Звук и светлина - орган на Националната асоциация на сляпо-глухите в България
Търсене   
Начало
Екип
Броеве за 2023 г.
Архив
Кулинарни рецепти
Козметика
Контакт с нас
линк към сайта на НАСГБ

 

 

 

 

 

  Щрихи от родината  
 

ДА УЛОВИШ ЗАЕК
      (продължениена разказа "Да уловиш заек", публикуван в миналия брой)


      Налага се да започна по-отдалече. Така по-добре ще разберете преживяванията ми, когато попаднах на това древно светилище. Като ученик в първи клас ни заведоха в градския музей. Не ми бе интересно да гледам експонатите от миналото. Бях прекалено малък, за да ми е интересно. Затова пък уредникът си разбираше и обичаше работата. Той бе много сладкодумен и ме увлече с разказите си. Така от него научих, че има следи от човешка дейност от най-дълбока древност. Без да уточни какви са тези следи, каза че са около местността "Тъпана". Заинтригува ме това, на пръв поглед, странно име на платото край града. Съвсем наивно тогава си зададох въпроса: "А жителите да не са били тъпанари, та са сложили такова име?". Не знаех, че след 25 години сам ще преоткрия такива оставени следи, съществуващи и до днес.
      И това откритие, като много други, стана съвсем случайно. Платото "Тъпана" е трудно достъпно. Представете си трапец със страни 1,5 км и основа 2,5. Около трапеца тече река. Дефилето е със стръмни и отвесни скали. Платото е в естествена недостъпна крепост. Това е причината древните хора да го предпочитат в ония несигурни времена. И реката е опасно препятствие – с дълбоки вирове, дъно с хлъзгави камъни. Бродовете са само три и то лесно защитими.
      Откритието на светилището стана при един риболовен излет на реката в южната – най-недостъпната част на платото и реката.
      Качен на една скала, мятах въдицата. То не бе риболов, а рибовадене. На всяко мятане ловях кефал. Докато ги вдигна на скалата, всички едри риби се откачаха и падаха обратно в реката. Знаех причината – малка е кукичката. Така или иначе бързо налових достатъчно и ми поомръзна. Рано ми бе за прибиране. Затова реших да разгледам дефилето. Не се получи. Само след няколко крачки, се хлъзнах по стръмния склон и едва не паднах във водата. Опитах се да се изкача, но неуспешно. Храстите и тревите се отскубваха. Корените им бяха слаби заради малкото почва по скалистия склон. От този капан можех да изляза само по вода.
      Запретнах крачоли, преметнах кецовете на врата и… напред към неизвестното. Тук реката бе плитка, водата бистра. Мятах въдицата формално, а всъщност разглеждах девствено красивата местност, но зловещо пуста и недостъпна. Десният бряг – отвесни скали с височина от 5 до 25 м. Като напречен разрез се виждат водоносни слоеве в скалите, а от тях се стича чиста вода. Коя наша крепост е с толкова високи стени? А левият бряг?! Той не е отвесен, но е толкова стръмен, че е недостъпен. Та нали ви описах двата неуспешни опита да се изкача. Подхлъзнах се на пет метра височина. Ами ако беше от 15 м или 25? Така газейки по водата, стигнах до завоя. Реката сменяше посоката почти под прав ъгъл. И тук имаше особеност – стесняваше се в бързей, широк едва два метра. Вероятно това бе скална пукнатина.
      Водата съскаше и шумеше гневно, притисната от скалните окови. Огромен каменен диск се бе надвесил над бързея. Водата шумно се вливаше в дълъг и тесен вир. Дали пък той не е Инджеферовият вир? Знаех от други, че е много дълбок, с много риба. Пробвах с рибарския прът дълбочината – не стигнах дъното. Реших, че е инджеферовия бент. Още с първото мятане закачих нещо голямо, но го изпуснах. Това бе и краят на улова.
      Слънцето се бе вдигнало. Стана топло и задушно. Камъните се нагряха толкова, че пареха нетърпимо босите ми ходила. Обух се, сгънах пръта и взех торбата с рибата. Тръгнах да се отдалечавам от реката. Вървях с наведена глава, защото гледах в нозете си. Имаше тръни. Боях се, че връзките на кецовете ще се закачат за тях и ще ме препънат. Но чудна работа – отдалечавах се от реката, а шумът от бързея се усилваше с всяка измината крачка. Ето сега се превърна в шум от малък водопад. Спрях на място и вдигнах глава. Стреснах се, защото се оказах пред каменно жилище. Не, това не е дело на природата. Това е дело на човешки ръце. Две елипсовидни каменни плочи бяха изправени и опрени една в друга. Получаваше се нещо като каменен покрив. Каменните плочи бяха почти еднакви. За дъно на тази конструкция служеше отвесният скален зъбер. Такива каменни плочи можеха да се намерят само на дъното на реката. Някой ги бе подбрал, организирал изваждането и превоза им дотук. После са ги изправили и опрели една в друга. Това е работа на древен майстор, вероятно от късната каменната епоха.
      Разгледах още по-внимателно древния обект. Две елипсовидни плочи с внушителни размери – дължина около два метра и ширина около един и четиридесет. Ако се подмажат фугите с глина, ако се преметне една кофа на входа и се остави отдушник, вътре би могло да се пали огън. Каменният покрив е добра преграда срещу природни стихии. Остава въпросът за какво е служел и за какво е бил предназначен. Не съм специалист, но имам различни версии. Символ на пещера, откъдето са излезли древните хора. Първообраз на храм, посветен на бога слънце. Входът е ориентиран точно на юг, така че слънчевата светлина да влиза максимално в храма. Слънчев часовник или жилище на шаман.
      Не бях първооткривател на светилището. Иманяри бяха копали под каменната конструкция – дълбок изкоп бе категорично доказателство за това. Добре поне, че не са го взривили. Какво ли ценно може да са открили в толкова древен обект? Задоволих любопитството си с каменната конструкция и насочих вниманието си към силната акустика на мястото. Обърнах се към реката и я открих почти мигновено. Реката правеше завой – десният бряг е отвесна скала. Получава се рефлектор. Звукът от бързея се отразява в скалната дъга и се концентрира тук, където е храма. Сигурно тук е и центърът на дъгата. Нали нося в себе си духа на Тома Неверни, реших да проверя за всеки случай логическите си разсъждения. Поех дълбоко въздух и изкрещях силно, но кратко. Ефектът беше потресаващ. Сякаш над главата ми изгърмя оръдеен залп или падна гръмотевица. Зашеметен от силния звук, физически усетих и отразения звук. Сякаш поривист пулсиращ вятър ме блъсна и едва не ме извади от равновесие. Последва няколкократно повторение от ехото. После звукът с кънтене затихна. Сякаш физически усещах отдалечаването на звука. Сега вече не остана и капка съмнение, че това е свято място за древните люде. Но исках да съм точен, защото в залесията не успях да преброя колко пъти ехото повтори вика ми. Изкрещях втори път силно, но този път продължително. Ефектът бе същият, но аз броях повторенията от ехото. Четири, пет, шест ясно доловими. После следваше кънтене на звука също като удар на голям барабан. Стоп! Голям барабан на местен диалект се нарича тъпан. Ето откъде идва името на платото. Няма нищо случайно. Има логическа връзка. Само че не винаги я откриваме.
      Сега ясно си представях шамана, качен на каменния диск. Пее, танцува, говори. Смаяните хора чуват мощен глас от небето. "Бог ни говори" – мислят си те. Така е, защото не разбират от акустика. Шаманът ловко ги манипулира. Прави жертвоприношения за добър лов и риболов, после бута жертвата в бързея до каменния диск. Казано е в Библията: "Блажени са вярващите". Ами манипулаторите? Сякаш темата "Светилище" се изчерпва и аз си тръгнах.
      Вървях край отвесния скален зъбер. Не виждах изход от мястото, освен пак по вода. Скалният зъбер бе отвесен, висок около пет метра и непреодолим. Сепнах се при вида на пукнатината в скалата. Тя бе невидима за стоящия отстрани. Трябваше да застанеш точно срещу нея, за да я откриеш. Крачка или две в страни и тя сякаш изчезваше. Бе широка точно колкото едно тяло да мине през нея. Не беше дело на човешки ръце. Сякаш огромна небесна брадва се бе стоварила и разсякла скалата. Вгледах се в нея. Вода бе минала и измила дъното до песъчинка. Щом има откъде да влиза вода, значи има и отвор, през който да изляза. Вмъкнах се в пукнатината, съвсем сигурен в това. Вътре бе мрачно, влажно и студено. Не разбрах само как така изведнъж се оказах на светло и топло от другата страна на скалата. Обърнах се назад, за да огледам и от тази страна. И тук бе незабележима. Виждах я, защото бях точно срещу нея. Нямаше нужда от маскировка на входа.
      Какъв капан за нашественици бе това място! Не само светилище, а крепост, убежище и укритие за местните жители. Ако преследвачите са многобройни и откриеха случайно входа на цепнатината, можеха да минават през нея само един по един. Колко лесно само няколко човека да защитят входа на укритието. Така съотношението на входа е: нападатели – много, а защитници – малко. Но на изхода на пукнатината ставаше точно обратното – нападателят е сам, срещу няколко защитници на местните хора. И ако все пак надделеят над защитата ги чака разочарование – местните люде са избягали на десния бряг. Това е лесно дори за жени, деца и старци. Няколко дървета от каменния диск в коритото на реката, прехвърлени към десния бряг и ето ти подвижен мост. После изтеглят дърветата или ги пущат в бързея. Течението ще свърши останалото. Какво ще намерят нашествениците? Нищо! Ще хвърлят шарен боб, за да гадаят къде са отишли хората. Или ще видят гърбовете на отдалечаващите се бегълци. Прескачането на бързея, ще се окаже поредният смъртоносен капан.
      Сякаш Бог и майката природа са се обединили, за да запазят хората да оцелеят при всички случаи. А и местните хора не са били глупави, а са се възползвали максимално от природните дадености. Обърнах се да огледам мястото, на което се оказах. Това бе стара дъбова гора. Не бе гъста и слънцето напичаше силно дебелия слой листа, натрупани по земята. Те се чупеха с пукот под краката ми. Само тези, запазили влагата от утринната роса, шумоляха като нови банкноти. Миришеше на гнили листа и още нещо, но въздухът бе чист и се дишаше леко. Склонът бе стръмен, но проходим. Тръгнах към платото, забил поглед в краката си. Спрях внезапно, защото се оказах пред мокри листа. Вдигнах погледа си и видях, че е дълга мокра ивица. Там, на горния край се виждаше забодена пръчка, а на нея окачена консервена кутия. Извор. Приближих го, за да го разгледам. Квадратна яма 40 на 40 см, дълбока 30 и пълна с чиста изворна вода. Тя преливаше и се стичаше по окапалата шума. Дъното на извора бе покрито с листа. Пръчката бе дъбова и прогнила. Кутията бе потъмняла от ръжда, но все още годна за ползване. Всичко това показваше, че изворът не е посещаван от миналата есен. Освежих лицето и врата си с вода и измих ръцете си. Не посмях да пия, въпреки че бях жаден. Изворът може да е заразен от диви животни. От кога ли е? Години, векове или хилядолетия…
      Продължих нагоре. Наклонът бе лек и се ходеше лесно. Сега погледът ми бе отправен напред и търсех следи от стари пътеки. Не открих такива и се движех по интуиция. Изглежда съм налучквал посоката, защото бързо се оказах на голяма поляна. Тук на платото имаше ветрец. Бе приятно и аз се спрях да подсъхна от поста и да се огледам. Пред мен имаше пчелин с около 50 кошера. Те бяха оградени с бодлива тел срещу животни. "Значи пчеларят ходи до извора" – прецених мислено. На идване бях минал край две кошари.
      Какво излиза накрая? Тук от каменната ера, та чак до днес, е имало и ще има живот.
      Да, но едно е да ти го кажат, а съвсем друго е да го откриеш. Знам, че не съм първият откривател на светилището. Преди мен са минали археолози, иманяри, пчелари, рибари. Заради емоцията от преживяното обаче, аз наистина се зарадвах истински и се чувствах като откривател.
      Повярвайте ми, това е едно много приятно чувство. С този разказ ми се иска и вие да съпреживеете моите емоции. Дано съм успял!

Петко Абаджиев

Нагоре
Към Съдържанието на броя

 
Хостингът и домейнът са предоставени с любезното съдейстие на Superhosting.bg