а тук няма да ги изкараш. И революцията ти без пари няма да стане. Хвани се на истинска работа, за която да ти плащат!

– Тя не е само за мен тази революция – погледна го остро Христо.– И ти ще си свободен, братко, като освободим България. И тъкмо моите голтаци ще пролеят кръвта си. Прекланям се пред тях. А ти само ги ругаеш. И мен ругаеш. Бъди спокоен, пари ще се намерят. Като организираме всичко, като видят и тукашните, и одеските богаташи, че работата е сериозна, ще си развържат кесиите. Или ще одерем на неколцина кожите.

– А дотогава дали ще си жив? И братята ни, и майка ни? Че тя в България никога не е заспивала гладна, а откакто дойде при сина си да я гледа на старини, през ден, през два й се случва!

– Не бери грижа за нея. Намериха се други да я хранят – процеди през зъби Христо.

Неназованите благодетели бяха богатите банкери и търговци Евлоги и Христо Георгиеви, които прибраха леля си Иванка уж да им води домакинството, но всъщност я съжалиха, като гледаха, че родственицата им ще умре от глад. Само на нея протегнаха ръка. Христо не биха погледнали, даже да паднеше умиращ на прага им, защото постоянно сипеше върху тях хули, ругатни и подигравки, че един цванец не дават за бедните български емигранти.

Стефан замълча, чудейки се как отново да подхване брат си– с упреци или със съвети. Избра втория подход:

– Чух от приятели, че една румънка мило и драго давала за тебе, само да я вземеш за жена. Голямо богатство била наследила от покойния си мъж. Показаха ми я. Не е грозна, не е прехвърлила години... Така и ти ще се видиш с пари. И за печатницата ще имаш, и за своите голтаци даже. Четирийсет хиляди франка, казват, щяла да ти брои на ръка, само да се ожените. Толкова се била заплеснала по теб.

Хубавец беше големият му брат – висок, чернокос, с широко открито чело и с тия огнени очи! Жените се обръщаха подире му на улицата – сам беше виждал.

– Аха! – поклати глава Христо. – И това си чул – а после внезапно опря пръст в гърдите му и попита: – Ти да не си грозен? Що не се ожениш вместо мен? Тъкмо няма вече и ти да си ми грижа!

Той стана, вдигна брат си от стола и го изтика през вратата на стаята, а после и през външната врата чак на улицата.

– Хайде! Отивай! Намери я! Хем си по-млад. Повече ще й харесаш.

Разнородната компания в предния салон едва успя да се отдръпне от мястото си, откъдето бе подслушвала, за да им направи път. А после се чу невъздържан кикот. Когато Христо се обърна към тях с гневен поглед, те вече бяха оформили едно тържествено шествие, което започна да обикаля в кръг около масата. Двамата най-отпред се държаха за ръце като младоженци – единият забулен с парцал, а другият с важна физиономия. Пред тях стоеше самозван свещеник, който размахваше в ръка вместо кандило едно празно ракиено шише, вързано с въженце, и носово припяваше:

– Венчается раб божи Христо Ботьов за рабиня божия Кокона Кикиморова... да им даде господ здраве и радост... и богатство... че и ние да не умрем от глад, амин!

Другите вървяха с хрисимо сведени чела, кръстеха се и пригласяха:

– Амин, дай боже!

Христо сложи ръце на кръста, вирна брада и започна да се смее. Другите спряха и също се закискаха и запревиваха от смях. Сълзи избиха в очите им. Но когато смехът стихна, видяха, че благодетелят им ги гледа сърдито и никак не се преструва.

– Прав е брат ми, галоши такива! Висите ми на врата и всичко от мен чакате! Хайде марш навън и да намерите нещо за ядене! Иначе хич не ми се появявайте! Никой няма да спи тука довечера! Вън!

С театрален жест той отвори вратата и посочи улицата, а после се скри в стаичката си.

"Галошите" се спогледаха гузно. Така ги наричаше в израз на най-голямо презрение, защото нямало по-изпаднал човек според него от тоя, който ходи с гумени галоши на бос крак. Те се повъртяха, спогледаха се и един предложи:

– Да вземем табличката, а? Има ли барем една свещ тука някъде?

Скоро намериха тънка вощенйца и с няколко стопени капки я залепиха на дървената табла. Някой запали парченце тамян, подредиха се в шествие подир човека с таблата и тръгнаха по улицата с наведени глави.

Като срещнеха някого, казваха хорово: "Бог да прости" и се прекръстваха смирено. Тук-там случаен минувач изваждаше от джоба си дребни монети и ги слагаше на таблата им. Ако някой питаше кой е умрял, отговаряха му: "Един стар българин, който се би срещу турците цели десет години. Предаде богу дух в чуждата земя." И господинът отваряше кесията си. Парите се трупаха на купчинка и по-нататък вече не ги питаха. Виждаше се, че скръбен повод е накарал тия бедни, но достойни хора да просят не за себе си, а за да изпратят подобаващо починал другар. Тук жена, тръгнала на пазар, ще им даде два-три бана, там – възрастен каруцар, край гарата – някой пътник, слязъл току-що от влака, ще се почувства засрамен, че е могъл да си позволи да пътува удобно в първа класа, а тези хора нямат пари за погребение дори...

Минаха покрай един млад мъж, загърнат с дебел ямурлук и с торба на рамо, който ги изгледа продължително, а те се постараха хорово да пропеят: "Бог да прости поборника". Мъжът възнагради творческото им усилие с една сребърна монета, която между почернелите медни банове засия като луна в черно небе. То беше взело вече да се смрачава и носовете им премръзнаха в януарския студ, та процесията полека ускори крачка. После табличката незабелязано бе прибрана и групата вече не беше шествие, а тълпа дрипльовци, които след няколко преки се намъкнаха в една кръчма. Мъжът с ямурлука, който бе тръгнал подире им, остана отвън с озадачен поглед. След малко тълпата излезе и забърза по улицата, като шумно се караше за нещо на български.

"Те все ще ме упътят..." – каза си Гаврил, нахлупи ниско качулката и продължи да ги следва, за да види къде ще го отведат.

Отведоха го.

Нахълтаха в редакцията и се разположиха около масата. Постлаха я със стари вестници, извадиха от торбите си и начупиха няколко хляба, нарязаха буца сирене, обелиха набързо чесън и развиха от хартията им две печени кокошки. Водачът на шествието надникна в съседната стая и каза на някого:

– Идвай вече, че както сме изгладнели, залче няма да остане!

Гаврил се беше вмъкнал след тях и в мрака, разреждан само от една газена лампа с опушено стъкло, остави в някакъв ъгъл торбата си, върху нея – ямурлука, и остана така по-встрани като някакъв тъмен силует, на който никой не обръщаше внимание.

Въпреки заканата, че и залче няма да остане, всички, наредени около трапезата, я поглъщаха с гладни очи, но никой не посягаше. Чакаха смирено онзи, неизвестния, да благоволи да дойде. Когато той се появи в рамката на ниската врата със снажната си осанка, с буйната си къдрава черна брада и строгия си поглед, изглеждаше като че ли господ е слязъл от небето. Че и ризата му беше бяла и дълга, понеже не бе я затъкнал в панталона. Библейската личност протегна ръце над това изобилие и в настъпилата свръхестествена тишина обяви:

– Хайде, дружина, лапайте!

Настана шум, бутане, мляскане, сумтене, а той все още стоеше прав и бащински ги гледаше отгоре.

После седна и също се включи в надпреварата.

Гаврил се пресегна, сложи парче месо върху един комат хляб, задъвка и заразглежда мъжете с интерес. Огледа и помещението– разпилени вестници, миризма на мастило, окачени по стените отпечатани листове... В мрака виждаше само големите букви на някои заглавия и името на вестника. "Знаме" – тука значи се издава революционният вестник. Попаднал беше на правилното място. Щеше да ги изчака да се нахранят и да се представи.

Но внезапно събитията взеха друг обрат.

– Бате Христо – обади се човекът с таблата, – докато събирахме пари, един мъж ни даде сребърна монета. А после я нямаше. Някой от тия вагабонти тука я открадна.

– Е кой? Не го ли разбрахте? – попита богоподобният мъж, който на всичкото отгоре се оказа и с божествено име.

– През цялото време насам за това се разправяхме. Ама никой не си признава. Обаче мисля, че Кьосето беше. Я го пребъркайте, бе– кимна той на мъжете, седнали от двете страни на едно голобрадо момче.

То скочи като ужилено, но другите бяха по-пъргави и по-силни от него. След минута сребърната монета на Гаврил излезе наяве. Изправиха виновника до стената и всички го загледаха злобно.

– Ще го съдим – викнаха мъжете и зарязаха яденето. – Бате Христо ще е съдия.

– Още двама изберете – обади се той.

– Предлагам Нено Христовия – провикна се някой и посочи човека, предвождал процесията.

Други прибавиха Панайот Курто от Джумая и съдът започна да заседава. Двамата помощник съдии се надпреварваха да предлагат наказания – всеки да му удари по един плесник зад врата или да го заплюят и изгонят завинаги.

– Да го обесим за краката и да виси така, докато се навечеряме– подвикна някой.

Главният съдия ги изгледа с черните си очи и вирна брада:

– Предлагам да му наложим много тежко наказание. Докато ние вечеряме, той да пълзи на четири крака около масата и да мяука като котка.

Сред всеобщо одобрение сритаха Кьосето на пода и отново се заеха с хляба, сиренето и мръвките, а от време на време подхвърляха на обикалящия около тях престъпник недооглозгано кокалче.

После се заразказваха истории като тая, дето били откраднати револверите на Христо Ботьов и пак ги изгонил всичките навън завинаги или докато не му ги намерят. Още до вечерта открили крадеца и му ги върнали. Разправяха кого и защо били арестували румънските полицаи и затворили в пушкарйята, а Христо се пременил с черен редингот и бяла риза, с бели ръкавици и цилиндър, явил се по най-официален начин пред префекта и гарантирал, че не се е провинил тоя българин и трябва да го пусне.

– Мамо мила, бях откраднал кашкавал от една сергия, но не го намериха у мен, понеже успях да го натикам в ръцете на Панайот– смееше се героят на тая история, – а бате Христо заяви най-сериозно, че точно по това време сме имали събрание да обсъждаме нашите предстоящи действия срещу турците и няма начин аз да съм скитал из пазара. Подписа ми гаранцията и ме пуснаха, братя! Пуснаха ме!

Христо Ботьов само се усмихваше. Безбройни бяха тези истории. Постоянно го викаха в полицията заради хъшлаците му. Той се беше превърнал в нещо като неофициален български консул тука. Добре, че румънските власти по нареждане "отгоре" гледаха през пръсти на дребните пакости на българските емигранти. Благосклонно ги оставяха да се събират в крайдунавските градове, да организират четите си и да създават проблеми на Османската империя, като минават всяко лято на нейна територия. Младежите можеха до сутринта да разправят забавните си премеждия с полицаите, макар вече всички да ги знаеха наизуст. А Христо го чакаше безсънна нощ.

– Аз трябва да пиша статия, затова вие тука по-тихо! – изгледа ги строго един по един и се спря на непозната физиономия.

– Вие, господине, кой сте?

– Казвам се Гаврил – отвърна новодошлият.

– Ха, ами че тъкмо той ни даде сребърната парa – засмя се Нено.– Че ти нашенец ли си бил? Откъде идеш?

– От България – отвърна Гаврил.

– Как са там нашите хора? Готвят ли се?

– Нещо ново ще ни кажеш ли за оттатък?

– Стягат ли пушки братята?

Питаха го един през друг и чакаха със светнали погледи отговорите му. А той се сети за даскал Ралов в Алмалъ и мъжете от Славянския дом, които го изпратиха след боледуването му насам със същите светнали погледи и безброй заръки да намери в Румъния хората от Централния революционен комитет и да им прати обратно известие какво да правят занапред.

Затова отговори, като претегляше думите си:

– Оттатък... имат нужда от напътствия, от човек на мястото на Левски. Не знаят какво да правят. След смъртта му са много объркани. Затова съм дошъл. Да ви търся!

Ботьов се понаведе към него и замислено обясни:

– Избрахме човек на мястото на Левски. Атанас Узунов от Сливен. Още на втория месец турците го хванаха и го пратиха на заточение. През ноември определихме друг заместник и той тръгна да обиколи комитетите. Не се е върнал. Чакаме го да дойде и да каже какво става там, та да решим как ще продължим борбата.

– Кой е той? – попита Гаврил.

Христо го погледна така изпитателно, сякаш прерови най-скритите ъгълчета на душата му. Ако новодошлият беше турски шпионин, щеше да се притесни и да кривне встрани, но не го направи. Гледаше открито и искрено със сините си очи и просто чакаше отговора. Въпреки това по-добре да не му казва още за Стефан Стамболов. Има време.

– Не ми се сърди, брате, ама не те познаваме – отвърна му той.– Може да ти кажа името, но по-нататък. Няма да е днес – после огледа хората си и обяви: – Внимавайте да не вдигате шум. Трябва да печатим вестника след два дни и имам много за писане.

– Дадено, бате Христо – обеща дружината и се зае с разместване. Бутнаха масата в ъгъла и качиха пейките върху нея, че да се отвори място за спане.

– Ти, Гавриле, нали тука ще останеш да нощуваш? – попита го някой.

– Тука я! – отвърна друг. – Как ще го оставим да скита сам нощем из непознатия град!

– Ако ме приемате – отвърна Гаврил, трогнат от тази загриженост.

А тя си имаше съвсем прозаична причина. С големия му ямурлук можеха да се завият поне четирима души, ако легнат плътно един до друг.

Предводителят на революционерите се скри в съседната стая, а Гаврил го изпрати с поглед, пълен с надежда.

Значи това беше водачът, за който Джовани му бе казал "Иди и го намери! Той е там! Трябва само да го откриеш!".

И Гаврил бе имал невероятния късмет още първия ден, още със стъпването си в Букурещ да попадне точно на него! Най-после нещата се подредиха! Най-после целият му объркан живот щеше да придобие смисъл. Беше готов без никакъв страх да се гмурне в опасния водовъртеж на революционната борба, защото само там можеше наистина да се види кой колко струва на тоя свят.

"Тук ми е мястото! – каза си той с дълбоко вътрешно успокоение.– Дойдох."

Галина Златарева

Нагоре
Към Съдържанието на броя

 
Хостингът и домейнът са предоставени с любезното съдейстие на Superhosting.bg