Звук и светлина - орган на Националната асоциация на сляпо-глухите в България
Търсене   
Начало
Екип
Броеве за 2023 г.
Архив
Кулинарни рецепти
Козметика
Контакт с нас
линк към сайта на НАСГБ

 

 

 

 

 

 
Историята помни
 
 

БРАТСТВОТО
– с продължение –


      След кратко мълчание Леонардо продължи: – Ще се свържа пак с теб. Възможно най-скоро, обещавам. – Претегли на ръка тежката кесия. – И кой знае, за толкова много пари може би ще успея да добавя някое ново оръжие – мое изобретение този път, разбира се, но ефикасно, както ще откриеш.
      – Каквото сториш за нас, ще спечели безкрайната ми признателност и закрилата ми, където и да се намираш – отвърна Ецио. Отбеляза си наум да изпрати неколцина от новите си и вече обучени доброволци да наглеждат Леонардо и да му докладват редовно. – Как ще поддържаме връзка?
      – Обмислил съм го – отговори Леонардо.
      Извади парче креда и нарисува върху масата пред тях дясна ръка на мъж със сочещ показалец.
      – Красива е – каза Ецио.
      – Благодаря. Скица на част от картина, която мисля да нарисувам. На свети Йоан Кръстител. Ако ми остане време. Отиди и седни накъдето сочи.
      Ецио се подчини.
      – Това е – заключи Леонардо. – Кажи на хората си да се оглеждат. Нареди им да ти съобщят, ако забележат такава ръка – всеки друг ще я вземе просто за драсканица. После следвай посоката. Така ще си уговаряме срещи.
      – Чудесно!
      – Не се безпокой, ще се погрижа да те предупреждават отрано. В случай че възнамеряваш да отпътуваш нанякъде.
      – Благодаря.
      Леонардо стана.
      – Трябва да вървя. Да не усетят, че ме няма. Но първо…
      – Какво?
      Леонардо се усмихна широко и разклати кесията.
      – Първо отивам да пазарувам. * * *
      Ецио излезе от скривалището скоро след Леонардо – да продължи да събира доброволци, но и да си намери занимание. Ръцете го сърбяха да докосне новите оръжия от Кодекса.
      Когато по-късно през деня се върна за уречената среща, откри, че Макиавели го е изпреварил. Катерина беше при него, седнала на стол, с покрити с вълнено одеяло крака. Както винаги, Макиавели пропусна церемониите.
      – Къде беше? – попита той.
      Ецио не хареса тона му.
      – Всички си имаме тайни – отвърна с равен глас. – А може ли да се поинтересувам с какво се занимаваше ти?
      Макиавели се усмихна.
      – Усъвършенствах пернатата ни куриерска служба. Сега можем да изпращаме по гълъбите указания на доброволците ни из града.
      – Отлично. Благодаря, Николо.
      Спогледаха се, Макиавели беше почти десет години по-млад от Ецио, но независимият дух и амбицията се четяха ясно в дълбоките му очи. Дали му се зловидеше, че избраха Ецио за водач? Дали се бе надявал да посочат него? Ецио пропъди въпросите – Макиавели несъмнено беше по-скоро теоретик, дипломат, политик. Приносът и предаността му бяха неоспорими. Де да можеше да убеди и Лисицата!
      Сякаш по даден знак Ла Волпе влезе в скривалището, придружен от Клаудия.
      – Какво ново? – попита го Ецио, след като се поздравиха.
      – Бартоломео изпраща извинения. Генерал Октавиен явно е решил отново да нападне казармите.
      – Разбирам.
      – Хвърлили са двойно повече войска, но ние удържаме позициите си.
      – Добре. – Ецио се обърна хладно към сестра си: – Клаудия! – поздрави и сведе леко глава.
      – Братко! – отвърна тя с леден глас.
      – Седнете, моля – подкани ги Ецио.
      Почака ги да се настанят и продължи:
      – Подготвил съм план за Борджиите.
      – Предлагам – прекъсна го Макиавели – да атакуваме или запасите им, или привържениците им.
      – Благодаря, Николо – равно каза Ецио. – Моят план е да атакуваме и двете. Ако го лишим от средства, Чезаре ще изгуби армията си и ще се върне без хората си. Откъде взима пари?
      – Знаем, че зависи предимно от Родриго – обади се Лисицата, – а банкер на Родриго е Агостино Киджи. Но Чезаре има и свой банкер, чиято самоличност още не сме потвърдили, макар да таим известни подозрения.
      Ецио реши засега да не споделя съображенията си по този въпрос. Предпочиташе да почака хората на Лисицата да ги потвърдят.
      – Наш клиент в "Разцъфналата роза" дължи пари на този банкер. Сенатор Еджидио Троке се жалва непрекъснато от високите лихви.
      – Bene – каза Ецио. – Трябва да използваме тази следа.
      – Има и друго – обади се Макиавели. – Научихме, че се канят да разположат френски войски по пътя към Кастел Сант’Анджело. Нападението ти явно ги е разтърсило не на шега.
      – И очевидно Чезаре възнамерява да се върне в Рим. Незабавно. Недоумявам защо бърза, но ще разберем. Във всеки случай, когато пристигне, ще го охраняват толкова добре, че няма как да се доберем до него. Шпионите ни доложиха, че смята да пази завръщането си в тайна, поне засега.
      – Намислил е нещо – вметна Лисицата.
      – Колко находчиво! – възкликна Макиавели и двамата си размениха враждебни погледи.
      Ецио размисли.
      – Струва ми се най-уместно да хванем натясно френския им генерал Октавиен и да го убием. Отстраним ли го, Бартоломео ще притисне французите и те ще се изтеглят от наблюдателната кула.
      Катерина проговори за пръв път:
      – Дори да обезвредим тези отряди, Ецио, папската стража ще продължи да охранява моста и главната порта.
      – О! – обади се Лисицата. – Има страничен вход. Новата играчка на Лукреция – актьорът Пиетро Бенинтенди – има ключ от него.
      – Така ли? – възкликна Ецио. – Видях го с нея в крепостта.
      – Ще наредя на хората си да открият къде е – обеща Лисицата. – Едва ли ще се затрудним.
      Катерина се усмихна.
      – Идеята изглежда добра. Искам да помогна. Ще измъкнем ключа със заплаха и той ще спре да се вижда с Лукреция. Ще лишим кучката от дребните й удоволствия.
      – Момент, контесо – прекъсна я Макиавели. – Ще трябва да минем без твоята помощ.
      – Защо? – изгледа го изненадано Катерина.
      – Защото трябва да те изведем от града – може би във Флоренция – докато не си върнем Форли. Децата ти вече са на сигурно място там. – Той се озърна. – След като Ецио те освободи, из града обикалят глашатаи и оповестяват щедро възнаграждение за залавянето ти – жива или мъртва. Никакъв подкуп не може да ги смълчи.
      Настана тишина. Катерина стана, свличайки одеялото на пода.
      – Оказва се значи, че съм злоупотребила с гостоприемството ви – каза тя. – Моля да ме извините.
      – Какво говориш? – стреснато попита Ецио.
      – Тук съм в опасност…
      – Ние ще те закриляме!
      – И – най-важното – излагам вас на опасност. – Погледна към Макиавели: – Нали така, Николо?
      Макиавели не отговори.
      – Разбрах – рече Катерина. – Веднага ще се подготвя за път. * * *
      – Сигурна ли си, че можеш да яздиш? – попита я Ецио.
      – Яздих дотук, след като ме спаси, нали?
      – Да, но тогава нямаше избор.
      – Нима сега имам?
      Ецио замълча. Разговаряха на другата сутрин и той наблюдаваше как Катерина и двете й камериерки опаковат дрехите и провизиите, които Клаудия бе подготвила за пътуването й. Контесата щеше да потегли призори на следния ден. Малък ескорт от хора на Ецио щеше да я сподиря до някъде, за да напусне невредима града. Той предложи да я придружи, но Катерина отказа.
      – Не обичам сбогуването – каза тя. – И колкото по-дълго се проточва, толкова по-зле.
      Гледаше я как снове из стаята, събирайки най-необходимото. В съзнанието му изплуваха времената, когато бяха заедно във Форли, и повторната им среща в Монтериджони, от която пазеше скъп спомен. Братството на асасините бе обсебило живота му и го обричаше на самота.
      – Иска ми се да останеш – каза той.
      – Не мога, Ецио. Знаеш, че не мога.
      – Отпрати камериерките.
      – Трябва да побързам.
      – Отпрати ги. Няма да те забавя.
      Тя го послуша, но той забеляза неохотата й и чу как им нареди:
      – Върнете се точно след пет минути!
      Щом останаха насаме, Ецио се зачуди откъде да започне.
      – Е? – каза тя по-меко и в очите й просветна тревога, но за какво? Той не знаеше.
      – Аз… аз те спасих – колебливо се обади.
      – Вярно е и съм ти благодарна. Но нима не обясни на останалите, че си го направил, защото все още съм полезен съюзник, макар да завзеха Форли?
      – Ще си върнем Форли.
      – И аз ще се оттегля там.
      Ецио замълча отново. В сърцето му цареше празнота.
      Тя застана до него и положи длани върху раменете му.
      – Слушай, Ецио, без Форли съм непотребна. Тръгвам, за да съм в безопасност и при децата си. Няма ли да си по-спокоен така?
      – Да.
      – Е, тогава…
      – Не те спасих, защото си ценна за каузата.
      Сега беше неин ред да замълчи.
      – А защото…
      – Не го казвай, Ецио.
      – Защо не?
      – Защото не мога да кажа същото.
      Тези думи бяха по-унищожителни от всяко оръжие.
      – Значи си ме използвала?
      – Звучи много грубо.
      – Как другояче да го опиша?
      – Опитах се да ти обясня.
      – Ти си безмилостна жена.
      – Аз съм жена с много задължения.
      – Значи всичко, което обслужва интересите ти, е позволено?
      След кратко мълчание тя отговори:
      – Вече се опитах да ти обясня. Трябва да го приемеш.
      Свали ръце от раменете му. Ецио долови, че съзнанието й се насочи пак към предстоящото пътуване, а очите й се стрелнаха към неопакования багаж.
      През ума му пробяга безумна мисъл: "По дяволите Братството! Знам какво искам! Защо веднъж поне да не последвам желанията си?".
      – Идвам с теб – каза.
      Тя се обърна отново към него със сериозно лице.
      – Слушай, Ецио. Сърцето ти навярно е взело решение, но е твърде късно. Същото може би важи за мен. Но сега ти си водач на асасините. Не загърбвай започнатото – отговорната задача да ни изправиш отново на крака след катастрофата в Монтериджони. Без теб отново ще се възцари хаос и кой тогава ще ни спаси?
      – Но ти никога не си ме искала искрено.
      Той я погледна. Тя беше там, в стаята при него, но духом отдавна я нямаше. Откога? Не знаеше. Може би никога не е била истински с него. Навярно само се е надявал или си е въобразявал. В този момент осъзна, че вижда бездиханното тяло на любовта, но все още отказва да повярва в смъртта. Ала като при всяка смърт, разбираше, че няма избор, освен да свикне с действителността.
      На вратата се похлопа.
      – Влезте – каза Катерина и камериерките й се върнаха.
      Ецио ги остави да се подготвят за пътуването.
      На другата сутрин той се зарече да устои на изкушението да изпрати Катерина, но не успя. Беше студено и когато стигна уречения площад в безопасен район на града, те вече бяха яхнали конете, които риеха неспокойно с копита. Дали сега, в последния момент, сърцето й нямаше да се смили? Очите й обаче го следяха мило, но сдържано. Помисли си, че би понесъл по-леко разочарованието, ако не го гледаше тъй доброжелателно. Доброжелателството граничеше с унижение. Успя да й каже само:
      – Buona fortuna, Contessa. И… сбогом.
      – Да се надяваме, че е "довиждане".
      – О, не мисля.
      Тя го погледна за последно.
      – Добре тогава. Buona fortuna anche, принце мой. И – Победа за асасините!.
      Пришпори коня си и без нито дума повече – без да се обърне дори за миг – препусна на север начело на антуража си. Извън града, извън живота му. Ецио ги проследи с поглед, докато не се превърнаха в дребни точици на хоризонта. Самотен мъж, превалил разцвета си, когото любовта бе озарила с последен шанс, но той го беше пропуснал.
      – Vittoria agli Assassini – промърмори безизразно той, обърна се и тръгна през спящия град.

Оливър Боудън

Нагоре
Към Съдържанието на броя

 
Хостингът и домейнът са предоставени с любезното съдейстие на Superhosting.bg