Звук и светлина - орган на Националната асоциация на сляпо-глухите в България
Търсене   
Начало
Екип
Броеве за 2023 г.
Архив
Кулинарни рецепти
Козметика
Контакт с нас
линк към сайта на НАСГБ

 

 

 

 

 

  Историята помни  
 

ПОСЛЕДНИЯТ АСЕНОВЕЦ
БОЯНСКИЯТ МАЙСТОР

 - продължение -

         Половин час по-късно, двамата наместници получиха нови послания от юг. Йоан Ватаци бе преминал на полуострова с големи войски и кумански наемници, отправени към Солун.
         – Той иска да сломи солунското деспотство, преди да си премери силите с нас – каза замислено Игнатий – прав си бил, Александре. Севастократорът мълчеше, като се ослушваше.
         – Къде отидоха тези деца? – каза той като на себе си. – Допреди малко чувах гласовете им. И бързо слезе долу, подири с очи. Калоян си дялкаше свирка от върбова пръчица.
         – Къде е Калиман? – попита тревожно баща му, разяден от необяснимо безпокойство.
         – Той се качи на Дардан и отиде към водоемите.
         Севастократорът обиколи всички дворчета и градини. На една полянка Дардан спокойно пасеше сам. Александър усети пот да избива по челото му. Къде беше Калиман? Безумие замъгли за миг разума му. Къде беше малкият цар? Момчето, над което той бдеше ден и нощ, готов да даде живота си зарад него… Изведнъж сърцето му подскочи. Кръвта се разля в блажено успокоение по жилите му. Малкият спеше връз зелената трева под сянката на гъсто олистен орех. Наместникът бързо се затече, разтърси малкия за рамото.
         – Какво правиш тука? Не знаеш ли, че не се спи изпотен и сгорещен на сянка? Ставай веднага.
         Калиман пъргаво рипна, почна да търка очи.
         – Много се изморих… Беше топло… Рекох за малко да си почина, пък съм заспал.
         – Ела. Мащеха ти е дошла и иска да те види.
         – Майка Ирина ли? Аз я видях вече! Тя идва при мене и каза, че ще ми подари сребърни стремена.
         Александър сви ядно устни. Ирина обещаваше дарове, каквито той не можеше да направи, защото бе забранил да се пръскат пари за скъпи и излишни предмети. Защо искаше да спечели обичта на малкия си завареник?
         – Друго не ти ли каза мащеха ти?
         Калиман се замисли. След това се засмя.
         – Да. Тя ми каза: „Колко си изпотен! Друг път да не яздиш толкова много. Слез си почини малко. Ето там има хубава сянка…“ – Малкият поклати глава, въздъхна. – Майка Ирина много се грижи за мене…
         Севастократорът изтръпна. По-добре беше Калиман да бъде запазен по-крепко от тези грижи. И реши веднага да назначи един неотлъчен телохранител при малкия венценосен сирак.
         Двамата братя седяха под натежалите гроздове на лозницата, около ниската трапеза, отрупана с богати ястия, които майка им бе приготвила. От много години двамата й синове не се бяха събирали заедно, а тази вечер очакваха да се прибере и баща им от панаира. Престарелият дядо седеше връз едно кебе, с кръстосани крака, жадно заслушан в разговора на младите. Едрият стрелец отпи от ракията си и каза:
         – И какво смяташ сега да правиш със своето шаръчийство? Днес само два пътя има, за да стане човек нещо. Да бъдеш войник или духовник…
         Добрил сведе чело, въздъхна:
         – Духовник… Аз почитам нашата християнска вяра, ала не чувствам влечение към монашеския живот… Или не, бих станал, но само ако бъда монах-странник, който пътува да събира помощи за манастирите, да видя широк свят, да разгледам прочутите църкви на Цариград, страната на ломбардите и алеманите, на фръзите и кастилците… Ала ти искаш да кажеш, че би трябвало да стана владика. Да князувам над паството си и да сядам отдясно на царя… Не, това не ми е по угодата. Дочуха керванът да се завръща. Витан скочи и заедно с брата си тръгна към портата, отвори я широко, подпря двете крила. – Ала знаеш ли… Като си искал да странстваш по широката земя, да наситиш очите си с невиждани неща, защо ти беше още толкова млад да си окачиш тая верига? – И той посочи годежния пръстен.

         Добрил се засмя и поклати глава.
         – Ти не ги разбираш тия неща, Витане… Не съм и помислял гнездо да свивам, в дом да засядам. Просто така. Обичам Януда… И искам да се оженя, за да бъда винаги с нея, да слушам гласа и смеха й, да се радвам на хубостта й… Какъв домошар ще стана не знам…
         – Умът ти се е изплъзнал… А тя? Обича ли те, такъв, занесен…
         Шаръчията се замисли и забрави да отговори. Един внезапен, познат глас се провикна в далечината. Двамата братя се спуснаха. Звънците на яките тесалийски коне отекнаха вече съвсем близо. Когато ги зърна, и двамата тъй млади, стройни, напети, старият търговец усети как едри сълзи замъгляват взора му. Той изтри бързо очите си и подаде десница за целувка. Тримата се упътиха към къщи, където майката ги чакаше на прага.
         – Най-сетне да ви видя всички събрани… – пошъпна развълнувано тя и добави като на себе си – може би за пръв и последен път се случва това…
         Разположиха се отново под лозницата, за да разгледат даровете, които бащата носеше от далечните страни. Търговецът разтвори едни кожени дисаги, почна да вади оттам чудни и ценни неща:
         – Ето ви шест сребърни чаши. За гости в светъл празник… Това е червена арагонска кожа, ще си направя разлат стол, като домовладика…
         – Не щеш ли като на болярин? – промърмори шеговито старият дядо.
         – Ето един напръстник от слонова кост.
         Жена му и двамата синове се изсмяха.
         – Това ще е за Януда… – каза весело майката;
         – Коя е тази Януда? – се удиви търговецът.
         Още по-весел смях се разля из градината. Бащата трепна. Усети се. Изви взор към по-големия син.
         – Да не мислиш да се жениш, Витане?
         Добрил се изчерви, скри ръце зад гърба си. Витан мълчеше, загледан усмихнат в малкия си брат. Търговецът изгледа смаян втория си син. Прихна в гръмогласен смях. Плесна по бедрата си.
         – Ти ли бе, момченце? Ами чакай тогава… Имам нещо по-хубаво, като за невеста. Един гердан от сив кехлибар, донесен чак от страната на черните. Я си покажи ръцете… Та откъде имаш тоя скъп камък?
         – Добрил е вече висока особа… – каза надменно майката. – Той се сватосва с една рода на батошевския болярин… А този пръстен му е дар от самия царски наместник, севастократора Александър…
         Бащата отвори уста и не можа нищо да каже от смайване. Дядото поклати глава и тихичко измърмори нещо, което искаше да напомни скромния им произход. Ала винаги бе така. Никой не бе доволен от това, което има, от положението което заема. Ако изнемогваше в неволя, ламтеше за имот и богатства. Ако беше богат, жадуваше за почести и знатност. Ако имаше и високо достойнство, съжаляваше, че му липсва това, което имаше най-бедният и което никой не ценеше: младост, хубост, любов…

От „Последния Асеновец–
Боянския майстор.” –
Фани Попова Мутафова

Нагоре
Към Съдържанието на броя

 

 
Хостингът и домейнът са предоставени с любезното съдейстие на Superhosting.bg