Звук и светлина - орган на Националната асоциация на сляпо-глухите в България
Търсене   
Начало
Екип
Броеве за 2023 г.
Архив
Кулинарни рецепти
Козметика
Контакт с нас
линк към сайта на НАСГБ

 

 

 

 

 

 
Историята помни
 
 

БРАТСТВОТО
– с продължение –

      Ецио се увери, че никой не го преследва, и обърна коня. Не искаше да се разделя с такова добро животно, но го отведе в конюшнята, откъдето с Макиавели бяха наели коне сякаш преди цяла вечност. Предаде го на главния коняр. Конюшнята беше чиста и спретната и очевидно бизнесът процъфтяваше. Районът явно се бе отърсил от контрола на Борджия и поне засега запазваше независимост. После Ецио тръгна пеша към остров Тибър. Тайният ферибот на асасините го очакваше на брега и щом се добра до острова, той забърза към скривалището.
      Откри, че Катерина е пристигнала невредима. Лежеше върху импровизирана постеля до вратата. Преглеждаше я лекар. Тя видя Ецио, усмихна му се и понечи да се изправи, но докторът я възпря деликатно.
      – Ецио! Радвам се, че се завръщаш цял-целеничък.
      Той улови ръката й и я стисна нежно.
      – Къде е Макиавели?
      Тя не отвърна на топлия досег, но той го отдаде на изтощението.
      – Не знам.
      Лисицата се появи от сенките в дъното на стаята.
      – Ецио! Радвам се да те видя пак! – Той прегърна по-младия мъж. – Аз доведох твоята контеса тук. Колкото до Макиавели…
      В същия момент вратата се отвори и Макиавели влезе. Изглеждаше изтощен.
      – Къде беше? – попита Лисицата.
      – Търсех Ецио. Не че съм длъжен да ти давам обяснения – отговори Макиавели.
      Ецио тъжно забеляза напрежението, което продължаваше да цари между двамата му приятели. Макиавели се обърна към него и безцеремонно го попита:
      – Какво стана с Чезаре и Родриго?
      – Чезаре замина почти веднага за Урбино. А Родриго беше във Ватикана.
      – Странно – отбеляза Макиавели. – Трябваше да е в крепостта.
      – Много странно наистина – додаде безизразно Лисицата.
      Дори да долови подтекста, Макиавели не му обърна внимание.
      – Още една пропиляна възможност – унило констатира. После, поуспокоен, се обърна към Катерина: – Не се обиждай, контесо. Радваме се, че си невредима.
      – Не се обиждам – отвърна тя.
      – Щом Чезаре е заминал за Урбино, трябва да се съсредоточим да подсилим съюзниците си тук.
      Макиавели вдигна вежди.
      – Но нали възнамерявахме да нападнем незабавно! Трябва да го настигнем и да го унищожим.
      – Невъзможно е – каза Катерина. – Видях армията му. Огромна е. Няма да се доберете до него.
      – Аз мисля, че трябва да работим тук, в Рим – обади се Ецио. – Вече поставихме добро начало. Ще продължим да подкопаваме влиянието на Борджия и ще възстановяваме нашето. Всъщност възнамерявам да започна веднага.
      – Говориш, все едно вече си ни водач – каза Макиавели. – Постът обаче не е обсъждан, камо ли одобрен на официален съвет.
      – Аз твърдя, че ни е необходим водач, и то незабавно – възрази Лисицата. – Нямаме време за съвети и одобрения. Трябва да обединим отново Братството и според мен Ецио е най-подходящ за тази работа. Макиавели, умолявам те, ние с теб сме сред най-старшите асасини тук. Бартоломео ще се съгласи. Да вземем решението още сега – ще го запазим в тайна, ако настояваш – и по-късно ще го подложим на официално гласуване.
      Макиавели очевидно понечи да държи реч, но се отказа и само сви рамене.
      – Няма да ви подведа – обеща Ецио. – Джилберто, искам да доведеш тук Бартоломео и сестра ми Клаудия. Трябва да обсъдим нещо. Николо, моля те ела с мен.
      Преди да излезе, спря до леглото на Катерина.
      – Грижи се добре за нея – каза на лекаря.
      – Къде отиваме? – попита Макиавели, щом стигнаха центъра на града.
      – Искам да ти покажа нещо.
      Поведе го към най-близкия пазарен площад. Само половината сергии бяха заети. Видяха един хлебар, касапин разгонваше мухите от стоката си, а зеленчукопродавец предлагаше доста клюмнала продукция. Макар и рано, виночерпниците се радваха на най-многобройна клиентела. И както предвиждаше Ецио, малък отряд войници на Борджия тормозеха безпомощен собственик на сергия за кожени изделия.
      – Погледни! – посочи той, когато се смесиха с рехавата тълпа пазаруващи.
      – Знам какво става – отвърна Макиавели.
      – Знаеш, разбира се, Николо – каза Ецио. – Прости ми, но ти виждаш картината в цялост. Разбираш какво е необходимо, за да се прекърши политически влиянието на Борджия. Не подлагам на съмнение искреността ти. – След кратко мълчание Ецио продължи: – Но трябва да започнем от основите. Борджиите безочливо вземат каквото пожелаят от хората, за да поддържат могъществото си.
      Видяха как войниците блъскат мъжа на земята и смеейки си, прибират каквото им харесва от сергията му. Когато се отдалечиха, търговецът се изправи и ги проследи с безпомощна ярост. После, с просълзени очи, започна да подрежда наново стоките си. Една жена приближи да го утеши, но той я отблъсна. Тя обаче заснова край него с тревожно и загрижено лице.
      – Защо не му помогна? – попита Макиавели. – Защо ги остави да си вървят?
      – Виж – отвърна Ецио, – да помогнеш на едного е добре, но не разрешава проблема. Те ще се върнат, когато ни няма, и ще направят същото. Вгледай се колко некачествени са изложените стоки. Зеленчуците са престояли, месото е оплюто от мухи, а хлябът несъмнено е твърд. Най-доброто отива за Борджия. Как мислиш, защо толкова много хора пият?
      – Не знам – отговори Макиавели.
      – За да удавят болката – каза Ецио. – Чувстват се отчаяни и потиснати. И искат да забравят. Но ние можем да променим положението.
      – Как?
      – Като ги спечелим за нашата кауза. – Той разпери ръце. – Тези хора ще станат гръбнака на съпротивата ни срещу Борджия.
      – Обсъждали сме го и преди – рязко го прекъсна Макиавели. – Не говориш сериозно.
      – Ще започна с кожаря. За да спечелим войната, Николо, са ни необходими предани воини, независимо как ще се бият за нас. Трябва да посеем семената на бунта в съзнанието им. – След кратко мълчание той продължи сериозно: – Привличайки онези, които тираничната държава е направила свои врагове, ние въоръжаваме хората, които Борджиите са разоръжили.
      Макиавели изгледа проницателно приятеля си.
      – Добре тогава – каза той. – Върви да набираш първите ни новобранци.
      – О, непременно. Ще видиш, че от множеството непоколебими мъже и жени, които ще привлека на наша страна, ще изкова меч, способен да отсече крайниците и главата от тялото на Борджия и на тамплиерите.
      Ецио се върна сам в щабквартирата на остров Тибър. Свърши добра работа, спечелвайки дискретно за каузата си доста недоволни граждани.
      С изключение на верните помощници, които се грижеха за скривалището и го пазеха, там нямаше никого и Ецио доволно предвкусваше кратък отдих за размисъл и кроежи, но щом приближи, откри, че има посетител. Човек, държащ присъствието му да остане незабелязано и следователно изчакал всички да се разотидат или да се заловят със задачите си из сградата, преди да се появи.
      – Ехо! Ецио! Тук съм!
      – Кой е?
      Ецио веднага застана нащрек, макар да разпозна гласа. Високи храсти растяха край пътеката, отвеждаща към входа на щабквартирата, чието местонахождение не бе известно на никого извън Братството. Ако по някаква случайност тайната беше излязла наяве…
      – Ела тук!
      – Кой е?
      – Аз съм!
      Леонардо да Винчи, нагизден и трескав както винаги, излезе от скривалището си и застана на пътеката.
      – Лео! За бога!
      Припомнил си кой е настоящият господар на Леонардо, Ецио сдържа първоначалния си порив да изтича и да прегърне стария си приятел.
      Леонардо долови вътрешната му борба. Маестрото изглеждаше поостарял, разбира се, но все така изпълнен с плам и жизнерадостно въодушевление. Пристъпи напред, но не вдигна глава.
      – Не се изненадвам, че не ме посрещаш с ентусиазъм.
      – Е, Лео, признавам, че ме разочарова.
      Леонардо разпери ръце.
      – Разбрах, че ти стоиш зад саботажа в крепостта. Кой друг би могъл да бъде? Така узнах, че си жив.
      – Не ти ли го казаха новите ти господари.
      – Те не ми казват нищо. Отнасят се с мен като към роб. – В очите на Леонардо проблеснаха искрици. – Но понякога се налага да ми се доверяват.
      – Стига да им служиш смирено.
      – Мисля, че съм достатъчно умен да ги изпреварвам с една крачка. – Той приближи към Ецио с разперени ръце. – Радвам се да те видя отново, приятелю.
      – Разработил си им оръжия – нови пушки, срещу които трудно ще излезем насреща.
      – Знам, но ако ме оставиш да ти обясня…
      – И как откри това място?
      – Ще ти обясня…
      Леонардо изглеждаше толкова разкаян, толкова нещастен и толкова искрен, че сърцето на Ецио омекна въпреки волята му. Помисли си също, че маестрото е дошъл да го види, несъмнено поемайки огромен риск; той търсеше помирение и само глупак би отблъснал приятелството и помощта на такъв човек.
      – Ела! – извика накрая и разтвори широко обятия.
      – О, Ецио! – Леонардо се спусна към него и двамата се прегърнаха топло.
      Ецио поведе приятеля си към щабквартирата на асасините, където седнаха един до друг. Ецио знаеше, че са преместили Катерина във вътрешна стая, където да се възстанови на спокойствие и тишина, а лекарят бе разпоредил да не я безпокоят. Изкушаваше се да наруши заръката, но по-късно щеше да разполага с достатъчно време да поговори с нея. А и появата на Леонардо налагаше да преразгледа приоритетите си.
      Помоли да им донесат вино и сладкиши.
      – Разкажи ми всичко – каза.
      – Ще ти обясня. Но първо трябва да ми простиш. Борджиите ме принудиха силом да работя за тях. Заплашиха, че ако откажа, ще ме подложат на дълга и мъчителна смърт. Описаха подробно какво ще ми сторят, ако не се съглася. Дори сега се разтрепервам, като си представя какво ме чака.
      – Тук си на сигурно място.
      Леонардо поклати глава.
      – Не! Трябва да се върна там. Ще ти бъда по-полезен, ако смятат, че работя за тях. Постарах се да ги задоволя с възможно най-малко изобретения. – Ецио понечи да възрази, но Леонардо вдигна припряно длан. – Моля те, това е нещо като изповед и искам да ме изслушаш. После ме съди, както намериш за добре.
      – Никой не те съди, Лео.
      Леонардо се напрегна още повече. Без да обръща внимание на почерпката, той се приведе напред.
      – Казах, че работя за тях по принуда – продължи, – но не е само това. Знаеш, че страня от политиката, не искам да се забърквам в машинации, но хората, които преследват слава, ме търсят, защото знаят на какво съм способен.
      – Известно ми е.
      – Играя им по свирката, за да оцелея. А защо искам да оцелея? Понеже ме чака много работа. – Той си пое дъх. – Не мога да ти обясня, Ецио, как ври и кипи умът ми. – Той махна с ръка – отчасти да покаже какво изобилие бушува в главата му, отчасти – отчаяно. – Толкова неразкрити тайни има!
      Ецио мълчеше. Знаеше и това.
      – Е – заключи Леонардо, – сега ти стана ясно.
      – Защо дойде тук?
      – Да се помирим. Да те уверя, че сърцето ми не е с тях.
      – И какво искат те от теб?
      – Всичко, което мога да им предложа, но основно военни машини. Познават възможностите ми.
      Той извади купчина документи и му ги подаде.
      – Ето някои от изобретенията ми. Виж – това е бронирано превозно средство. Изработи ли се правилно, може да се движи по всякакъв терен, а мъжете, скрити вътре, да стрелят с пушки, напълно неуязвими за противника. Наричам го танк.
      Ецио трепна при вида на нарисуваната машина.
      – И сега… я строят?
      Леонардо го погледна лукаво.
      – Казах "ако се изработи правилно". За жалост машината на чертежа може да се върти само около оста си.
      – Разбирам – усмихна се Ецио.
      – А сега виж това.
      Ецио се взря съсредоточено в рисунка на конник, пришпорващ два коня, впрегнати един до друг. Към ремъците на хамутите им с дълги хоризонтални прътове бяха прикрепени колела с въртящи се остриета, които поразяваха всеки, към когото се насочеше конникът.
      – Дяволско изобретение – констатира той.
      – Да, но за съжаление конникът е… съвсем беззащитен – просветнаха очите на Леонардо.
      Ецио се усмихна широко, после доби сериозен вид.
      – Но пушките, които си им дал?
      Леонардо сви рамене.
      – Трябва да подхвърляш по някой грош на Цербер – каза той. – Ще се усъмнят, ако от време на време не им предоставям нещо годно за употреба.
      – Но пушките са много ефикасни.
      – Вярно, но твоят малък пистолет, който изработих преди години по чертежа от Кодекса, е дваж по-ефикасен. Жалко наистина, едва се удържах да не използвам модела.
      Ецио се замисли тъжно за изгубените оръжия от Кодекса, но и за тях щяха да поговорят.
      – Какви други документи носиш?
      Макар да бяха сами, Леонардо сниши глас.
      – Копирах чертежите не само за най-големите машини, но и картите на местата, където смятат да ги използват в битка. – Той разпери иронично ръце. – Уви! Де да бяха по-сполучливи!
      Ецио изгледа възхитено стария си приятел. Този човек бе изобретил подводница, с която венецианците да се противопоставят на турските галери! Ако не беше решил да предостави на Борджиите дефектни модели, не оставаше никаква надежда да ги надвият. Зарадва се, че е приел радушно Леонардо. Той струваше повече от две армии.
      – За бога, Лео, пийни поне една чаша вино. Знам, че никога не бих могъл да ти се отплатя за всичко това.
      Леонардо обаче махна с ръка да откаже предложеното питие.
      – Нося и по-мрачна новина. Известно ли ти е, че Ябълката е у тях?
      – Разбира се.
      – Дадоха ми я да я проуча. Ние с теб вече поназнайваме нещичко за силата й. Родриго знае по-малко, но той е по-умен от Чезаре, макар че трябва да държим под око именно сина.
      – Каква информация за Ябълката си им предоставил?
      – Възможно най-оскъдна, но все пак трябваше да им подхвърля някакъв залък. За щастие засега Чезаре изглежда се задоволява с ограничените приложения, които му доверих. Родриго обаче е сигурен, че има още, и започва да губи търпение. – Той замълча. – Обмислях как да я открадна, но я държат под строга охрана и ме допускат само под зорко наблюдение. Използвах обаче силите й да те открия. Притежава такава способност, нали знаеш? Удивително!
      – Показа ли им този трик?
      – Не, разбира се! Единственото ми желание е да я върна на законния й собственик.
      – Не бой се, Лео. Ще си я върнем. Междувременно ги подлъгвай, доколкото можеш, и ако успееш, уведомявай ме колко си им казал.
      – Непременно.
      След кратко мълчание Ецио каза:
      – Има и друго.
      – Да?
      – Изгубих оръжията от Кодекса, които ми изработи навремето.
      – Разбирам.
      – Освен Скритото острие. Останах обаче без пистолета, отровното острие, двойното острие и тайния щит.
      – Хмм… – проточи Леонардо. После се усмихна. – Е, може би ще успея да ги изработя наново.
      – Наистина ли? – удивено възкликна Ецио.
      – Чертежите, които ми даде, са още във Флоренция, скрити добре при старите ми помощници Аниоло и Иноченто. Борджия никога няма да сложи ръка върху тях. Ако завземат Флоренция – Боже опази! – или ако французите ги изпреварят, Аниоло ще ги унищожи, но дори те с Иноченто – не че не им се доверявам напълно – не биха могли да ги изработят без мен. Ала аз… аз никога не забравям моделите. Но… – Той се поколеба смутено. – Трябва да ми платиш за материалите. Предварително.
      – Нима? – изуми се Ецио. – Не ти ли плаща Ватиканът?
      Леонардо се окашля.
      – Много… много малко. Май си мислят, че пощаденият ми живот е достатъчна отплата. Аз, понеже не съм глупак, знам, че прекаля ли с претенциите, ще ме убият като псе.
      – Да – съгласи се Ецио. – Биха предпочели да си мъртъв, отколкото да работиш за другиго.
      – Споделям мнението ти – каза Леонардо. – И няма къде да избягам. Не че искам. Искам да видя Борджиите сразени. Поне дотолкова съм готов да се ангажирам с политика. Но любимият ми Милано е в ръцете на французите – проточи замислено той. – Може би… по-късно, когато всичко приключи… ще си опитам късмета във Франция. Казват, че е много цивилизована държава.
      Време беше да го върне към реалността. Ецио отвори обкован с желязо сандък и извади кожена кесия, издута от дукати. Подаде я на Леонардо.
      – Аванс за оръжията от Кодекса – обясни отривисто. – Кога ще са готови?
      Леонардо се замисли.
      – Няма да е толкова лесно като предишния път – каза той. – Трябва да работя тайно и сам, понеже не се доверявам напълно на тукашните си помощници.

Оливър Боудън

Нагоре
Към Съдържанието на броя

 
Хостингът и домейнът са предоставени с любезното съдейстие на Superhosting.bg