Звук и светлина - орган на Националната асоциация на сляпо-глухите в България
Търсене   
Начало
Екип
Броеве за 2023 г.
Архив
Кулинарни рецепти
Козметика
Контакт с нас
линк към сайта на НАСГБ

 

 

  От първо лице
 

Има ли нещо по-важно от благодарността на хората?...

Димитър Парапанов - в младежките години Казвам се Димитър Кръстев Парапанов и, след като преди точно десет години заедно със свои съмишленици създадохме Националната асоциация на сляпо-глухите в България, съм  неин председател. Този десетгодишен юбилей е един добър повод за равносметка на преживяното и постигнатото до този момент.
Често съм си мислел какво ли би представлявал животът ми, ако не е бил онзи злощастен ден през 1941 г. и аз бях израснал като здрав, виждащ и чуващ човек. Тогава аз, две годишен, съм пострадал от съседско куче, което се е нахвърлило върху мен.  Тежките травми ме оставиха за цял живот без зрение и слух. Сигурно животът ми без тази среща щеше да е много различен, щеше да се развие в съвсем друга посока. Едно обаче е сигурно – той отново щеше да бъде една непрестанна борба за  постигане на различни цели, за самоусъвършенстване и себеутвърждаване. Защото това са качествата, които у мен са заложени генетически и не зависят от наличието или липсата на зрение и слух. Спомням си думите, които някога, когато слагахме началото на организирането на сляпо-глухите, ми каза моят добър приятел и верен сподвижник Илия Гуделов: "Парапанов, ти ще успееш! Много хора няма да те разберат, ще срещаш съпротива и удари "под кръста”, но ти ще имаш успех, защото умееш да работиш с хората за тяхното добро!”.
            Връщайки се мислено назад през годините, си спомням колко много труд и упоритост е трябвало да влагам непрекъснато, за да постигам онова, което виждащите и чуващите е трябвало само да протегнат ръка, за да вземат. Особено в началото, когато все още нямаше слухови апарати и трябваше да разчитам и на малкото слух,  който  имах, и на амбицията си да се боря с трудностите в живота. И, без излишна скромност, мога да кажа, че във вечерната гимназия  бях пример за много от моите съученици и съсъдбеници, които си казваха, че след като дори и един Парапанов успява, би трябвало да могат да успяват и те. Не го изричаха гласно, но си го мислеха. Идваха за съвет, давал съм им програми, планове, учебници.
            Всъщност след злополуката не съм ослепял напълно. Първо съм престанал да виждам с лявото око, после, след няколко години, се увреди и  дясното.  Баща ми ме води при различни очни доктори в София, но не успяха да го спасят. Той разбра, че в София има училище за слепи и ме записа в него през декември 1949 г. Тогава нямахме такива топки, като сега, правехме си от консервени кутии, за да ритаме. Един съученик, без да иска с такава кутия ме удря по дясното око, с което все още виждах слабо, вследствие на което то също постепенно угасна - през пролетта на 1950 г. И така, почти 60 години, съм напълно сляп и със сиДимитър Парапанов - като кошничар в ПП "Успех"лно увреден слух.
         След това училището го преместиха във Варна. През 1955-та година завърших основното си образование - 7 клас, след което през 1956 г.  - професионален клас - кошничарство. Още тук, в училище, ми възлагаха, и като член на ръководството на младежката организация, да отговарям за подготовката на уроците и домашните работи на по-малките ученици от 4 клас. Тогава в 4 клас бе ученик и уважавания от мен Владимир Радулов, сега професор и доктор на педагогическите науки. Това бяха едни чисти спомени за мен и начало за обществената ми дейност. Изобщо, през целия ми живот, за мен приоритет е била обществената изява.  
           В началото на 1957 г. постъпих на работа в ПП "Успех” в Пловдив. И тук търсех контакти и обществена изява, това си ми е в характера. Когато  дойдох в Пловдив на работа, бях един от инициаторите за създаване на младежката организация в предприятието. Имаше интересни инициативи на Христо Белобрадов, който тогава беше председател на районната организация на слепите и директор на предприятието, на когото аз  помагах за създаването на първата група самодейци, през април 1957 г. За нас, младите слепи, той бе учител и пример за подражание до края на живота му  - 14 май 1975 г. С една дума, търсех начин и да се образовам, и да се реализирам социално. Бях инициатор и на контакти с други младежки организации.
            В предприятието отначало започнах като кошничар и работих тази работа до 1963 г. Междувременно развивах социална дейност, особено след като бях избран за секретар на младежката организация в предприятието. Това е едно доказателство, че още тогава съм търсил възможности за интеграция на слепите, за общуването им с останалите и интегрирането им в живота на обществото. Организирах младежки кръжоци по разни дейности. Съдействах и за общуването на нашите младежи с други млади хора – всяка седмица правихме забави с техникума по хранително-вкусова промишленост, стъкларския завод и други предприятия. Особено активна беше дейността ни с читалище "Назъм Хикмет”, с чиято библиотекарка Шукрие Мехмедова организирахме читателска група.
             В същото време нито за момент не ме напускаше мисълта да повишавам своето образование. Първо трябваше да завърша вечерната школа по полит-икономия, вечерната прогимназия до 8 клас и след това  записах вечерна гимназия – всичко през 60-те години на миналия век. Това стана тук, в Пловдив. След гимназията, през 1970 г., кандидатствах в Софийския университет и ме приеха в специалностите история и българска филология, задочно обучение, които също завърших успешно. За първи път ми се наложи да сложа слухов апарат като студент ІІ курс, тъй като не можех да чувам преподавателите, ако седях на по-задни редове. През 80-те години пък изкарах следдипломна квалификация по дефектология при проф. Мутафов, а през 1996 г. се преквалифицирах и в областта на педагогика на зрително затруднените при проф. Владимир Радулов. Както се вижда, цял живот се уча…  
             В периода  1965-75 г. работих в цех полиграфия. През този период съм бил и председател на цеховия профкомитет. И, трябва да подчертая, че през всичките тези години - от 1957, до завършване на висшето ми образование през 1975 г., аз съм бил  самостоятелен финансово, не съм чакал издръжка от родителите си, работил съм и съм се издържал.
            Още със завършването на университета, през 1975 г. ме назначиха за директор на рехабилитационния център към Съюза на слепите в Пловдив. Дипломирането ми съвпадна, за съжаление, със смъртта на основателя и пръв директор на центъра Христо Белобрадов. И вече  като директор усетих, че знанията ми не са достатъчни, че трябва да работя и се усъвършенствам непрекъснато, да прилагам новостите в тази област, за да бъда на мястото си и да допринасям за успешната рехабилитация на клиентите на центъра. Преди това съм бил лектор в този център и това ми позволи по-добро навлизане в работата. По мое желание и на моя издръжка бях ходил в Германия и Полша в такива рехабилитационни заведения и придобитият там опит се постарах да  приложа тук. През 1977 година участвах в международна конференция по рехабилитация на слепите в Холандия, където изнесох доклад ”Основни проблеми на рехабилитацията на слепите”. В резултат на наученото на нея през 1978 г. въведох индивидуалното и груповото обучение при слепите, което дотогава беше с общи занятия. Въведоха се обучение на инструктори по ориентиране и мобилност, курсове за възрастни слепи, за диабетици. Стараех се да се включват повече хора и да се подобрява качеството на рехабилитация. Проведохме и първия професионален курс за подготовка на слепи акордьори на пиана през 1977 г. През 1980 г. имах ново изпитание - преодолях тежка травма на крака след падане от влак. Борбата с тази травма ме мобилизира и амбицира още повече в работата ми. През 1981-83г. пък бе и първият курс за слепи програмисти. Изобщо стремежът ми беше да се търсят нови форми за реализиране на хората без зрение в обществото. Заедно с това се вършеше нужното и за подобряване на материалната база на центъра, която беше твърде недостатъчна. Издействах от Окръжния съвет  над 20 апартамента за  разширение на базата – за съжаление Съюзът на слепите не ме подкрепи и вместо да послужат за целите на центъра, тези апартаменти бяха дадени на частни лица – пак слепи граждани, но проблемите на центъра не бяха решени. Бях издействал и 30 дка площ, предоставени безвъзмездно от общината  на Пазарджишкото шосе, до днешната Окръжна болница. И отново организацията на слепите нито проектира, нито инвестира средства. Ставаше въпрос за бюрокрация и незаинтересованост. Там можеше да има не само сгради, но и алеи за ориентиране, за отдих, спортна площадка…
             Още когато бях лектор в центъра за рехабилитация на слепи, във всеки курс срещах по един или повече курсисти, които, освен зрението, имаха и увреден слух. Тогава се замислих, че тези хора имат по-специални нужди и потребности. Когато през 1987 г., поради борба на интереси, напуснах центъра не по свое желание, създадох първата Национална Маршрутна служба за рехабилитация по местоживеене, или надомна рехабилитация.  Работих 7 години – и като учител, и като ръководител на тази служба, към Съюза на слепите. За съжаление през 1993 г. я закриха. Тогава вече аз насочих вниманието си към издирването на сляпо-глухите и тяхното организиране в сдружение, както и други организации на лица с увреждания. Бях стигнал до извода, че проблемите на тези хора са много по-дълбоки и по-специфични и изискват и по-специални форми на рехабилитация и работа, особено при тотално сляпо-глухите. Реших, че  трябва да създадем сдружение, което да работи с тези хора, да ги подпомага и защитава. През декември 1993 г. се създаде Групата на сляпо-глухите към ССБ, а през следващата – и Комисия по активността и проблемите на сляпо-глухите, на която бях председател, но тя не можеше да реши специфичните им проблеми. Затова тя прерасна в инициативен комитет за създаване на самостоятелна организация на тези хора. И ето, че най-после, на 15 август 1997 г., след много перипетии и трудности, създадохме Националната  асоциация на сляпо-глухите в България. Впоследствие, в периода на работа, изпъкнаха и належащите нужди на тази асоциация  - издаването на списание "Звук и светлина” като първото специализирано издание на сляпо-глухите у нас през 2003 г., създаването на Националния рехабилитационен център през 2004 г и т.н. 
 Димитър Парапанов със сина Светлозар - неизменият спътник и помощник в живота           След създаването на асоциацията трябваше да създадем структури по места, да издирим хората  и първите регионални организации се появиха в Кърджали и Харманли, после – в Пловдив, Добрич, Варна, Дряново и т.н. Това ставаше с много движение из страната при издирване и организиране на сляпо-глухите в структури, много труд и преодоляване на много пречки. Не бих се справил, ако синът ми Светлозар не е винаги до мен, не ми помага денонощно. Едно от първите наши мероприятия беше организирането на освидетелстване на сляпо-глухи, за да докажем, че тези хора наистина ги има. Защото  на много места ръководителите на организациите на слепите ни опонираха, че няма слепи с увреден слух. Постепенно регионалните организации достигнаха 25 на брой. Стремежът да решаваме адекватно  проблемите на сляпо-глухите хора в страната наложиха да търсим и международни контакти. Станахме съучредители на Световната федерация на сляпо-глухите и на Европейският съюз на сляпо-глухите, участвали сме и в редица международни конференции на тези организации. По време на тези контакти сме придобили ценен опит, който сме се стремили да прилагаме тук, в търсене на възможности да увеличаваме комуникацията, главно на тотално сляпо-глухите. Доказателство за нарастването на международния ни опит е успешно проведената Осма Европейска ваканция на сляпо-глухите през 2005 г.
 В момент на делова дейност           За най-голям успех за НАСГБ считам три неща –  първото е самото създаване на асоциацията с нейните структури по места, и нейното признаване за национално представителна организация през 1998 г. като член на Националния съвет за интеграция на хората с увреждания, консултативен орган към Правителството на Р.България. Второто е създаването на Националния център за рехабилитация на сляпо-глухи "Хелън Келър” и издаването на списанието "Звук и светлина” и третото – активните контакти с двете международни организации на сляпо-глухите, с които обогатяваме нашия опит и правим работата си по-ефективна. Расте авторитетът ни и в страната. НАСГБ сътрудничи и работи добре със съюзите на слепите, глухите, инвалидите, организациите за лица с интелектуални затруднения и други асоциации на и за хора с увреждания. От 2005 г. НАСГБ е член на сдружението от национално представителни организации "Национален съвет на хората с увреждания в България”, което е член на Европейския форум на хората с увреждания, представляващ хората със специфични възможности пред институциите на Европейския съюз. 
            Задачите ни са да укрепим организацията, да създадем структури във всички области (предстои да се създадат структури и в тези 9 области, където все още няма такива - Кюстендил, Плевен, Ловеч, Благоевград, Разград, Враца, Видин, Монтана, София-област), да доведем до съвременно  равнище базата Сред приятели и съмишленицина НЦРСГ "Хелън Келър” и нейното оборудване, за да отговорим по най-добрия начин на потребностите на нашите членове. А най-сериозният ни проблем е липсата на достатъчно и подготвени кадри в тази област. Това, което ме радва напоследък, въпреки проблемите, е, че имаме голям напредък при работата с общините, като по места се търсят различни ефективни форми на сътрудничество - в Добрич, Варна, Пловдив, Кърджали и др.
            Стана така, че май изместих темата от себе си, към асоциацията. Всъщност грешката е вярна. Защото от десет години вече животът ми е неразривно свързан с нея, дните ми минават с нейните радости и тревоги. Мисля, че съм успял да изживея годините си досега смислено и пълноценно, служейки на най-беззащитните и онеправдани хора у нас. През всичките тези години, от постъпването ми на работа в Пловдив през 1957 г. до днес, в годината на 10-годишния юбилей на НАСГБ, съм удовлетворен от факта, че вече половин век аз с обществено полезната си дейност служа на благото на слепите и сляпо-глухите. В името на това трябваше да премина през много трудности и препятствия, не рядко да се срещна с хорското неразбиране. Но резултатите са налице, асоциацията върви напред и става все по-необходима за сляпо-глухите хора у нас. Те добре осъзнават това и при срещите си с тях аз чувствам тяхната благодарност. А има ли нещо по-важно от това!

             От своя страна пък аз искам да изкажа своята благодарност на всички, с които съм работил и продължавам да работя, за успешното развитие на асоциацията

Нагоре
Към Съдържанието на броя

 

 


Хостингът и домейнът са предоставени с любезното съдейстие на Superhosting.bg