Звук и светлина - орган на Националната асоциация на сляпо-глухите в България
Търсене   
Начало
Екип
Броеве за 2021 г.
Архив
Кулинарни рецепти
Козметика
Контакт с нас
линк към сайта на НАСГБ

 

 

 

 

 

  От първо лице  
 

БЛИЦ ИНТЕРВЮ

      Вече шест години конкурса за поезия „Зрящи сърца“, рожба на националното радио „Христо Ботев“ приютява даровитото вдъхновение на слепите поети в България.

      Съдбата е отредила хората със зрителни увреждания непрекъснато да се борят с проблемите в живота и да намират утеха в най-истинската форма за душевна разтуха, писането на стихове. Подадената ръка от страна на националното радио е жест, за който може много да се говори. Ние, слепите поети, дължим огромна благодарност на целия екип на предаването „Познати и непознати“ и главно на водещата Цвети Николова за възможността стиховете на повече от сто наши приятели и колеги по съдба да видят бял свят. Едни по-добри, други още по-добри, но всички еднакво силно заредени с позитивна енергия и нагласа за свобода на мисълта. С дамата участвала в поетичния конкурс, спечелила първо място, искам да Ви срещна под формата на едно импровизирано блиц интервю. Това е Лушка Маджарова от гр. Лъки.

       – От кога се занимавате с писане на стихове?

      Лушка: Започнах да пиша след като загубих зрение. Не съм правила опити да пиша стихове по-рано поради домакински причини. Всичко дойде от само себе си и стигна до издаване на първата ми стихосбирка „Живот като миг“.

      – Какво Ви доведе в “Зрящи сърца”?

      Лушка: Исках да докажа себе си и да покажа, че съм като другите.

      – Конкурсът е главна част от проекта на програма „Христо Ботев“ – “Познати и непознати”. Какво не знаем за Вас?

      Лушка: Хората, които ме познават знаят всичко за мен. Стремя се да правя това, което ми създава радост. Като знам, че достойните личности живеят до 120 години, както се казва: Поживьом – увидьом!

      – Двете сте като в онази песен за двата стръка иглика. Едната израснала в топлата пазва на Средна гора, а другата под жаркото тракийско слънце. Какво Ви топли, когато Ви обгърне студенината на околния свят?

      Лушка: Честно да ти кажа, за мен няма студенина. Обгърната съм отвсякъде с хубави хора. Имам прекрасно семейство. Децата и внуците ми помагат във всичко в живота. Имам чудесен съпруг, който бди над мен като орел. Не дава да падне косъм от главата ми.

       – Как изглежда света през очите на незрящите?

      Лушка: Загубих зрение на 37 години. Това, че познавам света като зряща е невероятно. Сънищата ми са наситени с цветове. Виждам цветята и дърветата както преди и когато отворя очи, имам чувството, че съм с нормално зрение. В началото ми беше трудно. Сега е друго. Свикнах и благодарение на семейството се намирам в отлична форма във всяко едно отношение. Светът е прекрасен и трябва да се стремим да продължаваме хубавите мигове.

      – Според Вас какво е необходимо на хората за да бъдат щастливи?

      Лушка: Да си помагат един на друг и да не изпадат в отчаяние. Да бъдат силни духом. Да не ги напуска никога обичта в сърцата. Човек трябва да живее преди всичко с любов.

      – От какво Ви боли най-много?

      Лушка: От това, че някои хора нямат хляб и топлина в домовете си. Моля се колкото може по-малко да има бедни и болни. Ние, хората с увреждания, сме равноправни и се борим непрекъснато за правата си. Трудно е, но нямаме друг избор.

      – Най-трудната крачка във Вашия живот?

      Лушка: В живота съм имала много трудни крачки, но не съм се спирала, не съм се страхувала да ги направя. На препятствията съм гледала като на нещо мимолетно и не съм се огъвала пред тях.

      – С какво не бихте се разделили никога?

      Лушка: С любовта в сърцето ми.

      – Каква е цената на зрението?

      Лушка: Голяма. Неоценима. Ценя дори и това, което ми е останало. Частицата светлина, която ми е останала е по-ценна от всичките пари на света.

      – А каква е цената на приятелството?

      Лушка: Приятелството и предателството вървят ръка за ръка. Виновни са и двете страни.

      – Имате ли кумир и кой е той?

      Лушка: Кумира, към който се стремя цял живот е бъдещето. Бъдещето е моя кумир.

      – Славата тежко бреме ли е?

      Лушка: За мен славата не съществува. Не съм се чувствала никога велика. Стремяла съм се да дам на другите най-доброто от себе си.

      – Освен с писане на стихове с какво друго се занимавате?

      Лушка: Имаме голяма градина. Моят съпруг я направи с цел да има къде да ида, когато искам да си почивам. Садим картофи, домати и други видове плодове и зеленчуци. Занимавам се с домакинството като всяка нормална българска жена. Спортувам дори и на тези години, на които съм в момента. Взимам участие в ежегодните национални и международни спортни мероприятия организирани за хората в неравностойно положение.

      – Опишете се с едно изречение?

      Лушка:

      Обичам сутрин по роса да тичам,

      с очите си света пред мене да обгръщам,

      и никога от идващия ден глава да не отвръщам!

      Това е, такава съм, не крия!

      И Вие ми простете,

      че воля имам да летя,

      Не ме съдете!

      – Вашето послание към читателите на списанието?

      Лушка: Да се обичат и да вървят ръка за ръка в живота!

      

Кирил Дамянов

Нагоре
Към Съдържанието на броя

 
Хостингът и домейнът са предоставени с любезното съдейстие на Superhosting.bg