Звук и светлина - орган на Националната асоциация на сляпо-глухите в България
Търсене   
Начало
Екип
Броеве за 2023 г.
Архив
Кулинарни рецепти
Козметика
Контакт с нас
линк към сайта на НАСГБ

 

 

 

 

 

  Щрихи от родината  
 

ЗА ПЕТАТА РАКИЯ ИЛИ КОЛКО Е ХУБАВ ЖИВОТЪТ

      Ей, тази история никога няма да ми омръзне да я разказвам. Може би защото в един ден стигнах края на света, изпих пет ракии, усетих Бог и почувствах колко е хубав животът. Тя историята е простичка и, разбира се, започва с една налудничава идея, дошла след няколко питиета в одимена софийска кръчма. Случи се през лятото на 2005 година, когато, след порядъчен запой, решихме да направим обиколка на Родопите. Петима възрастни в малка спортна маздичка, посред лятото в най-големите жеги, се понесохме из магичните Родопи. И изживяхме магични приключения. Минахме по пътища, които са били пътища преди десетки години. Пихме ракия с чудати старци в кошари, които съм сигурен, че не съществуват и някой ги бе измислил за случая. Говорихме си за живота със събрали мъдростта на вековете старици посред мегданите на села, излезли сякаш от разказите на Радичков и Пелин. Изживяхме какви ли не контрасти, спахме на странни места. Първата вечер замръкнахме край хижа "Гоце Делчев". Оказа се, че няма нищо свободно, а бяхме преуморени. В крайна сметка ни настаниха встрани от хижата в бивши пионерски бунгала. За мухъла и дървесината няма да отварям дума, те се преглъщат с малко повечко огнена течност, но, виж, ценоразписът е друго нещо! Възстановявам го по памет:

        Ц Е Н О Р А З П И С:
         Легло – 1.50 лв.

         Е К С Т Р И:
        Чист чаршаф – 50 ст.
        Теляк – 0.50 ст. (извиняваме се, в отпуск е!)

        На другата вечер бяхме в Замъка на Беширов край Неделино, където по залез се излежавахме в басейна и гледахме как градът притихва посред лай на псета и детски викове. Но в крайна сметка стигнахме до края на света! Как се стига до края на света ли? Ами много е лесно! От Смолян хващате право на юг. Задължително се зареждате със смилянски боб в Смилян. Е, ние малко прекалихме, защото, когато се появи усмихнатата сервитьорка, поръчахме пет порции бобена салата, пет бобени чорби, пет паници боб с наденица и пет бобени десерта! След толкова боб обаче си пълен с енергия и можеш да стигнеш до края на света! Та: от Смилян свивате на югозапад, подминавате Буката и Могилица и се озовавате в центъра на село Арда. Тук, на разклона на "Патриарх Евтимий" и "Синчец", хващате, разбира се, по "Синчец", оттам леко завивате по "Трудолюбие", излизате от Арда и стигате до … Гудьовица. Защо Гудьовица е краят на света ли? Ами защото е в края на топографската карта, след него няма нищо друго, защото е в края на България, след него е само телената гранична мрежа и защото пътят странно свършва точно в центъра на селото пред входа на единствения смесен магазин. Ако се запътите натам и решите да се подкрепите с провизии в него, забравете. Има само бира и яйца. А на въпроса защо няма нищо друго, усмихнатата продавачка ще повдигне рамене и ще ви отвърне: "Ами защото свърши лимонадата!". Докато щракаме с апаратите и вдишваме чистия родопски въздух, подхващаме приказка с местните хора. От дума на дума стигаме и до обяснението защо сме дошли тук. Ала на нашата географска теза, че искаме да видим края на света, получаваме в отговор: "Ааааа, не, не сме накрая, след нас има още…" Ние и петимата сме географи, двама преподаваме в Университета и се опитваме научно да поясним, че няма нищо след тях. Взели сме и една от най-пълните военни топографски карти на България. Но и те упорстват: "Ааааа, има, има, след нас е Гоздьовица!" И се смеят – топло, напевно, по родопски. В крайна сметка любопитството надделява и решаваме да проверим занасят ли ни или всичките си университетски познания трябва да пратим в някое кошче за разделно събиране на отпадъци… Тръгваме по нещо, което някога може и да е било път, но сега е само камънаци, прорасли с избуяла, пожълтяла от жегите трева. Японската ни градска госпожица пълзи уплашено нагоре по хълма. Слънцето вече прежуря, макар да е само 10 сутринта. Жужат насекоми и ухае на мащерка. Ах, как само ухае на мащерка, иде ти да зарежеш всичко и да се излегнеш гол в нея, забил поглед в томителната синева на родопското небе. След около 40 минути пълзене по баира и след последния възможен завой на родната ни България пред нас изниква стара, но бяла като сняг табела. Някъде тук вече сме готови да повярваме в чудеса или да си скъсаме дипломите. Оставаме японската госпожица на сянка и бавно влизаме в Гоздьовица. Село Гоздьовица някога е било голямо, хубаво родопско село, ако се съди по къщите. По-скоро по остатъците от тях. Наброявало е повече от стотина високи, горди, изправени като исполини каменни постройки. Животът е кипял, пръскал се е като вълна момински смях, разпилявали са тишината с игрите си деца. Хората са се карали, обичали, помагали, погребвали, раждали, женели, разделяли, раздавали. Ляла се е люта ракия пролет и руйно вино зиме. Наторявали са земята с прахта си, а от тази прах е пониквал животът чрез десетките плодни дръвчета, които сега са прорасли насред изоставените дворове и изкорубените каменни останки. Днес къщите са грохнали, полуживи старци, подпрени на ощърбени самоделни бастуни. С олющена мазилка, с натрошени тикли, с изпопадали ченета и счупени очила. Къщите са като хората – няма ли кой да ги сгрее с присъствието си, изсъхват в тиха самота. Още по-тъжно е като бутнеш една от висящите на косъм върху пантите, жаловито скърцащи врати и пристъпиш в тези някогашни домове. Сякаш страшно бедствие е прекършило всичко отведнъж и людете панически са побегнали. По прашасалите дървени дюшемета се търкаля домакинска посуда – тенджери и тигани, в които сякаш довчера някой е приготвял любимото имамбаялдъ. Неразопаковани куфари, от които стърчат необличани дрехи, детски обувчици, листа от ученически тетрадки, писма, които може би никога не са достигнали адресатите си. Неизказани мисли, несподелена болка, неизживени мечти… Не знам имаме ли право да нарушаваме тишината и мъката на тези къщи, но в една от тях намираме пожълтял лист, ситно изписан с почти ученически почерк. Възстановявам го по памет, защото дори и той изчезна… "Мили мамо и тате, пиша ви, но не знам дали някога ще прочетете тези редове… Аз съм добре, вече две години съм в Америка. Нямаше как да се сбогуваме…, знаете как беше… или трябваше да побегна бързо, без да се обръщам назад, или… Минахме през Гърция, с Метин бяхме заедно, заедно се качихме на кораба за Америка. Не можете да си представите колко безкраен е океанът и колко е син… Мислех, че умираме, че никога повече няма да видя земя, че никога няма да мога да ви поискам прошка. Пътувахме седмици наред, преди да стигнем Америка. Америка е толкова странна, всичко е толкова различно и голямо, а хората са същите и се усмихват по същия начин. В началото бе много трудно, спяхме където сварим, после с Метин се разделихме, накрая си намерих работа. Сега съм добре, работя в една пекарна, ставам рано, ама знаете, аз съм свикнал. Работа мен не ме плаши. Имам си квартира, събирам за кола. Всичко си имам… Всичко си имам… Всичко… Само когато завали и мъката с дъжда изтича, си спомням колко ме боли и колко много ви обичам… Прощавайте, прощавайте… Ваш обичан син: Саид Метков 5 IV 1967 г., Сакраменто – САЩ". Излизаме навън. Нещо ни е задушило за гърлата. Нещо ни е влязло в очите. А небето е толкова дълбоко синьо, толкова хубаво. Главите ни леко се въртят. Оглеждаме се. Чува се само жуженето на насекомите, в далечината пръхти магаре. Очакваме всеки момент да изскочи отнейде призрак. Призрак не изскача, но от обвит в бръшляни портик изневиделица се появява жизнен, 75-годишен старец. Съзира ни, отстъпва крачка назад, прикляка, удря се с длани по коленете и звучно извиква: – А, хора! Тук ние също отстъпваме крачка назад от странната му реакция, но, без да ни обръща внимание, старецът продължава: – А, хора, лелеееееееее, хора в Гоздьовица! Лелеееее… – и се хваща за главата. – Как сте се излъгали бре, хора? Та тук никой не идва! Тук от три години никой не е дошел! Те децата вече не идват. Бог не идва. Лелееее, хора! Ама чакайте, чакайте, ей сегинка ще изкарам масата и каквото Бог дал! Ние вече сме се запознали с него и шумно възроптаваме: – Аааа, бай Стоиле, ние сме съвсем за малко, щракваме с апаратите и бягаме, път ни чака, остави масата… Това последното увисва във въздуха, защото бай Стоил чевръсто се шмугва през обраслия с бръшлян портик. След минутка все така чевръсто се връща с продълговата дървена маса, която слага насред улицата. Разбира се, това някога е било улица, сега са камънаци, прорасли с избуяла, пожълтяла от жегата трева. И поставя каквото Бог дал. А Бог дал тая сутрин – прясно издоено млекце, пчелен медец … и една изпотена, с търкалящи се по гладката й повърхност капки бутилчица, пълна с огненозлатиста течност. Разбира се, домашна ракийка. – Аааа, бай Стоиле, недей така, молим те! Не можем да пием ракия! Та само 10 часа е, ако започнем от сутринта, къде ще му излезе края… Но той е невъзмутим: – Оооо, я стига глупости. Слънцето знаеш ли кога е изгряло… Вече пет часа е горе и пет оборота е завъртяло. Я си пийнете и не му мислете! И като в приказка от незнайно колко нощи около масата се появяват шест дървени стола, които почти закуцукват между камъните и шест стъклени филджана, които бай Стоил мигом пълни догоре. После обръща глава, изплюва се върху камъните, извиква звучно: – Наздраве! – и гавътрва своята ракийка на екс. След това изпръхтява доволен – Аааааааааах! – и забърсва с опакото на ръкава навлажнените си устни. Придобили малко смелост, и ние наквасваме прежаднелите си от жегата гърла, и … тук, знаете ли, започва същността на историята! Първата ракия, ех, първата ракия… Първата ракия е нещо специално, трудно обяснимо. За първата ракия могат да се напишат трактати! Тя е като първата любов, като първото потапяне в морето. Първата ракия има свойството да разхлаби възела, стегнал градските ни душички и умове, които никога не си почиват. Те непрекъснато смятат колко си спечелил, колко си загубил, колко още трябва да спечелиш. Първата ракия сваля оковите, освобождава духа. Прогонва всички демони от теб, всички онези хора, които са се настанили удобно в главата ти и с които по цял ден спориш и се караш наум, на които по цял ден доказваш, че си прав и те, мамка му, никога не са съгласни с теб. Първата ракия се разлива като зехтинец по трахеите, облива с топлина цялото ти тяло, чак до пръстчетата на краката. И някак си неусетно, но напълно естествено, както допреди миг си се дърпал, поднасяш празното филджандже на бай Стоил и той го пълни отново. А втората ракия, ех, втората ракия… Втората ракия е като откровение, за втората ракия могат да се напишат трактати! След втората ракия се отпускаш на стола – отначало с притеснение, а после с цялата си тежест. Дотогава си седял прегърбен напред, целият стегнат като пружина, готов всеки момент да скочиш и да забиеш юмрук в лицето на някой гад, да докажеш на друг колко си прав, да задминеш трети на финалната права. А след втората ракия, ех, след втората ракия буцата в гърлото ти се стапя, почваш да чувстваш тялото си леко като перушинка. Разтягаш рамене, наместваш кокалите, вдишваш с пълни гърди. Пълниш дробовете с чист родопски въздух и усещаш как животът бавно се завръща в теб. А бай Стоил разказва – а той умее да разказва, ах, как само умее да разказва! Бай Стоил е като препълнена двесталитрова бъчва, която само чака да се отпуши канелката и историите сами да потекат. Разказва за селото – за неговото начало, за неговия край, за хората, които са оставили следи по същите тези камънаци, дето седим сега с него. За това, как са минавали булките с менците и как мъжете са правили вино, как се е вило хорото от мегдана чак до хоризонта. За това, как някога е кипял животът и как постепенно хората са се превърнали в птици, които са забравили обратния път към гнездата си. И как накрая са останали само 6 души – четирима мюсюлмани и двама християни. Ти слушаш и не слушаш. Неее, по дяволите, не слушаш, ти го преживяваш заедно с бай Стоил! Само между две ракии изтече повече от половин век от живота на селото. Само между две ракии се родихме и умряхме с него. Само между две ракии преминаха покрай нас стотици души. Усмихнати, разплакани, влюбени, тъжни, с щастливи лица, с подпухнали от безсъние очи. С белези от наган по телата, с рани от насилие по душите. Говорят, смеят се, разказват, оплакват се, крещят, псуват, пеят и вървят без да спират, на тумби, по двойки, по единици. Точно в този момент покрай нас, сякаш от нищото, изниква друг енергичен старец. Среден на ръст, с късо сетренце и навити над лактите ръкави, с тънък, но добре поддържан мустак. Той само ни кимва студено и някак си странно, с плавна походка се изгубва в маранята. – Салим – веднага ни обяснява бай Стоил. – С него не си говорим от 40 години. – Как така не си говорите? – Абе то дълга история, знаеш ли… – Ами не, разкажи! – Много е дълга тя, нашата история… – Нищо де, не бързаме за никъде – странно, вече наистина не бързаме за никъде. Времето сякаш спря своя ход, облегна се с юмруче на съседния комин и въздъхна с облекчение.

Следва продължение...

доц. Георги Бърдаров
(Разказът е публикуван
със съгласието на автора)

Нагоре
Към Съдържанието на броя

 
Хостингът и домейнът са предоставени с любезното съдейстие на Superhosting.bg