ДА УЛОВИШ ЗАЕК
(продължение от миналия брой)

      Големият Гошо мина пръв, за да ни води.
      Поехме край реката. Времето се променяше непрекъснато. Когато просветнеше за малко, снегът отразяваше светлината и природата ставаше блестяща и красива. В такива случаи и настроението сякаш се подобряваше, лъхваше оптимизъм. Но станеше ли мрачно, по-добре не поглеждай в страни. Скалите на отсрещния бряг падат в сянка и изглеждат траурно. Водата във вира става мръсносива и неподвижна. Не ти се гледа такава сивота и мрачина.
      Стигаме завоя на реката. Тук се влива Кюмурлушкото дере. Прецапваме го и продължаваме край реката. На около 150 м е един особен бързей. Ледникът е оставил огромно количество кълбовидни камъни с размери на дини. Водата се прецежда през тях и човек може да мине реката като стъпва по камъните без дори да се намокри. В междините на камъните има много риба. Тук идвах често за мренки и кефали.
      Познавах мястото като джобчето на ризата си. Загърбихме бързея и едва изминали тридесетина крачки, спряхме. Пред нас се откри равно пространство без растителност. В средата му имаше няколко камъка, на които снегът бе сложил бели калпаци.
      Големият Гошо каза тихо: "Там е хралупата на заека. Сега сваляйте палтата и го заобиколете. После свиваме обръча. Останалото го знаете".
      И тогава в мен отново проговори апостол Тома: "Заекът чу хрупането на снега под краката ви. Чу и приглушения ви говор. Офейкал е". И аз мислех като Тома, но въпреки това свалих ватенката и тръгнах да обградим заека. Падна ми се да заходя от южната страна. Снегът валеше обилно. Паднал на блузата, се топеше бързо и попиваше към тялото. Неприятна ситуация.
      Свихме обръча. През пелената сняг видях, че хралупата е към моята страна. Да, но вътре нямаше заек. Нямаше и пресни следи от него. Облякох се. Гошо ръкомахаше с ръце, сякаш питаше: "Какво правиш?", "Защо?". Празна е. Няма никакъв заек. Те също започнаха да се обличат. Събрахме се до камъните. Настроението рязко бе паднало. Най-силно от провала страдаше големият Гошо: "Ето, тук беше. Като минах с мотора, изскочи от хралупата и избяга. Мислех, че пак ще е тук" – сякаш се оправдаваше той за неуспеха. После подритна единия камък. Тогава като мълния една мисъл пробягна в главата. Не, тези камъни не са обикновени, те са оброчни. Спомних си думите на местния археолог и уредник на общинския музей. Има следи от човешка дейност от най-дълбока древност край платото Тъпана. Ами всичко съвпадаше. Много пъти бях минавал край тях, но едва сега ги забелязах. Може би, ако бях специалист, нямаше да е така. "Това не е заешко леговище" – казах аз. Големият Гошо се обади: "Че какво е тогава?". Отговорих му: "Оброчище. Древно оброчище. Може би от каменната епоха. И камъните са човешко, не заешко дело".
      Приятелите ме гледаха така, сякаш ме виждаха за първи път. Четях недоверието по лицата им и вместо да се отчая, настъпвах повече. Продължих: "Вижте! Има ли други такива камъни наоколо? Няма, нали?". Отговорът беше: "И какво от това?". Отвърнах: "Ами това, че тия камъни са извадени от реката и дотъркаляни тук. Някак са ги подредили и подбирали. Ето този е от източната страна. Равен по големина е този от западната страна. Северният е по-малък от другите два. Той затваря междината от север. Така се получава каменен дом. Входът е от юг, за да влиза максимално слънцето вътре. Древните хора са боготворели слънцето. Тези камъни се явяват и като дом на слънцето, и като първообраз на божия храм. Затова тук са провеждани ритуали и церемонии в чест на слънцето. И жертвоприношения са правели върху тях". Направих пауза, за да заредя пълнителя с нова порция словесни патрони. Виждах, че досегашните са отишли на вятъра. Отново натиснах спусъка на словото и думите ми полетяха към приятелите ми: "Слизали са от платото и са пресичали реката при плиткия бързей. Само тук може да се мине през нея, като стъпват по камъните без да се мокрят". Обърнах се за подкрепа към големия Гошо: "Кажи бе, ти познаваш по-добре реката от мен. Има ли друг такъв брод?". Репликата на Гошо беше: "Няма, но какво от това?"
      Нямах никаква подкрепа, но не се отчаях. Виждах как словесните ми куршуми рикошират в чугунените глави без да оставят дори драскотина. Сложих и последния пълнител със словесни патрони и започнах по-пестеливо: "Само на 100 м под брода има тесен проход до платото. Знаете ли за него? Той е служил за качване и слизане от там. Проходът е тесен и незабележим. Тесен, за да бъде лесно защитаван, а незабележим, защото е завит успоредно на речния завой. От него се вижда като на длан полето, където сме сега. Затова са избрали това място за оброчище.
      Най-после се обади и малкият Гошо: "Те защо ще го правят в този пущинак, а не край града?". Бих се смял на този въпрос при други обстоятелства, но сега бях притиснат от недоверието им. Трябваше да отговоря съвсем сериозно: "Ама ти забравяш за времето. През каменната епоха не е имало селища там, където са сега. Избрали са това място, защото е най-удобното". Патроните ми свършиха. Затова се зарадвах на думите му: "Ох, студено ми е. Да се прибираме вече!".
      Беше най-малкият и слаб в групата. На всички ни бе студено. Нали се измокрихме без палта. Тръгнахме обратно по оставените следи. Вървяхме бавно, поради натрупаната умора. Та шега ли са 6 км в дълбок сняг? Най-разочарованите бяхме последни. Чух големия Гошо да казва тихо, но достатъчно силно, за да го чуем: "Няма заек, няма и мезе…". Напуши ме смях, но се въздържах. Съзнанието на приятелите ми още пътуваше по линията: заек – мезе – винце… Реших да се пошегувам, за да се приземят най-после. Имитирах Гошо: "Няма заек, но има мезе". Тримата веднага спряха и впериха поглед в мен. Ловя бас, че сега очакваха от мен да чуят някакво вкусно предложение. Избухнах в смях: "Ами ние ще сме мезета бе! Сега като влезем в ресторанта и ни видят без заек, ще ни вземат за мезе с шегите си". Физиономиите им помръкнаха. Не можаха да сглобят дори кисела полуусмивка. Наведоха глави и тръгнахме към заведението.
      Тук мислех да свърша разказа, но се сетих за емоционалните и темпераментни читатели и слушатели: "Не, бай Петко, не така. Тъкмо стигна до шегите и… край. Че кажи ги, та и ние да се посмеем".
      Ще продължа, но няма да е това, което очаквате.
      Без заек станахме за смях – започнаха жените, но в рамките на добрия тон. От такива шеги не боли. Дори се поласкахме, че сме героите в шегите им. Те, жените не са очаквали друг финал и приеха спокойно неуспеха ни. Очакваха интересен зимен поход, изпълнен с шеги и интересни преживявания – получиха ги и са доволни.
      Приятелите ми боледуваха от неуспеха и още го преживяваха. Да уловиш заек с голи ръце в полето, е изгубена кауза още от самото начало. Лошото е, че те мислеха едновариантно. А другият вариант – неуспехът, бе по-вероятният. Та нали зайците щяха да са в червената книга на изчезващите видове, ако можеха да се ловят с ръце? Но приятелите го решиха с размътени от виното глави и сега плащаха с шеги грешното си решение. Аз приех участието си в лова като сериозен компромис. Бях другомислещ с двата варианта, но сега плащах същата цена като другите. Да, но не страдах като тях. Като утешителна награда получих откриването на оброчището. Страдах, че приятелите ми не ме разбраха, но ми мина бързо. Сгреших, че точно когато ги болеше най-много за провала на лова, аз постъпих емоционално и ги занимавах с откритието си. Направих го в най-неподходящия момент. Резултатът е логичен и от това ми олекна съвсем. Едва сега разбрах, че портиерът с право ни попита: "Абе, вие, луди ли сте?". Но най-интересни са персонажите на готвача и сервитьора. Те се нахвърлиха със злоба и подигравки срещу нас. Самопоканиха се на заек, защо? Та яденето е при готвача, а пиенето – при сервитьора. На тях им трябваха емоциите и компанията. Виждайки, че няма заек, изплъзваха им се и двете. Как така от просташко самопоканване преминаха към злобни подигравки. Коя всъщност е истинската им позиция? Кога бяха искрени? Първия или втория път? Отговорът ми е – и в двата случая. Това бяха емоционални хора с нисък интелект. Те така и реагираха – първосигнално. Движеща мотивация бе келепирът. Той им се изплъзна и вината стана само наша. Но защо те също мислеха еднопосочно – че ще има заек? Тази гледна точка се оказа грешна. Не ние, те сами си избраха грешната гледна точка, но ние да сме виновните. И така без грам самокритичност се нахвърлиха на групата ни.
      Докато правех този психоанализ на участниците и събитията, сервитьорката донесе чая и конячето. Пих, стоплих се и се отпуснах от напрежението от преживяното и умората. После се изключих от компанията и се отдадох на философски размисли по случая с пропуснатия лов на заек. Оказа се, че не ловът е важният, а съпътстващите го събития, чиято предистория започва преди 25 години.

Следва продължение...

Петко Абаджиев

Нагоре
Към Съдържанието на броя