Звук и светлина - орган на Националната асоциация на сляпо-глухите в България
Търсене   
Начало
Екип
Броеве за 2021 г.
Архив
Кулинарни рецепти
Козметика
Контакт с нас
линк към сайта на НАСГБ

 

 

 

 

 

 
Историята помни
 
 

ЧЕРНИЯТ КОННИК
– с продължение –

      Борис гладеше с ръка брадата си – белег, че се е углъбил в мислите си.

      – Продължавай, Есхач, продължавай. Слушам те – каза той след малко.

      – Народът го въздига във вожд, господарю. Сега го зоват народен вожд, а мнозина виждат в него човека, който трябва да заеме мястото на Владимира на престола. Аз съм дал клетва на тебе, княже. Клетва съм ти дал и макар този човек днес да служи на твоите цели, не мога сляпо да му се доверя. Кажи само една дума и аз ще му дам всичко – имота си, людете си, живота си дори. Но без твоята дума, без твоето позволение аз нищо не мога и няма да сторя.

      Борис не отговори веднага. Той стана, дълго се разхожда из стаята, най-сетне застана прав пред боила. Изразът му беше строг и донякъде гневен.

      – Туй ще ти кажа, Есхач: не очаквах това от тебе. Ти, най-верният от верните ми люде, най-мъдрият и най-прозорливият от всички, ти, именно ти не си могъл досега да прозреш една истина, която вече достигна до сърцето на последния бродник от Плиска.

      Есхач не бе очаквал такива остри думи. Те го смутиха и го накараха гузно да сведе очи. А Борис продължи:

      – Верен си, зная. Но защо не се научи да мислиш със собствената си глава? Чакал си дума от мене, казваш. А не виждаш ли сам? Сляп ли си за истината? Ти си дал клетва на мене и мене признаваш за свой господар. Но кой съм аз? Не съм ли един осемдесетлетен старец, дал монашески обет пред бога? Или мислиш, че съм вечен? Че мога тепърва да поема съдбините на княжеството в ръцете си? Не, Есхач, лъжеш се – отговори сам на въпросите си Борис. – Аз съм стар, уморен, тежък е за моята десница княжеският скиптър. Да видя само погрома на оня злодей, Владимира, тогава ще сметна, че делото на живота ми е завършено и ще мога спокойно да умра. Сега бог изпрати сред нас човек, който да изпълни въжделенията ни, моите, твоите, на целия народ въжделенията, а ти чакаш дума от мене. Е добре, слушай. Ето думата ми: да бях по-млад, аз пръв щях да се наредя зад Черноризец Храбър и да умра за делото му.

      – Ще рече, прави са били Лазаровите думи – като на себе си продума боилът. – Навярно и приглашението от твоята ръка е писано.

      – От моята, разумява се. Днес всеки трябва да подкрепи с всичко, каквото има, борбата на Черноризеца: юнакът с меча, богатият с имота, а аз – аз имам само името си и с радост му го давам.

      – А защо нито веднъж досега?

      – Защото е бранно време, а не време за приказки, Есхач. Днес и стените имат уши. Една непредпазлива дума и. Ето затова.

      Есхач се изправи. Той, обикновено твърдият и спокоен боил, сега изглеждаше зашеметен и смаян. Коленичи чинно пред Бориса за сбогуване, после отиде до вратата.

      – Благодаря ти за словата, господарю. Сега зная какво трябва да направя.

      – Чакай, Есхач – спря го старецът. – Почакай малко. Сега ми дойде на ума, че освен името у мен има и още нещо, което в този върховен час може да подпомогне борбата. – Борис откачи от врата си тежък златен кръст с драгоценни камъни и го подаде на боила. – Вземи! Продай го на купците, превърни го в остри мечове и здрави щитове.

      – Как! – извика Есхач. – Ти ще продадеш светия кръст!

      – Ние се борим за Христовата вяра – с двусмислена усмивка отговори Борис. – Редно е и кръстът да подпомогне нашата борба.

      Боилът излезе от стаята и си тръгна. Беше все още замаян, зашеметен, но се чувстваше някак лек, ободрен, сякаш се бе освободил от голяма тежест. И едва когато влизаше в къщи, той се сепна – много бе чул в този ден, много научил, но само едно остана тайна за него – знаеше ли Борис кой се крие зад маската на Черноризец Храбър или само подкрепяше един непознат и неизвестен герой?

***

      От няколко дни Наум сякаш криеше някаква тайна. Той пак четеше по цял ден в стаята си, пак гълчеше и наставляваше ученика си Марко, пак разговаряше надълго и нашироко с гости-свещеници от града и цялото княжество, но в притулената в мустаците му усмивка, във веселите пламъчета в очите му имаше нещо, което караше околните да го гледат с любопитство и да очакват от него нещо ново, необикновено. Една сутрин трима дворцови слуги донесоха в дома на Есхач няколко големи вързопа и ги оставиха в стаята на Наума. Веднага след това Наум изпрати Марко при домакина, за да му каже, че иска да се срещнат. Малко изненадан от тази официалност, Есхач отиде при просветения си гост.

      – Скъпи брате – започна тържествено Наум. – Днес имам да говоря с тебе за нещо много важно.

      – Говори направо, Науме. Какво се е случило, та приказваш с такова благолепие, сякаш си на патриаршеския престол?

      – Не ти говоря като свещеник, а като сватовник. Дошъл съм да сватосваме дъщеря ти Кремена.

      – А! – възкликна Есхач и се засмя, – такава ли била работата. Добре, добре, това да се чува. А кой я иска?

      – Симеон.

      – Симеон! – В гласа на Есхач имаше толкова почуда, че Наум се почувства неудобно, сякаш бе изрекъл някаква нетърпима нелепост. – Учудваш ме, брате Науме. Ти искаш дъщеря ми Кремена за Симеон?

      Сега Наум даде воля на езика си. Той описа най-добрите черти на Симеона, неговата духовна чистота, учеността му, не пропусна да спомене близкото му родство с владетеля.

      – Всичко това го знам – махна с ръка Есхач. – Но чудно ми е как защитаваш Симеона, когато той, божият служител...

      – Симеон не е монах – прекъсна го Наум и без да съзнава, повтори доводите на Симеона, – само живее скромен и праведен живот.

      – Няма значение – отсече старият воин. – Може да има глава за десет люде, но сърцето му е заешко. Защо не послуша баща си и не поде борбата срещу езичника? Защо търпи славяните да бъдат тъпкани и мачкани? Защо служи на бога, пък гледа и с дявола да е добре? Защо? Отговори ми, ако можеш.

      – Всеки не е роден за велики дела, Есхач. И аз отначало го корях и осъждах, но размислих и разбрах, че нямам право. Пък и защо трябва да дадеш дъщеря си непременно на герой? С него тя ще има спокоен и духовно богат живот. Какво искаш повече?

      – Аз не искам зет ми да е непременно герой, както ти казваш, но не искам внуците ми да бъдат страхливци и домоседи.

      – Понякога умът на умния служи по-добре от смелостта на глупавия. Помниш ли какви мъдри съвети ни даде Симеон? Благодарение на тях ние с тебе малко ли хора събрахме за делото на Черноризец Храбър, да му даде бог здраве и сила.

      Есхач се замисли. Простосърдечен и праволинеен, той никога не беше поглеждал на нещата от тази страна. За него, прекаралия живота си в битки воин, людете се деляха на две – воини и страхливци. Първите трябваше да бъдат уважавани и почитани, за вторите изобщо не заслужаваше да се говори. Той дълго хапа замислено устни, преди да отговори:

      – Не зная, може и да си прав, Науме. Но какво да се прави, на мен Симеон не ми харесва за зет. Все пак – говори с Кремена, брате, може би тя не мисли като баща си.

      – Защо да говоря с нея? Щом като ти не даваш…

      – Има нещо, което никому не съм разказвал, Науме, но на теб ще го кажа. Ти не знаеш жена ми Неда, пък и малцина я помнят. Тя умря при раждането на Кремена. Не бе щастлива при мен тя, братко. Не бе щастлива и затова така си отиде, тъкмо когато трябваше да живее. И знаеш ли защо? Защото я взех против волята й. Тя обичала друг, пък баща й я даде на мене, зер нали бях боил, богат и славен. При мене Неда намери всичко, хубава къща и слуги, богатство и почести, но това не я излекува от мъката по първата изгора. – Есхач разтърси глава, сякаш искаше да пропъди нерадостни видения. – Та като умираше, Неда ме закле да не постъпя с дъщеря ни така, както постъпи нейният баща. И тогава аз й обещах, че Кремена сама ще избере мъжа си. Това е брате. Затуй те пращам да говориш направо с Кремена.

      Този прост разказ, който беше по-човечен от разбиранията и нравите на онова време, развълнува Наума. Той мълчаливо стисна ръката на приятеля си и го остави сам със спомените му. Същия следобед той потропа на вратата на Кремена и влезе, а след него се вмъкнаха и няколко слуги с вързопи в ръце.

      – Какво е това, отче Науме? – с искрящи от любопитство очи питаше девойката. – Какво има тука?

      – И аз не знам, Кремено, но ей сега ще проверим – отвърна той и заизважда скъпите подаръци. – Ето едно топче кадифе. Ех, че е тежко, сигурно е византийско. А това е сукно, хубаво зелено венецианско сукно, за да си направиш нов сукман. Атлазени чехлички, просто да ти е жал да ги обуеш. Пфу! Това пък трябва да е свила, но така тънка и нежна, също паяжина… Де да бях мома, да си ушия дрехи от тези платове – и мъртвите в гроба щяха да се обръщат от завист, като минавам покрай тях! А в тази ракличка какво ли има, а? Я отвори сама. Олеле – ослепях: златна огърлица, тежки златни гривни и обички със скъпоценни камъни, предназначени за нежни, много нежни ушенца.

      Докато Наум разгъваше един по един скъпите подаръци, девойката подскачаше около него, чуруликаше като птичка и възторжено гледаше хубавите предмети. Кремена беше жена, а нито една жена не би могла да остане равнодушна при вида на прекрасните чуждестранни платове и красивите украшения.

      – А за кого е всичко това, отче Науме? – запита тя.

      – За теб, Кремено. За теб, момичето ми.

      – За мен ли? – искрено се зачуди тя.

      – За теб, всичко е за теб. Пратен съм сватовник, Кремено, и това са първите дарове на жениха.

      Девойката се смути и поруменя.

      – Кой? Кой те прати?

      – Един прекрасен мъж. Симеон. – Наум забеляза как лицето й се измени, посърна и затова побърза да добави: – Да, Симеон те иска, Кремено. Като се ожените, ти ще станеш първата жена в княжеството.

      Тя отмести поглед от скъпите дарове и отговори глухо:

      – Жалко, не са били за мене тези хубави неща.

      – Как? Отказваш ли? Че можеш ли да намериш по-добър човек от Симеона? Той е умен, добър, справедлив, честен. Всички добродетели са се събрали в него.

      – Знам. Така е – въздъхна тя. – Колкото пъти съм говорила с него, винаги съм се удивлявала на мъдростта на ума и благостта на сърцето му. Но да се удивляваш е едно, а...

      – А да любиш е друго. Това ли искаше да кажеш?

      Девойката не отговори. И това мълчание беше по-красноречиво от много думи. Наум се отпусна на един стол и дълго не сне очи от нея.

      – Отговори ми честно, Кремено. Отговори ми и аз ще те разбера. На друг ли си подарила сърцето си?

      – И аз не знам – призна тя искрено. – Понякога мисля, че наистина съм срещнала човека, когото съм виждала в бляновете си. Друг път си казвам, че той е само половината от онова, което мечтая да бъде.

      – Щом се удивляваш на Симеона, той вероятно е едната половина. Така ли?

      Кремена кимна утвърдително.

      – А каква е другата половина, онази, която му липсва?

      – Ох, трудно ми е да обясня. Той е така добър и сякаш умее да чете направо в сърцата на хората. Но. Опитай се да ме разбереш, отче Науме. Симеон има възвишена душа, но всичко у него е някак си книжно, отвлечено, като че ли той не живее в нашия свят, където всеки трябва да се бори, да се сражава и да побеждава, а в някакъв друг несъществуващ свят, в който е достатъчно да живееш със съзерцания и да… – Девойката започна добре, но сложността на онова, което искаше да каже, я обърка и тя не можа да продължи. Затова завърши изведнъж: – С една дума, Симеон е прекрасен човек, но не е мъж. А аз искам да дам сърцето си на един истински мъж, който да е и прекрасен човек. Разбери ме, ако можеш.

      Наум наистина я разбираше. Дори още когато се бе нагърбил с мисията на сватовник, дълбоко в себе си той мислеше по същия начин. Кремена беше права – с вродения във всяка жена инстинкт тя бе доловила най-съществените качества и недостатъци на Симеона. Да я разубеждава би значело да лъже, а Наум и лъжата бяха чужди един на друг. Затова той стана, отиде до вратата и оттам заключи:

      – Не мога да настоявам повече. Сърцето си има свои пътища, на които никой не трябва да се препречва. Помисли си пак. Може би бъдещето ще ти подскаже друго решение.

      – Вземи и подаръците, отче Науме.

      – А, не, Кремено. Те са си за тебе.

      – Но като му кажеш моите думи?

      – Те не са цена за съгласието ти, а дар от добра воля. Не ги връщай на Симеона. Той не е заслужил такава обида.

      И Наум полека затвори вратата зад себе си.

****

      Беше нощ, но Кремена не спеше. Тя лежеше облечена, с широко отворени очи и от време на време въздишаше така тежко, сякаш бе преживяла някаква голяма, много голяма загуба. Тя знаеше, че тази вечер ще я навести Черноризец Храбър, но за пръв път тази мисъл не й доставяше радост, а я изпълваше с някаква неясна и смътна тъга. Тя се мъчеше да си представи разговора, който щеше да води с черния конник, търсеше думите и изразите, които трябваше да му каже, но не успяваше. Кремена бе казала истината на добрия отец Наум. От онази ужасна нощ, когато едва се спаси от страшните люде на Хорациус Барка, тя бе започнала да мисли, че наистина в тайнствения маскиран конник е открила човека, отдавна чакан и търсен от моминското й сърце. Тя се възхищаваше от неговата смелост, от доблестта и воинското му майсторство и се радваше, когато чуваше как народът го тачи и едва ли не боготвори. И мисълта, че този мъж, бляскав герой на много сражения и идол за хората, е избрал и харесал именно нея, я бе изпълвала със скрито чувство на задоволство. Но всичко това бе продължило само докато в живота й се бе появил Симеон. Чуден човек беше този Симеон наистина! Нищо в него не можеше да се сравни с Черноризец Храбър – докато единият имаше снага и сила на приказен юнак, другият изглеждаше отпуснат, хилав и свит. Единият беше отличен майстор на меча, другият умееше да държи само пачето перо. Черноризец Храбър бе изпълнен с лъвско безстрашие, а Симеон – с прекалена, дори малко женствена благост, с търпение и кротост. Но всъщност всичко това можеше да се каже за Симеон само ако човек го наблюдаваше отстрани. Достатъчно бе да поговориш малко с него, и изведнъж той започваше да изглежда съвсем, съвсем друг: вълшебното му слово го правеше да израства като чутовен герой, зад невзрачната му външност се появяваше един човек с необикновена, макар и само духовна мощ, с мъдрост и благоразумие, което може би беше по-ценно от воинското безстрашие. Той се появи и от този миг сякаш сърцето й се раздвои – всичко, каквото липсваше у единия, тя го намираше у другия и вече не можеше да каже кой от двамата й харесваше повече. О, колко пъти бе мечтала тя да може да съчетае, да събере в едно възвишения дух на единия с мъжествеността на другия! Но не, те бяха тъй различни и може би именно в това различие беше тяхната сила. Понякога й се струваше, като че ли държи в ръка жълтица, на едната страна на която бе отпечатан ликът на Симеона, а на другата – стройната и силна фигура на Черноризец Храбър. Можеше ли да избере само едната страна на жълтицата? Как да направи избор, когато тя харесваше цялата монета с най-хубавото, което се намираше от двете й страни? Днес Кремена бе отказала сърцето си на Симеон, защото знаеше, че една част от него невъзвратимо принадлежи на Черноризец Храбър. Но ако избереше за свой съпруг и другар маскирания конник, дали някога щеше да забрави добротата, човечността и безкрайната мъдрост на Симеона? Едно леко подсвирване прекъсна мислите й. Черноризец Храбър бе дошъл и я зовеше, а тя все още не бе намерила онези думи, които трябваше да му каже. Девойката въздъхна отново и бавно пристъпи до прозореца.

      – Кремено!

      В сянката на къщата девойката различи фигурата на Черноризец Храбър – гривестия шлем със спусната маска, украсената със сребърен лъв черна ризница, върху която се очертаваше великолепната мускулатура на тялото му, стройният му кон Арап, който безшумно пристъпваше на едно място.

      – Тук съм – каза тя глухо.

      – Защо говориш така, Кремено? Гласът ти звучи тъй отпаднал, сякаш никак не се радваш, че съм дошъл.

      – Ах, не – въздъхна тя, – радвам се. Но днес ми се случи нещо особено. Дойдоха сватовници да ме искат.

      – За кого? – бързо попита Черноризец Храбър.

      – За Симеон, брата на княз Владимира.

      – Ха-ха-ха – избухна той в смях. – Онзи благочестив поп ли?

      – Той може да е благочестив, но не е поп – припряно се застъпи Кремена.

      – О, как го защитаваш! Изглежда, че не случайно са идвали сватовниците.

      – Няма защо да се подиграваш на човека. Той може да не е нито много храбър, нито много силен. Но той е добър, умен и честен и трудът му може би е по-полезен от мечовете на сто воини.

      – Ако същото си говорила и пред сватовниците, вероятно вече трябва да те поздравя като бъдеща княжеска снаха? – мрачно запита черният конник.

      – Не, аз отказах – тихо рече Кремена. Тя не виждаше лицето му, но почувства как той се усмихна при тези думи.

      – Защо? Ти толкова се възхищаваш от него. – В гласа на конника имаше някаква особена присмехулност, която можеше да се отдаде или на самонадеяността му или на желание да я подразни. – Нали той е така добър, умен и честен?

      Ето това беше Черноризец Храбър: човек дързък, самоуверен, който не винаги се стремеше да вложи в словата си внимание и почит. Неговите думи раздразниха девойката.

      – Да, прав си. Аз почти съжалявам, че отказах.

      Той замълча, сякаш преценяваше думите й. После изведнъж заговори с друг, променен глас:

      – Не исках да те разсърдя, Кремено. Прощавай! Но не ми беше приятно да чуя, че са те искали за друг. Още повече днеска, когато бях решил да те питам нещо много, много важно.

      Смътен страх сви сърцето на девойката. С чисто женското си предчувствие тя веднага разбра какво щеше да последва и се уплаши. Тя много пъти бе мечтала за този миг, но сега, днес, бе неподготвена за него. Арап изпръхтя тихо и потропа с крак. Черният конник поглади шията му и му прошепна:

      – Спокойно, Арап, спокойно. Чувам ги. – После се обърна към момичето. – Кремено, отдавна исках да те питам нещо. Искаш ли..., би ли искала да станеш моя жена?

      Ако мракът не беше толкова гъст, той сигурно щеше да забележи как лицето й пламна като божур.

      – Защо мълчиш? Защо не отговаряш, Кремено?

      – Не мога да ти отговоря веднага – най-после успя да изрече тя. – Искаш да стана твоя жена, казваш. Но кой си ти? Откъде идваш на свижданията с мене? Къде отиваш след това? Та аз дори и името ти не зная. Хората те зоват Черноризец Храбър, но това не е име. – Тя пак долови беззвучния му смях, но продължи настойчиво: – Искаш да стана твоя жена. Но кажи ми, моля те – жена на кого? Къде бихме живели? Ще махнеш ли някога маската си пред своята жена или ще трябва и аз да се крия?

      – Значи отказваш?

      Кремена долови крадливи стъпки и след миг забеляза недалеч от тях няколко смътни сенки, които се промъкваха предпазливо. Сърцето й се смръзна от ужас.

      – Бягай! – задавено изхриптя девойката. – Бягай!

      – Знам отдавна – с пресилено спокойствие отвърна той. – Има още време да ми отговориш.

      – Няма време, бягай! Тези хора не идат за мене.

      – Нищо, отговори ми. Ще станеш ли моя жена? Или може би този Симеон. Кажи ми истината направо.

      – Не знам, не ме карай да ти отговоря. Но бягай, моля те, бягай!

      Той нямаше желание да отстъпи, преди да е чул отговора от нейната уста. Но не успя да продължи разговора – с къс вик няколко конника се втурнаха към него и ако верният му Арап не бе отскочил настрана, щяха да го повалят и прегазят. В общия шум прозвуча гласът на Хорациус Барка:

      – Обградете го! Обградете го и го притиснете към стената!

      – Късно е, боритаркане! – извика подигравателно Черноризец Храбър. – Няма стена, до която да може да бъде притиснат Черноризец Храбър.

      – Къде си, куче? – крещеше Хорациус. – Няма да ми избягаш.

      – Няма, боритаркане, няма. Някой път ще дойда нарочно за тебе.

      Докато се водеше този словесен двубой, черният конник се биеше едновременно с няколко души, най-близките около него, а Хорациус напразно се мъчеше да се доближи през пръстена на людете си до своя смъртен враг.

      – Бягай! Бягай! – долетя гласът на Кремена.

      Черноризец Храбър отби два меча, после десницата му се стрелна напред и с глухо стенание един от нападателите падна от коня си. Той не чака повече – смушка Арап, втурна се в пролуката на обръча и с предизвикателен смях полетя напред. Хорациус, последван от няколко души, се спусна подир него. Започна луда, невиждана гонитба, за която в Плиска се говори дълго след това. Черноризец Храбър летеше като стрела из пустите улици на столицата, завиваше рязко настрани, обикаляше около едни и същи места. Напразни бяха опитите на Хорациус да го обкръжи или дори достигне – конят на Черноризец Храбър сякаш се бе превърнал в хвърковатия Пегас и нищо не бе в състояние да го догони. Черният конник премина през селището на купците, с хиляди заобикалки прекоси и селището на занаятчиите и достигна в Горния край на Плиска. Тук изглежда свърна по само на него познати пътеки, защото преследвачите му го изгубиха из очи. Напразно Хорациус Барка десет пъти претърси околността, погледна зад всеки камък, зад всеки шубрак. От Черноризец Храбър нямаше и следа.

****

      Няколко сенки предпазливо се промъкваха по улиците на Плиска. Те пристъпваха тихо, оглеждаха се внимателно и се ослушваха в най-малкия шум, който нарушаваше мълчанието на нощта. Те достигаха до една едва очертаваща се над земята землянка, някакъв невидим часовой ги запитваше нещо, отговаряха му уговорената дума и изчезваха вътре. Сондоке отдавна бе очаквал този час. Бе минало повече от месец, откакто Хорациус Барка бе устроил комедията на задържането му, последвана веднага от свързването му с людете на Черноризец Храбър. За първи път те му оказваха доверие да го поканят на едно от тайните си събрания. Сондоке се радваше, защото така се приближаваше към заветната цел, но същевременно изпитваше и смъртен страх – това бяха все отчаяно смели хора, неспособни нито да просят, нито да дават милост. Не биха се поколебали начаса да свалят главата от раменете му, ако предположеха нещо за неговата роля. Той си повтаряше хиляди пъти, че трябва да бъде предпазлив, да постъпва точно както постъпват другите и да се разкъса на четири, но да не се издаде. Часовоят му извика:

      – Кой е?

      – Братство или смърт – отговори той и сам се прокле за уплахата, която прозвуча в гласа му.

      – Влез, братко. Долу са се събрали вече.

      И Сондоке влезе. В тясната землянка имаше около петнайсетина души, които дружелюбно отговориха на поздрава му и му сториха място да седне. Всички бяха груби и прости хора, бедно облечени, с обгорели от слънцето и вятъра лица. Всеки носеше някакво оръжие – меч, нож или топор. „Първа грешка” – помисли предателят, като отново усети как страхът свива гърлото му. – Съзаклятниците идват готови за битка, а аз съм дошъл с празни ръце, като че ли на сватба“. Той продължаваше да ги разглежда. Повечето бяха голтаци от Горния край и недодялани чираци. Но освен тях имаше и двама или трима воини, от дрехите на които личеше, че са от новите войски, извикани от хана. Тук беше и един слуга от двореца, когото Сондоке познаваше – тих и невзрачен наглед човек, последният, който би могъл да бъде заподозрян във връзка с бунтовниците. В землянката бяха в безопасност, но въпреки това говореха шепнешком. От честите им погледи към входа Сондоке разбра, че чакат още някого.

      – Кой ще дойде? – запита той съседа си.

      – Не знам – беше отговорът. – Никога не се знае кой ще дойде.

      „Непременно трябва да узная кой им е главатарят – помисли пак слугата. – Ще го кажа на боритаркана и повече не ми трябва да се бъркам в тази работа. Стигат ми днешните страхове“. Най-сетне часовоят открехна чергата, която закриваше входа на землянката, подаде глава и прошепна възбудено:

      – Идат!

      Разговорите секнаха и настана напрегната тишина. После чергата отново се отмести и в землянката скочи сам Черноризец Храбър, последван от двама души, които Сондоке знаеше добре – багаинът Лазар, висок и мощен като дъб, и Мостич, слугата на Владимировия брат Симеон. Черноризец Храбър беше в обичайните си одежди, със спусната пред очите маска. Людете се развълнуваха – за пръв път те се срещаха лично с приказния герой, когото народът сравняваше с Архангел Михаил, а хората на хана – със сатаната. По техните лица се изписа толкова възторг и непоколебима решителност, че ако сега Черноризец Храбър пожелаеше да ги поведе на бран, те биха могли да извършат чутовни подвизи. Черният конник седна, а от двете му страни се настаниха неговите придружници. Той не беше още проговорил нито дума. Очите му преминаха по двете редици на събраните люде и като достигнаха до Сондоке, се спряха настойчиво. От този поглед слугата примря – стори му се, че той прониква до най-скритите гънки на душата му, разголва мислите му и чете в тях като по разтворена книга. За миг помисли, че вече чува как този обвит с мрачна слава главатар на бунтовниците го посочва като предател и от тази мисъл тялото му се вцепени – той знаеше, че преди да може да преброи до десет, тези страшни хора щяха да го разкъсат на парчета. За Сондоке този поглед продължи цяла вечност, но никой друг не забеляза нищо. Черноризец Храбър премести очи нататък и огледа до края на редицата. Едва тогава заговори:

      – Братя! – Той говореше особено, глухо, и всеки разбираше, че това не е истинският му глас. – Всеки час, прекаран между верните на делото люде, е велик и свят за мене.

      Тих одобрителен шепот отговори на тези думи.

      – Нека първо да се запознаем – продължи Черноризец Храбър и Мостич и Лазар го изгледаха смаяни. За пръв път в среднощните срещи той повеждаше по този начин разговора. – Как се казваш? – Той се обърна с този въпрос към първия човек в редицата, който отговори веднага:

      – Курт.

      – Виждам, че си воин. Къде служиш?

      – В стражата на източната порта на Вътрешния град. Началник ми е десетникът Исбул.

      – Онзи Исбул ли, дето се спаси от Лазаровата къща?

      – Същият – ухили се Курт, като разкри две редици ситни и гъсти зъби. – Той и досега не може да спи от страх.

      – Добре – кимна Черноризец Храбър и се обърна към следния: – А ти?

      Така той разпитваше наред. Заредиха се български и славянски имена: Алекси, Петър, Деян, Умар, Славун, Домета – воини, кожари, купци, просяци, грънчари, земеделци, всякакви хора имаше тука и на всекиго намираше Черноризец Храбър какво да каже, какво да го запита. Най-после дойде редът на Сондоке, който през цялото време бе мислил напрегнато дали трябва да скрие името си или да го каже, защото дворцовият слуга и Мостич навярно го бяха вече познали.

      – Аз се казвам Сондоке – каза той. – Слуга съм на стария княз Борис в Малкия дворец.

      – Ти ли бе задържан от боритаркана?

      – Аз.

      – Защо?

      – Защото му казах, че на Расате песента е изпята. И неговата, на Хорациус Барка, също.

      Отново се разнесе одобрително шумолене, но през дупките на маската очите на черния конник останаха съсредоточени, студени, изпитателни. Силната му челюст беше стисната.

      – Чудно, че те е освободил след тези думи – рече бавно той и се обърна към следващия.

Цончо Родев

Нагоре
Към Съдържанието на броя

 
Хостингът и домейнът са предоставени с любезното съдейстие на Superhosting.bg