БРАТСТВОТО
– с продължение –

     Заради предстоящото завръщане на Чезаре Ецио загърби личните си терзания и се зае с работата, която съдбата му бе отредила. За да прекъсне притока на средства на Чезаре, първо трябваше да открие и да неутрализира банкера му, а сведения за самоличността му щеше да получи от "Разцъфналата роза".
      – Какво искаш? – В гласа на Клаудия не се долавяше и капчица радушност.
      – На срещата ни спомена за някакъв сенатор.
      – Да. Защо?
      – Каза, че дължал пари на банкера на Чезаре. Тук ли е сенаторът?
      Тя сви рамене.
      – Сигурно ще го откриеш на Капитолия? За това не се нуждаеш от помощта ми, нали?
      – Как изглежда?
      – О, нека помисля… Среден на ръст?
      – Не си играй игрички с мен, сестро.
      Клаудия поомекна.
      – На около шейсет, строен, с тревожно изражение, гладко избръснат, сивокос, висок колкото теб или малко по-нисък. Казва се Еджидио Троке. Тежък характер, песимист, упорит. Трудно ще изкопчиш нещо.
      – Благодаря. – Ецио я изгледа втренчено. – Възнамерявам да разбера къде е банкерът и да го убия. Досещам се кой е, но трябва да узная къде живее. Сенаторът може да ме насочи.
      – Банкерът е под зорка охрана. Ако беше на негово място, и теб щяха да пазят.
      – Намекваш, че не бдят над мен?
      – Все ми е едно.
      – Слушай, Клаудия, държа се грубо, защото се безпокоя за теб.
      – Спести ми словоизлиянията.
      – Ти се справяш добре…
      – Благодаря, любезни господине…
      – Но искам да организираш нещо важно. Щом неутрализирам банкера, момичетата ти трябва да отнесат парите му на сигурно място.
      – Само ми съобщи, когато – или "ако"? – успееш.
      – Бъди нащрек.
      В мрачно настроение Ецио пое към Капитолия – административния център на Рим, където го посрещна оживено гъмжило. На широкия площад, около който бяха разположени административните сгради, няколко сенатори сновяха забързано, придружени от секретари и помощници, понесли документи в кожени папки, с делови и самодоволни изражения. Ецио се сля, доколкото бе възможно, с множеството, озъртайки се бдително за мъж, отговарящ на даденото му от Клаудия описание. Проправяше си път през тълпата, наострил слух и за най-дребния намек, който би могъл да дочуе за набелязаната жертва. В момента със сигурност нямаше и следа от Еджидио, въпреки че той очевидно предоставяше на колегите си вълнуващи теми за разговор.
      – Еджидио пак молеше за пари – каза единият.
      – Както винаги. За какво този път?
      – О, някакво предложение да се намали броят на публичните екзекуции.
      – Колко нелепо!
      Ецио се придвижи към друга групичка сенатори и там научи още нещичко. От чутото не беше сигурен дали Еджидио е войнстващ (и следователно глупав) либерален реформатор или просто непохватен мошеник.
      – Еджидио подготвя петиция за забрана на мъченията на свидетели в криминалните съдилища – каза тарторът на следващата група.
      – Трудна работа! – отвърна изпитият мъж, на когото говореше. – Но това е само фасада. Иска пари само за да си плати дълговете.
      – Настоява да премахнем и лицензите за неподвластност на закона.
      – Как не! Невъзможно! Всеки гражданин, който се чувства ощетен от законите ни, трябва да може да откупи правото си да не ги спазва. Това е наш дълг. Все пак Светият отец въведе индулгенциите и той следва примера на самия Исус – "Благословени са милосърдните!".
      "Поредният трик на Борджиите да си пълнят хазната", помисли си Ецио.
      – Защо да даваме пари на Еджидио? Всички знаят какво ще направи с тях! – обади се другият сенатор.
      Двамата се засмяха и поеха по задачите си.
      Малобройна група стражи на Борджия с личния герб на Чезаре върху униформите си – два червени бика, обградени с четири лилии – привлече вниманието на Ецио. Понеже това винаги предвещаваше неприятности, Ецио приближи и видя, че са заобиколили един сенатор. Другите даваха вид, сякаш не се случва нищо необичайно, но Ецио забеляза колко далеч стоят от стражите.
      Нещастният сенатор отговаряше на описанието на Клаудия.
      – Няма да спорим повече – каза сержантът.
      – Трябва да платиш – додаде ефрейторът. – Дългът си е дълг.
      Загърбил всякакви опити да запази достойнство, Еджидио хленчеше с треперлив глас:
      – Направете изключение за стареца. Умолявам ви.
      – В никакъв случай – озъби се сержантът и кимна на двама от войниците си, които уловиха Еджидио и го събориха на земята. – Банкерът ни изпрати да съберем дължимото. Знаеш какво означава това.
      – Вижте, дайте ми време до утре! Не, до довечера! Дотогава ще съм приготвил парите.
      – Не става – отвърна сержантът и ритна силно сенатора в корема.
      Отдръпна се назад и ефрейторът и другите двама войници започнаха да налагат проснатия на земята мъж.
      – Така няма да си получите парите – каза Ецио, пристъпвайки към тях.
      – Кой си ти? Приятел ли си му?
      – Загрижен случаен свидетел.
      – Е, загрижеността ти не струва пет пари! Омитай се!
      Сержантът, както се надяваше Ецио, застана твърде близо, и с отработена лекота асасинът щракна бутона на Скритото острие, вдигна ръка и го прокара през гърлото му, точно над нашийната броня. Събратята му проследиха окаменели от удивление как командирът им пада на колене, а дланите му се опитват напразно да спрат фонтана от кръв, бликнал от раната. Преди да се съвземат, Ецио се втурна към тях и след няколко секунди тримата се присъединиха към сержанта в Отвъдното с прерязани гърла. Нямаше време да върти сабя, задачата му изискваше да убива бързо и ефективно.
      По време на стълкновението площадът се обезлюди като по чудо. Ецио помогна на сенатора да се изправи. По дрехите му имаше кървави петна и той изглеждаше – и наистина беше – уплашен, но и поуспокоен.
      – Да изчезваме оттук – каза му Ецио.
      – Знам едно място. Следвай ме – отговори Еджидио и със забележителна пъргавина се запъти към уличката между две от най-внушителните административни сгради. Прекосиха я бързо, свиха наляво и по няколко стъпала се спуснаха към сутерен с врата. Сенаторът я отключи светкавично и въведе Ецио в малък, мрачен, но удобен на вид апартамент.
      – Моето убежище – каза Еджидио. – Необходимо е, когато имаш много кредитори.
      – И един особено влиятелен.
      – Сгреших, че покрих дълговете си със заем от банкера. По онова време не знаех на кого служи. Трябваше да се държа за Киджи. Той поне е честен – доколкото е възможно за банкер. – Еджидио замълча. – А ти кой си? Добър самарянин в Рим? Мислех, че са на изчезване.
      Ецио не обърна внимание на шегата.
      – Ти ли си сенатор Еджидио Троке?
      – Не ми казвай, че и на теб дължа пари! – изгледа го стъписано мъжът.
      – Не, но можеш да ми помогнеш. Търся банкера на Чезаре.
      Сенаторът се подсмихна тънко.
      – Банкерът на Чезаре Борджия? Ха! И кой си ти?
      – Да речем, че съм семеен приятел.
      – Чезаре има много приятели напоследък. За жалост аз не съм сред тях. Така че извини ме, но трябва да посъбера това-онова.
      – Мога да платя.
      Еджидио спря да се суети.
      – А! Можеш да платиш! Ma che meraviglia!* Бие се със стражите заради мен и ми предлага пари! Кажи ми защо се появяваш чак сега?
      [* Какво чудо! (ит.). – Б.ред.]
      – Е, не съм долетял от небесата. Помогни ми и аз ще ти помогна. Просто е.
      Еджидио се замисли.
      – Ще отидем в къщата на брат ми. Те не са на нож с него. Тук не можем да останем – твърде потискащо е и прекалено близо до враговете ми. Или нашите врагове?
      – Да вървим тогава.
      – Но трябва да ме пазиш. Сигурно са пуснали по петите ми още стражи. Едва ли ще са особено милозливи, ако разбираш накъде бия, особено след малкото представление, което изнесе на площада.
      – Хайде!
      Еджидио излезе предпазливо навън, увери се, че не ги дебне опасност, и поведе Ецио по лабиринт от тесни улички и занемарени алеи, покрай малки площадчета и пазари. На два пъти се натъкнаха на стражи и на два пъти Ецио ги отблъскваше, този път използвайки сабята си с поразяващ ефект. Градът очевидно бе вдигнат по тревога да издирва сенатора и спасителя му, но те се оказаха твърде голям залък за устата на главорезите на Борджия. Времето не работеше в полза на Ецио и когато поредната двойка войници се появи в далечния край на малко площадче, се наложи да побегнат и неспособен да използва убежището на покривите заради сенатора, Ецио се довери на неизчерпаемите му познания относно глухите римски улички. Най-сетне стигнаха задното крило на ново и скромно, но красиво имение с двор, ограден с високи стени, на няколко пресечки източно от катедралата "Свети Петър". Еджидио го въведе в двора през тясна порта с железни решетки, която отключи собственоръчно.
      Щом влязоха, и двамата задишаха по-леко.
      – Някой наистина се е заинатил да те убие – каза Ецио.
      – Не още. Първо искат да им платя.
      – Но защо настояват да си приберат всичко еднократно? Доколкото схващам, ти си им нещо като дойна крава.
      – Не е толкова просто. Всъщност постъпих като истински глупак. Не съм приятел на Борджиите, макар да съм заел пари от тях, и наскоро научих нещо, което ми даде възможност да им подлея вода. Поне малко.
      – И то е?
      – Преди няколко месеца брат ми Франческо, който е иконом на Чезаре – знам, знам, не подхващай тази тема – ми осветли плановете му за Романя. Възнамерява да създаде малко кралство, откъдето да завладее цялата страна. Понеже Романя е пред прага на венецианската територия, Венеция вече недоволства от набезите на Чезаре.
      – И какво направи ти?
      Еджидио разпери ръце.
      – Писах на венецианския посланик. Предоставих му всички сведения, които научих от Франческо. Предупредих го. Но явно са заловили някое от писмата ми.
      – Няма ли да нарочат брат ти.
      – Засега успява да се опази чист.
      – Но какво те подтикна?
      – Трябваше да предприема нещо. Напоследък Сенатът наистина няма никаква работа, освен да одобрява всички декрети на Борджия. Опълчи ли се, ще престане изобщо да съществува. За независимост и дума не може да става. Знаеш ли какво е да не вършиш нищичко? – Еджидио поклати глава. – Бездействието те преобразява. Признавам, че дори аз започнах да пия и да залагам…
      – И да посещаваш бордеи.
      Сенаторът го погледна.
      – О, бива си те. Много си добър. Кое ме издаде? Ароматът на парфюм по ръкава ми?
      Ецио се усмихна.
      – Нещо такова.
      – Хмм… Както и да е, обяснявах, че някога сенаторите си вършеха работата – подготвяха петиции по важни въпроси като… о, не знам откъде да започна… незаконна жестокост, изоставени деца, улична престъпност… Държахме под око Киджи и останалите банкери. Сега ни позволяват единствено да определяме уместната дължина на ръкавите на женските рокли и прочее безсмислици.
      – Но ти не се задоволяваш с това. Опитваш се да събираш пари за мними каузи, за да покриваш пропиляното на хазарт.
      – Не са мними каузи, момчето ми. Когато се сдобием отново с истинско правителство и си разчистя дълговете, възнамерявам да ги отстоявам с всички сили.
      – И кога ще настъпи моментът според теб?
      – Трябва да сме търпеливи. Тиранията е непоносима, но никога не трае дълго. Твърде крехка е.
      – Ще ми се да споделях убеждението ти.
      – Трябва, разбира се, да й се опълчваме. На всяка цена. Непременно. – Той замълча. – Аз вероятно съм… колко?… десет или петнайсет години по-възрастен от теб. Не бива да губя нито миг. Нима не си се вглеждал в някой гроб с чувството: "Това е най-важната крачка, която ще направя – да умра"?
      Ецио не отговори.
      – Не – продължи Еджидио. – Не, разбира се. – Заговори сякаш на себе си: – Проклети писма! Не биваше да ги изпращам на посланика. Сега Чезаре ще ме убие при първия сгоден случай, независимо дали ще си платя дълга. Освен ако по някакво чудо не реши да излее гнева си върху другиго. Своенравието му не подлежи на съмнение.
      – Върху другиго? Брат ти например?
      – Не бих си го простил.
      – Защо не? Ти си политик.
      – Не всички сме злодеи.
      – Къде е брат ти?
      – Нямам представа. Не е тук, слава Богу. Не сме разговаряли, откакто разбра за писмата. Излагам го на риск. Ако те види…
      – Да се заловим ли с деловите въпроси? – попита Ецио.
      – Разбира се. Едно добро дело и… как беше по-нататък? Та така… какво искаш всъщност?
      – Искам да знам къде е банкерът на Чезаре. Къде работи. Къде живее.
      Еджидио ненадейно се оживи.
      – Да, трябва да му занеса дължимото. – Разпери отново ръце. – Проблемът е, че нямам нито грош.
      – Споменах, че се наемам да намеря пари. Само ми кажи колко и къде ще се срещнеш с банкера.
      – Никога не знам, преди да пристигна. Обикновено отивам на едно от три предварително договорени места. Помощниците му ме чакат и ме отвеждат при него. Дължа десет хиляди дуката.
      – Няма проблем.
      – Сериозно? – Лицето на Еджидио грейна. – Трябва да престанеш. Иначе наистина ще се обнадеждя.
      – Стой тук. Ще дойда с парите по залез-слънце.
      Рано вечерта Ецио се върна при още по-смаяния Еджидио. Връчи на сенатора две тежки кожени торби.
      – Дойде значи! Не мога да повярвам!
      – Дочака ме.
      – Аз съм отчаян човек. Не ме ли лъжат очите, че си тук?
      – Имам условие.
      – Знаех си.
      – Слушай! – започна Ецио. – Ако оцелееш, а аз се надявам да оцелееш, искам да следиш какво става на политическата сцена в града. И да докладваш всичко научено на… – След кратко колебание продължи: – … на мадам Клаудия в бордея "Разцъфналата роза". Особено ако разбереш нещо за Борджия. – Той се усмихна вътрешно: – Знаеш ли къде се намира?
      Еджидио се окашля.
      – Аз… имам приятел, който понякога го посещава.
      – Добре.
      – За какво ще ти послужи информацията? Да погубиш Борджия?
      Ецио се усмихна.
      – Просто… те наемам.
      Сенаторът погледна към торбите с пари.
      – Не ми се иска да им ги давам! – Замълча замислено, после каза: – Брат ми ме защитаваше, понеже сме семейство. Мразя го, но все пак ми е брат.
      – Работи за Чезаре.
      Еджидио изопна рамене.
      – Va bene. Съобщиха ми мястото на срещата следобед, докато те нямаше. Улучихме точния момент. Очакват с нетърпение парите си, та ще се видим още тази нощ. Обливах се в кървава пот, когато обещах на посредника им да приготвя сумата. – Той замълча отново. – След малко трябва да тръгваме. Как смяташ да действаш? Да ме следиш?
      – Няма да изглежда добре, ако не си сам.
      Еджидио кимна.
      – Добре. Остава ни време за по чаша вино и после поемаме. Ще ми правиш ли компания?
      – Не.
      – Е, аз определено се нуждая от глътка.

Оливър Боудън

Нагоре
Към Съдържанието на броя