Звук и светлина - орган на Националната асоциация на сляпо-глухите в България
Търсене   
Начало
Екип
Броеве за 2023 г.
Архив
Кулинарни рецепти
Козметика
Контакт с нас
линк към сайта на НАСГБ

 

 

 

 

 

 
Притурка на сп. "Звук и светлина"
 
 

МЕДАЛЬОНЪТ
 –   с продължение  –  

ЗАБРАВИ КОЙ Е БАЩА ТИ!, 1846 г.

Жената теглеше нещо като сандък на две колела, вързан с въже, което бе препасала през гърдите си, приведена напред срещу поривите на мразовития мартенски вятър. До нея премръзнало вървеше момчето с наведена глава и подсмърчаше. То беше на дванайсет-тринайсет години и не разбираше къде отиват. А майка му се стараеше да се придържа към северозапад – все по-далече от полските земи и по-навътре в немските. В малката каручка бе всичката им покъщнина, цялото им богатство.

Жената бягаше. Беше я страх. Бягаше от въстанието в Западна Галиция, от убийствата на виновни и невинни, от мъжа си, който можеше да се върне някой ден, от отмъщението, което можеше да се стовари върху нея и детето заради зверствата, които той бе извършил.

Съпругата на бившия унтерофицер1 от австрийската армия Якуб Шеля бягаше от досегашния си живот.

Засега слънцето беше високо, можеха да повървят така още три часа, а после трябваше да се огледат за подслон – някоя барака, някоя воденица или дори село. Вече доста бяха напреднали. От няколко дни селата, през които минаваха, бяха все немски, но тя не се отпускаше. Искаше да се отдалечат, колкото може повече. Искаше никой никога да не я намери или познае на новото място.

Немците бяха добри хора, отзивчиви. Пускаха я да преспи с момчето в някое закътано ъгълче на стопанския двор или дори в плевня. Питаха ги кои са, откъде са, и накъде отиват, а тя само хлипаше и показваше с ръка посоката. Знаеше немски и можеше да отговори, но щяха да я познаят по произношението, че не е германка. Можеше да си позволи най-много да благодари шепнешком, защото като шепне човек, не му личи акцентът, и така поне не я мислеха за няма или малоумна.

Виж, синът й беше друго нещо! В училището му преподаваха само на немски и той говореше езика като истинско германче. Тъкмо той обясняваше вместо майка си, че бягат от въстанието в полските земи, че се били заселили там преди няколко години по призива на австрийското правителство, получили безплатно много земя, но сега поляците били въстанали, застреляли баща му и искали да избият всички немски преселници. Добродушните им домакини клатеха смаяно глави, съжаляваха ги и се чувстваха доволни, че не се бяха подвели да тръгнат и те към Галиция.

Историята, с която бегълците будеха толкова съжаление, беше измислена от начало до край. Баща му Якуб Шеля беше поляк, пияница и побойник. Постъпи в австрийската армия, за да има право да носи оръжие и безнаказано да издевателства над съселяните си. Измъчваше до пълно изтощение своята рота с походи и строева подготовка, но пък затова дисциплината на неговите хора беше на висота и началството взе да го издига. Унтерофицер за един прост поляк си е завиден пост. Но една нощ измъчените войници му направиха "мечка"– хвърлиха отгоре му одеяло, за да не вижда кои го бият, и здравата потрошиха кокалите му.

След месец той излезе от лазарета все още с белези и превръзки, но с достатъчно дух, за да им го върне тъпкано. Караше ги да се бият помежду си. Устройваше си всеки ден такива кървави турнири и ужасно се забавляваше. Само че двама умряха от зверско пребиване, изпратеният да разследва офицер бе шокиран и написа такъв доклад, че военният съд незабавно го тикна в затвора. Шеля се озлоби като звяр, заключен в клетка, и се нахвърли да хапе другите обитатели на клетката. Скоро вече беше тарторът, на когото всички лижеха петите, и животът му стана по-лесен. И животът на надзирателите се улесни. Те не се разправяха с крамолите между затворниците и не се грижеха за реда. Шеля и групичката около него вършеха това, а в замяна не ги товареха с тежка работа, даваха им двойна порция храна, по-топли одеяла и здрави обувки.

После дойде звездният му час. Шляхтата отново се вдигна на оръжие в полските земи и същите тези немци, които го бяха затворили в тъмницата, дойдоха и му казаха:

– Искаш ли да излезеш на свобода, унтерофицер Шеля? Да се върнеш при жена си и сина си и да забравим за твоите престъпления?

– Искам.

Той веднага съобрази, че им трябва за нещо, с което те не желаеха да си изцапат ръчичките. Него не го беше гнус. Попита дали може да вземе за подкрепа и приятелчетата си от затвора. Изпълниха желанието му, дадоха им оръжие и инструкции.

И ето ти го Шеля – в селски дрехи, начело на селските тълпи, вика:

– Да избием господарите! Докога ще ни грабят! Смърт на шляхтата!

Той не само крещя така на селския площад, но и застреля господаря на селото, разби вратата на имението му и всички нахлуха вътре да грабят. Изнасилиха жена му и я убиха, съсякоха с брадви двете му момчета и няколко прислужнички. Не че те, нещастните, бяха от шляхтата, но измъчените от глад селяни дълго им бяха завиждали, че добре се хранят и обличат в дома на пана. Голямата дъщеря заведоха при Шеля, защото така им беше заповядал, и той се затвори с девойката в спалнята на родителите й.

На двора се чуваха нейните писъци и стонове, а възбудените от кръвопролитието мъже почувстваха, че това още повече ги възбужда и се огледаха дали някоя от прислужничките не е оцеляла в клането, за да се повеселят и те. Намериха една възрастна готвачка, но кой ти гледа годините! Намериха и гувернантката немкиня в един гардероб, но кой ти гледа националност! Когато Шеля се умори, пусна и другарчетата си от затвора в спалнята при момичето, а той се настани в едно кресло между кристалното огледало и швейцарския стенен часовник да гледа забавлението им с бутилка вино в ръка от избата на баща й.

После направи преглед на ограбеното, задели за себе си само дребните, но ценни неща като пари, бижута и един изящен порцеланов сервиз, който да занесе на жена си. Останалото щедро предостави на тълпата – дрехи, одеяла, кухненска посуда, мебели... Нека се радват хората! Сега им е паднало. Видя, че един е натоварил на каруцата си кристалното огледало, а друг мъкне на гръб часовника. Чудесни хора! Отзивчиви. Утре пак щеше да застане на селския площад и нямаше да му се налага толкова дълго да ги убеждава, колкото днес.

След като се навилня до насита, Шеля се прибра вкъщи, отваряйки със замах вратата, и жена му смаяно застина на мястото си. Той я грабна в прегръдката си и бурно я разцелува. А после цяла вечер й разказва за подвизите си, придавайки им по-благовиден и героичен смисъл. Накичи я с пръстени и колиета и я люби ненаситно.

На сутринта разтовари плячката си от файтона, който бе задигнал от някое имение, вече не помнеше от кое. Накара я да подреди сервизите в бюфета, да сложи на леглото невероятно меките пухени завивки, да сервира обяда в порцелановите чинии с позлата, които бе донесъл. Сам лично закопа парите и повечето златни бижута на три места в двора за всеки случай. Беше доволен и горд от себе си, а жена му само го дразнеше с вайкането си:

– Якуб, това няма да ти се размине. Пак ще те затворят. По-добре върни всичко на хората.

– Хората ги няма, заклах ги – отвръщаше весело мъжът й. – Мълчи, не ме ядосвай, че и теб ще заколя!

Смееше се, но тя му вярваше и я беше страх.

След като безчинствата му спряха, Шеля се кротна у дома. А след седмица дойдоха австрийски войници и го арестуваха за убийството на един немец, счетоводител при някой си шляхтич, на гувернантката немкиня и както те се изразиха "за прояви на безпричинна жестокост". Немците конфискуваха файтона с конете, порцелановите сервизи, бижутата, които намериха у тях, в това число и една златна брошка, подарена на жена му от нейната майка за сватбата. Те дълго се смяха на глупавия полски унтерофицер и още по-глупавата му жена, че така открито бяха държали награбеното. Тя нищо не им каза. Дума не обели, докато преобръщаха дома й. Не заплака.

"Тъпа полякиня! Тъпа полякиня!" – тази безброй пъти повторена фраза се заби дълбоко в съзнанието й.

"Така ли? – закани се тя. – Ще видите вие как от тъпата полякиня може да стане чистокръвна германка!"

Веднага, щом войниците се отдалечиха достатъчно, тя изкопа заровените в двора скъпоценности и пари. Бижутата уви в някакви ужасни мръсни парцали. Отделно на различни места в багажа и дрехите си скъта парите, събра малко покъщнина, облече себе си и детето в най-вехтите дрипи, дори разпра къде джоб, къде ръкав, и тръгнаха. Бяха топло облечени и обути, но имаха вид на най-долни просяци.

Не че непременно искаше да стане германка. Но след като арестуваха мъжа й, тя и момчето не можеха да останат сред поляците, които той беше избивал. Не можеше синът й да расте, сочен с пръст – "Вижте, това е издънката на оня убиец Якуб Шеля!" – и цял живот да носи бремето на бащините си грехове. Не можеше да остане в дома, където имаше вероятност ужасният й мъж отново да се върне.

– Запомни! Ти не си поляк! – внушаваше тя на момчето дни наред, докато вървяха на северозапад. – Забрави кой е баща ти! Забрави къде си роден! Нито думичка да не съм те чула да казваш на полски! Дори когато сме сами!

Скоро щяха да спрат. Тя щеше да избере някое градче, не село. Държеше да е градче, за да има добро училище за сина й. С парите и скъпоценностите, които имаха, щеше да го изучи. Тя, тъпата полякиня, щеше да осигури на сина си много по-добро бъдеще от онова, което щяха да имат синовете на високомерните войници, които така й се присмиваха. Какво щеше да излезе от техните момчета? Фабрични работници, магазинери, дърводелци... А нейният син щеше да бъде високо образован, щеше да стане държавен чиновник, да направи кариера и един ден да заеме такъв важен пост, че от него да зависи какъв път ще поеме собствената им държава! Той щеше да взема решенията.

РЕШЕНИЕТО

Първата работа на Майкъл на другия ден след ужасната вечер беше да се обади на Джордж.

– Е, как мина? – попита Джордж, защото си мислеше, че един мъж трябва това да попита приятеля си, който е забил такова страхотно гадже като Ейми, и сега звъни, за да се похвали и обере овациите на публиката.

– Ужасно! – въздъхна Майкъл.

Седеше в кухнята и гълташе безвкусното си кафе, а на захарницата бе подпрял снимката на засмяното хлапе със синьото слонче.

– Не можеш да си представиш какъв провал! – продължи мрачно той. – А докато се разправях с Ейми, взе, че цъфна Кейт и стана тя, каквато стана! Не мога да ти опиша! Скапан съм. А той се хили насреща ми.

– Кой се хили? – попита объркано Джордж.

– Майкъл – отвърна с убит глас приятелят му. – Малкият Майкъл със слончето.

– Хей, пиян ли си?

– Вече не. Само тъжен.

– Тогава ела в парка. Ние развеселяваме хората – пошегува се Джордж.

– Благодаря, приятел! Що не наминеш ти към мен след работа?

– Добре – отвърна Джордж и се замисли. Какво ли се беше случило, за да извади от релсите винаги безгрижния Майк?

– Ето какво! – седяха в кафето срещу антикварния магазин и Майкъл в отговор на въпроса му сложи пред него снимката. – Ейми ми заяви, че това е резултатът от нашата незабравима седмица в твоята стая в "Уинтър парк". Запознай се с малкия Майкъл.

Джордж остана безмълвен. Цял ден всякакви версии бяха минали през главата му, но не и тази.

– Вярваш ли й?

– Може да поискам кръвен тест, но всъщност съм убеден, че ще излезе права. Само че, Джордж, разбираш ли, не е там въпросът. Питам се какво ще означава това за живота ми? За мен самия! Мога като много други да й кажа: "Гледай си работата!", и нищо да не се промени, но не съм такъв човек. Как да пренебрегна факта, че имам дете? Довчера го нямаше, а от днес нататък постоянно ще е в мислите ми!

– Може би трябва да се съберете с Ейми. Жена, дете... Животът ти просто навлиза в нов етап.

– Тя изобщо не поиска това. Фръцна се и си замина. Показа ми, че не очаква да хукна подире й и да я моля да ми стане жена.

– Какво иска тогава? Може би издръжка? По едно дете си има сериозни разходи – предположи Джордж.

– Нямаш въображение, приятел! Това са тривиалните претенции на тривиалните жени. Ейми е нещо различно. Дали пък да не се оженя наистина за нея? – той се загледа замечтано през прозореца, но после въздъхна, реализмът му бе надделял. – Не, няма да стане. На втория месец ще ме засърбят подметките да избягам.

– Добре, какво иска тя в края на краищата? За какво дойде? – недоумяваше Джордж.

– Знаеш ли какво иска? Каза го съвсем точно и... направо ме уби с това изречение. Каза: "Искам да има още един човек на света, който да го обича". Ето с тези думи, братко, тя ме връзва по-здраво, отколкото с всякакъв брачен договор!

– Значи имаш син... Е, честито! Ще почерпиш.

Майкъл се усмихна кисело.

– А от мен какво се иска? Как да ти помогна? – попита Джордж.

– Нищо, приятелю. Просто трябваше да го споделя с някого. Нали си моят личен психотерапевт – той извади от джоба си едно картонче и му го подаде. – Виж какво е направила. Напълнила е къщата ми с визитки. Натикала ги е къде ли не, за да не изгубя случайно телефона. Иска да се обадя на хлапето. Подарявам ти една. Досега съм намерил трийсетина. А има още, сигурен съм. Представа си нямах откъде е.

– Канзас, град Уичитa... – прочете Джордж. – Ще се обадиш ли?

– Трябва ми малко време. Първо да преглътна факта, че някой, който довчера не е съществувал, днес се е наместил в рамка на бюрото ми и ще ме гледа оттам всеки ден.

– Ще го сложиш в рамка? На бюрото си?

– Като всеки любящ баща – иронизира сам себе си Майкъл. – Първо трябва да свикна да го гледам и чак след това ще мога и да разговарям с него.

– А Кейт как ще реагира?

– Тя вече реагира – изсмя се Майкъл. – Нахълта вчера, видя Ейми, погледна ме с презрение и също ме заряза. Дори не затвори вратата след себе си. Кейт напусна сцената гордо и завинаги. Всички жени ме изоставиха! –Той захлупи с шепи лицето си, преструвайки се, че плаче. – Сега съм съвсем сам! Мислех си, че Кейт ме обича поне малко, а тя така да ме отреже! Но всъщност тя не се появи случайно. Сетила се е, че я будалкам. Нито живее, нито работи наблизо.

Джордж полека възрази:

– Но не е затворила вратата след себе си.

– Какво искаш да кажеш? О, да, ти си психоаналитикът на групата!

– Подиграваш ме, но това на езика на жестовете показва, че не те отхвърля съвсем, дава ти възможност. Изразът: "Оставям ти отворена врата" всъщност буквално точно това означава.

– Значи имам шанс? – обнадежди се Майкъл. – Виж ти, ще го запомня. Но сега не искам никакви жени около себе си. Ще си поживея малко сам, да видя как е. Може пък да ми хареса.

– Все пак обади се на момчето, Майк – посъветва го Джордж, като си тръгваше.

– Ще му се обадя – каза сериозно приятелят му. – Още тази вечер. Реших го снощи, на пияна глава. Това, че днес съм изтрезнял, не променя нещата. Чао, Джордж!

– Чао, татенце!

СВЕТЪТ Е ПЪЛЕН С БУДАЛИ, 1847 г.

Мурат Келерджия се завъртя няколко дни в Истанбул, но нямаше никаква особена причина да остане в този град. Тук беше шумно, прашно и забързано. Всеки си имаше някаква работа, с която бе много зает, имаше си дом и семейство, сред което вечер да си почива, приятели, пред които да се хвали с благополучието си.

Мурат нямаше нищо от тези блага. Беше като лист, отбрулен от някое дърво, който вятърът е завъртял и отнесъл незнайно колко далече от корена му.

Какво обаче имаше Мурат?

Имаше доста спестени пари. Неверникът Чайковски редовно му бе плащал, а в същото време му беше давал храна и подслон. Друг такъв будалa2 Мурат през живота си не бе виждал!

Обаче светът е пълен с будали! Само да имаш набито око за тях, та да си вземеш това, което сами ти дават.

И ето сега, на трийсет и осем години с пълна кесия в пояса и още две в дисагите, той не знаеше какво да прави и накъде да поеме. Купи си хубави дрехи като някое преуспяло ефенди, купи си кон – черен жребец с лъскав косъм, хубава, украсена със сребърен обков пушка и два пищова с инкрустирани ръкохватки от слонова кост. Поразходи се важно напред-назад из столицата и установи, че няма нито един познат, който да падне на земята от възхищение, като го види.

Така че една сутрин в цялото си великолепие Мурат пое по пътя към дома. Беше се зарекъл кракът му никога вече да не стъпи там, но го каза в изблик на гняв и отдавна бе забравил заканата си. Сега, ако имаше пред кого да се изфука, това бяха съселяните му, сестра му и старият му баща. Щеше така да изчатка с копитата на коня си по селския калдъръм, че искри да изхвърчат, а дрипавите му комшии, турци и българи, щяха да надничат иззад порутените си дувари и да ахкат:

– Брей, Мурат ли е това? Синът на Келерджията? Гледай, гледай, гледай как се е замогнал, като някой бей!

Конят му вървеше ту в равен тръс, ту ходом, но както и да се движеше, на втория ден задникът на гордия му стопанин жестоко се подби, понеже никога не беше яздил собствен кон. Дори преди години, когато имаше каруца и превозваше товари, пак не бе яхал коня си. Затова в един крайпътен хан три дни се излежава в стаята, докато му отпочинат месата. После му се появиха и други щения и се огледа за някоя гювендия3, но като не намери в хана, продължи към Одрин.

"Одрин е голям град, там не може да няма."

Когато един мъж гледа със стръвен поглед, онези наблюдателни жени, които не се свенят по безсрамен начин да опразват чуждите кесии, скоро го забелязват.

Те не са като продажните хубавици, за които му бяха разправяли търговци, пътували из италианските, френските и немските земи. Не са бедни градски проститутки, които се продават евтино на улицата, за да свържат двата края, нито кокетни метреси с единствен богат любовник, или той си въобразява, че е единствен. Не. Тук на Балканите, особено ако си мюсюлманин, не можеш ей така открито да си потърсиш жена за една нощ. Тук не тя е на пазара. Мъжът е този, който излиза на показ и дава да се разбере, че се оглежда. Той харчи пари и черпи наляво и надясно, въздиша, колко е самотен, а в същото време показва, че кесията му е доста дълбока. Ако не можеш да си позволиш тези предварителни разноски, не си търси жена.

Но Мурат се бе замогнал. Дълго след смъртта на жена си беше поминавал сам. Сега можеше отново да си подслади живота. Той ходеше бавно из пазара на Одрин, поспираше ту пред тая, ту пред оная сергия, подрънкваше в шепата си няколко медни монети и се заглеждаше в забулените жени, които по две, по три минаваха край него и купуваха разни неща – зеленчуци, плодове, пилета... Хилеше им се подкупващо, а те се кискаха под фереджетата, сбутваха се с лакти и го подминаваха.

Подминаваха го два дни. На третия една-две му смигнаха скришом, но бяха твърде млади и той си даде сметка, че само го закачат. Трябваше му по-зряла жена, която да знае защо му намига и докъде може да я отведе закачката й.

Тя се появи неочаквано. Уж вървеше пред него между сергиите, забулила лицето си с фередже4, когато внезапно се обърна, като че ли се беше сетила да се върне назад за нещо, и те почти се сблъскаха. Импровизацията й беше толкова убедителна, че Мурат искрено се смути, когато я докосна с ръце при сблъсъка им и монетите му се разпиляха по земята.

Той притеснен клекна и започна да ги събира, а жената, кой знае защо, не го подмина, а също се наведе и взе няколко от тях. Тъмната дреха се опъна по заобления й ханш и погледът му неволно проследи извивката на бедрата й, които гъвкавият плат добре бе очертал. Това още повече го смути, той цял пламна от съвсем искрено притеснение, а жената в това време мълчаливо посегна да пусне монетите в ръката му. Но не ги пусна, а ги сложи, плътно докосвайки го с нежните си пръсти, и го погледна в очите.

Точно в този открит настойчив поглед Мурат прочете обещание и ясна покана. Изтръпна от главата до петите. Тези тъмни, жарки очи го изгориха. Това беше търсил! Тази невероятна жена!

Никой наоколо не забеляза мълчаливата, съвършено кратка, но бурна сценка насред пазара. Жената се обърна и без дума да каже тръгна сред множеството, а Мурат се стараеше да я следва от разстояние. После тя излезе от пазара, мина по една-две многолюдни улици, свърна наляво, надясно... Вече не се виждаха хора наоколо. Тя вървеше, без да се обръща, сякаш не я бе грижа дали той я следва. А Мурат крачеше на двайсетина метра по-назад като съвсем случаен минувач, даже небрежно си свирукаше и знаеше, че това стига до ушите й.

После кадъната5 отвори една ниска портичка, влезе и я затвори след себе си. Той чу как резето щракна, бавно мина съвсем близо и един глас отвътре тихо му каза:

– Ела довечера по тъмно!

А през хоризонталната цепка над портата го гледаха две очи, пълни с обещания.

В тъмната вечер, облечен в тъмни дрехи, Мурат доближи тихо до портата и леко я побутна. Не беше залостена. Смазаните панти дори не изскърцаха. В мрака женският силует се оказа точно до него. Кадъната протегна бялата си ръка, внимателно плъзна резето и залости. После пак така безмълвно го хвана за ръката и го поведе. Той вървеше като омагьосан, а сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите.

Къщата също бе тъмна, нито един прозорец не светеше. Но се оказа, че прозорците плътно са закрити с два ката дебели пердета и нито лъч от сияещите вътре газени лампи не прониква през тях навън.

Мурат се огледа с широко отворени очи. Беше виждал богата наредба и оцени, че тая къща си я бива! Погледна стопанката, която сне яшмака6 от лицето си, и установи, че нея също си я бива!

– Как се казваш, ефенди? – попита го тя с усмивка.

– Мурат.

– Ела, Мурат ефенди, седни тук, сподели самотната ми вечеря – хвана го нежно за ръката и го поведе към наредената трапеза. – Ти си богат търговец, Мурат ефенди, ръцете ти са меки, като на покойния ми мъж –ласкаеше го тя.

– Така е – отвърна Мурат – наистина, не беше се трудил кой знае колко последните години при поляците и ръцете му не бяха груби като на някой дърводелец или хамалин.

– Сигурно имаш богати сараи7 в Истанбул? Права ли съм?

– Така е – съгласи се пак Мурат. Беше готов да се съгласи с всичко, което кажеше тази жена.

– Сигурно си тръгнал по търговия сега?

– Да, отивам да купувам пастърма от Сливен – излъга той, защото в спомените му кой знае защо изникна онзи търговец, който преди много години бе напълнил с пастърма каруцата му.

После си помисли, че с парите, които има, можеше наистина да започне търговия с пастърма, и се усмихна.

Кадъната го подкани да яде, а сама едва хапна няколко залъка. Мурат не усещаше колко е вкусно печеното пиле, защото я поглъщаше с поглед. Като се нахрани, тя му донесе легенче да си измие ръцете и започна да ги попива с мека кърпа. Той не можеше повече да изтрае. Пресегна се и я привлече към себе си.

– Не тука – каза кротко тя и го поведе към съседната стая.

Там не беше толкова светло. Само една свещ гореше мъждиво в някаква ниша. Двамата влязоха прегърнати и вратата се затвори зад тях.

На сутринта Мурат закусваше весел, а стопанката шеташе наоколо му. От време на време той я гушваше, за да намачка отново с шепите си меките й гърди или заоблените бедра. После тя му запали наргиле и полегна до него на дивана. Това си беше отново покана, която Мурат ефенди не можеше да пренебрегне.

Остана целия следващ ден при туркинята, която така и не беше попитал за името, пък и тя не му го бе казала. А след като няколко пъти си лягал с една жена, неудобно е някак тепърва да я питаш как се казва. Така си вървяха разговорите му с нея, без име.

– Агънце галено – казваше й Мурат, – като шекер8 си ми сладичка! Цял ден ще те целувам и цялата ще те позалатя!

– Ти нямаш толкова жълтици, ефенди – предизвикваше го тя.

– Имам, имам! – смееше се Мурат. – Кажи, какво искаш да ти купя за подарък.

– Ти ми дай жълтиците, аз сама знам какво да си купя.

Мурат бъркаше в кесията си и изсипваше отгоре й шепа монети.

– Чуй, колко хубаво звънят! – смееше се жената и пак ги посипваше, а после ги прибираше незнайно къде.

След десетина дни двете кесии на Мурат бяха празни, а третата– до половината. Хубавата кадъна бе умна жена, не алчна. Знаеше кога да спре. Можеше да изпразни и третата кесия, но остави ли го без ни една парa, днешният й гален любовник щеше да се озлоби и да потърси отмъщение. Беше време да го отпрати. След няколко дни той ще изтрезнее от опиянението, ще го е яд, но не на нея, а на собствената му глупост. Затова дойде ред на следващата част от пиеската й:

– Мурат, миличък, ти сигурно трябва да тръгваш вече по търговските си работи. Колко ми е мъчно, че ще ме оставиш сама!

– И на мене ми е мъчно, агънце – съгласяваше се Мурат.

– Като се връщаш обратно, нали пак ще ми дойдеш на гости? Ще ми донесеш ли малко пастърма?

– Ще ти донеса.

– Утре ли тръгваш, Мурат?

– Утре, чакат ме вече в Сливен.

Докрай той продължи да се преструва на голям търговец, а тя се правеше, че му вярва. И търговци бяха минавали през къщата й. Обаче отдалече се виждаше, че Мурат не е. Но нея какво я интересуваше? Нали му смъкна две кесии и половина! Търговците всъщност бяха много по-стиснати.

Вечерта пак по тъмно тя го изпрати до портичката и я залости.

Дотук беше с тоя Мурат. Нямаше да го види повече!

ЧОВЕК ПРЕДПОЛАГА, А ГОСПОД РАЗПОЛАГА, 1848 г.

Към което и село да наближеше пътник, щеше да види едно и също нещо – няколко момчета хвърлят плоски камъни към речната повърхност и броят колко "жабки" ще отскочат от водата. Или целят с прашки врабците. Или тичат и се гонят. Или ловят щурци в тревата...

Навсякъде пътникът щеше да мине покрай тях, без да им обърне внимание, и да влезе в селото. И те нямаше да му обърнат внимание. Щяха да си продължат играта.

Само не и в Копривщица. Тук хлапетата с четири очи внимаваха откъде ще се зададе пътник и щом го разпознаеха кой е, тичаха да съобщят в дома му, че този си иде или онзи се връща. Зарадваната съпруга бързаше да даде някоя паричка на пъргавия вестоносец и скокваше да се приготви и да посрещне мъжа си след отсъствието му, което е траяло няколко месеца или няколко години.

Така е с търговските дела. Дълги са пътуванията, дълги са престоите в чужди земи. Но добре се отплащаха на предприемчивите. Планинското градче, забутано сред върхове и гори, напълно лишено от плодородни ниви и градини, сякаш забравено от майката природа, бе намерило спасението си и дори невероятно процъфтяваше от сръчността на своите тъкачи, шивачи, плетачки на чорапи. А изобилна суровина за всичко това им осигуряваха копривщенските овчари с многобройните си стада или същите тези търговци, които докарваха купен в Цариград памук.

След като стоката се произведe, трябва да се продаде. И мъжът– абаджия или скотовъдец, тръгваше на дълъг преход към пазарите на Цариград – столицата на Османската империя, или към големите градове оттатък Босфора – Денизли, Измир, Айдън, Ангора9.. А после отново назад към тези, които произвеждаха стоките – българи, гърци, сърби... Пътуванията бяха опасни. Разбойници можеше да ограбят търговеца и дори да го убият, можеше тежко да се разболее в чуждата земя или да му хареса животът там и да не се върне... Затова виковете, че някой си иде, се посрещаха с такава радост и малкият ангел-вестител заслужено получаваше паричката си.

Ето защо когато по пътя се зададоха трима уморени, прашни мъже с цял керван натоварени коне подире си, момчетата спряха играта и внимателно ги заоглеждаха.

– Динчо... Динчо Попадиин – викна ликуващо едното момче, плю си на петите и вдигна пушилка към къщите на селото.

Динчо доволен засука нагоре провисналите си мустаци и наперено изгледа подире му. Единият от спътниците му поспря и се усмихна на момчетата:

– Не ме ли познахте, бре? Аз съм бай ви Лукан. Лукан Куйлек.

– Лукан, Лукан си дойде! – викна с тънки гласове босоногата дружина и припна в надпревара кой пръв ще занесе радостната вест.

Третият с чалма на главата очевидно бе турчин и нямаше какво да го гледат. В Копривщица не живееха турци. Сигурно бе собственикът на конете, когото търговците бяха наели да превози стоката им.

Горе, на стръмно застроения скат на селото, Нона, хубавата трийсет и шест годишна жена на Грую Хлътев, шеташе нещо из двора и чу как по улицата претича едно момче, викайки:

– Бай Динчо си дойде! Бай Динчо си дойде!

Нона се поусмихна, приглади косата си и пристегна забрадката. После видя че е с избелялата забрадка и тръгна към къщи да я смени. Ако пристигналият Динчо беше Динчо Попадиин, то сигурно и мъжът й Грую си идеше. Още повече се затвърди това нейно убеждение, като чу и по-далечните гласове на останалите момчета, които долитаха през две-три улици от другата страна на реката:

– Лукан Куйлек видяхме. И Лукан си иде!

С тях беше тръгнал нейният Грую на запад към сръбските земи да изкупува въжета, чували, конци за абаджиите и други конопени изделия, които после продаваше тук, в Пловдив или Одрин. С тях двамата беше редно и да се върне.

Нона изтича в къщата, сложи си нова забрадка и даже препаса нова престилка. А после се огледа какво да приготви набързо за хапване, че мъжът й сигурно бе изгладнял. Наряза и запържи една глава лук в тигана, натроши сирене и чукна пет яйца. Разбърка ги добре, после ги дръпна от огъня и ги поръси със ситно нарязан магданоз. Замириса вкусно. Сложи ги на масата, седна и скръсти ръце. Зачака.

Мина известно време и тя с тревога осъзна, че не беше чула никой да вика откъм пътя: "Лельо Груйовице, бай Грую си иде!"

Стана и с отмалели крака пристъпи до дворната врата. Ослуша се. Погледна през цепката между дъските. Улицата пустееше. Внезапна тревога я преряза. Къде беше нейният мъж? Повече от час мина след виковете на хлапетата. Сърцето й се сви. Нещо лошо се бе случило!

Нона се върна вкъщи, похлупи тигана с пържените яйца да не ги кацат мухите, после смени новата си забрадка с една по-тъмна, свали пъстрата престилка и така, придобила вид почти на вдовица, тръгна с тревожно лице към дома на Лукан.

Когато се изправи пред високата дървена порта на неговата къща, дочу отвътре веселата глъчка на домашните му – децата с тънките им гласове, смеха на жена му, пресипналото буботене на брат му Рашко и високото бъбрене на другите роднини, насъбрани да го поздравят с добре дошъл. Нона отвори и пристъпи плахо в двора. Под навеса беше сложена трапеза и буля Лукановица току тичаше да изнася от зимника ситно нарязано зеле, сирене и студена ракия.

Отначало никой не забеляза новодошлата. А после Лукан вдигна очи към нея и по промененото изражение на лицето му всички разбраха, че е влязъл някой различен. Той стана да я посрещне:

– Ела, Ноне, седни. Имам да ти казвам нещо важно... – започна колебливо.

Очите на Нона се насълзиха и тя с внезапна яснота осъзна, че никога вече няма да види мъжа си. Ведрия му поглед, засмените му очи, силните му ласкави ръце – всичко това бе загубила завинаги! Краката й се подкосиха, но тя успя да остане изправена и със сковано гърло изрече:

– Трябваше първо при мен да дойдеш, първо да ми кажеш, каквото имаш да ми казваш, а след това да се веселиш! Сега не ща нищо да слушам! Утре сутрин да дойдете с Динчо двамата. Днес не ща да ви видя повече! – Обърна се и си тръгна.

Как е минала по калдъръмените улици, как е стигнала у дома си – не знаеше. Захлупи се в стаята на леглото и заплака безутешно.

Колко е плакала така? Усети нечия ръчичка на рамото си и тихо подсмърчане. Вдигна глава. До леглото й стоеше петгодишният й син Гаврил, а в рамката на вратата, прегърнати като в някоя фотография, се бяха изправили двете й по-големи дъщери и мълчаливо я гледаха. Нона нищо не им каза. Надигна се, отхлупи чинията с яйцата, отряза хляб и им даде да вечерят. Тя самата не хапна нито залък от това, което беше приготвила за мъжа си. Така си легна – гладна и измъчена от тревожни мисли за бъдещето.

На другия ден очите й бяха сухи, а устата на миловидното й лице– стисната в строго изражение, когато посрещна двамата търговци, спътниците на мъжа й. Сърцето й бе отгатнало най-важното. Сега оставаше да чуе само подробностите. Зад стола й стояха изправени двете големи момичета– петнайсетгодишната Василя и Куна на тринайсет, а до крака й се притискаше мъничкият Гаврил.

Лукан и Динчо седнаха, снеха фесове и се прокашляха.

– Тежка задача ни дойде до главите, Ноне – подхвана Лукан. – Грую беше най-млад от трима ни, а пък нa! Точно той се разболя и само за седмица се спомина. Далече от дома му го погребахме, в едно сръбско село, Власотинце. Причастихме го, както му е ред, опяхме го. Мир на душата му!

Динчо Попадиин само кимаше да потвърди думите на своя събрат и сега се прекръсти и пророни:

– Бог да го прости. Добър човек беше Грую и почтен търговец.

– През целия път насам все за това съм си мислел – продължи Лукан, – как ще се изправя пред теб да ти кажа, че го няма вече Грую, че няма да се върне, че децата му са сирачета. Не знаех как да ти го кажа, та затова краката ми не ме доведоха тука най-напред. Прошка ти искам, Ноне. Грешно беше така да постъпя. Трябваше да понеса кръста си, а не да се крия у дома.

– Простено да ти е – кротко отвърна Нона.

Погледна към децата си, грижата за които оттук нататък лягаше само на нейните женски ръце, и си помисли – "Човек предполага, а господ разполага."

Как ли щяха да се оправят, та да не умрат от глад, лишени от парите, които печелеше мъжът й? Не че бяха много. От търговия с въжета, конопени чували и върви не се изкарваше, колкото от търговията с аба, но вече и това нямаше да го има.

– Ние сега трябва да ти дадем отчет – заговори пак Лукан, – защото сме прибрали всичката негова стока, а тя струва доста. Донесохме тефтерите му, да видиш с колко пари е тръгнал, колко и какво е купил. Заедно трябва да решим как ще е най-добре за теб да постъпим.

– Ти как мислиш? – попита го Нона, която бе неграмотна и не би разбрала нищо от тефтерите на мъжа си. Но знаеше, че Лукан имаше чест и не би я измамил.

– Има два пътя – обясни той. – Можем да видим колко пари е похарчил за стоката и ние с Динчо да ти ги платим. Така ще купим конопа му от теб и ти нищо няма да загубиш. Но можем да вземем тая стока, която сега е твоя, и да не ти я плащаме, а да я продадем, както би я продал Грую, и да ти донесем чак тогава парите заедно с печалбата от продажбата. Така ще спечелиш повече, но няма да получиш нищо сега.

– Сега не ми трябват пари – отвърна Нона, – нито за погребение, нито за помен. Вие сте свършили това и трябва да ми кажете колко сте похарчили, та да ви върна разноските. И за работата, която ще свършите по откарването и продажбата на стоката на мъжа ми също искам да сметнете колко ще ви струва.

– Нищо не щем, Ноне – побързаха да възразят двамата и тя знаеше, че са искрени в тоя момент. – Грую ни беше другар и като брат сме го имали.

Но Нона не случайно бе жена на търговец. Тя бе разбрала, че времето минава и мислите на хората се преобръщат. Не искаше след някой месец или година жените или децата им да й натякват, че Лукан и Динчо са й работили безплатно, и да търсят стари дългове за уреждане. Затова рязко отвърна:

– Знам, че можете да го направите и безплатно, само че не искам да съм в дълг никому!– Обърна се към дъщерите си и каза: – Василке, я изтичай да повикаш поп Михаил да ни състави тук един договор и да благослови това начинание. А ти, Куне, донеси, каквото съм приготвила вътре, че да почерпим гостите.

Василя, голямата дъщеря, забърза към дома на поп Михаил. Влезе през дървената порта в настлания с плочи двор и се провикна:

– Отче Михаиле! Отче!

От къщата надникна попадията и попита:

– Кажи, Василке, защо го дириш?

– Мама ме праща един договор да напише.

– Ми няма го, ама ти влез да го почакаш – отвърна енергичната попадийка и я хвана за ръка, да я въведе в къщата. – Ела, ела! Ех, мойто момиче, чух какво е станало с баща ти. Бог да го прости! Горкото сираче, как ще се оправяте сега самички?

– Аз тука ще почакам, на двора – притеснено отвърна Василя, за която ролята на сираче беше съвсем нова и непривична. – Само дано си дойде по-скоро отец Михаил, защото те са у нас, бай Лукан и бай Динчо, и чакат.

В това време от къщата излезе Иван, синът на свещеника – високо и слабо момче на около осемнайсет години с кестенява чуплива коса, продълговато лице с дебели устни и леко гърбав нос.

– Иване – подбра го веднага попадийката, – ела, виж, Василя дошла да търси баща ти да й напишел нещо. Ти не можеш ли го написа?

– Мога – отвърна Иван. – Ей сега, да си взема перо и мастило. Какво ще пишем, Василке?

– Договор някакъв – отвърна момичето и сведе очи.

– Значи и хартия да взема, поне два-три листа за всеки случай...

– И внимавай да не изложиш татко си. Всичко правилно да напишеш – засипваше го майка му с безценни напътствия, като вървеше подире му.

Василя погледна крадешком хубавия момък, който изтича обратно в къщата. Ей го нa, личен и образован. Знае да пише, може договор да състави, не се уплаши от такова отговорно нещо. А тя съвсем неграмотна остана. Майка й не щя да ги прати с Куна на училище, че щели да бъдат заедно с момчетата в една стая по цял ден. Въздъхна огорчено. Беше само на петнайсет години, а животът отсега й се виждаше труден и несправедлив. Каквато е проста, а сега и беднотия ги чака, нямаше да се омъжи за някое такова свястно момче. Къде ти? Иван е попски син! Колко дъщери на големи копривщенски търговци въздишаха по него в черквата, когато помагаше на баща си при служба! Нищо че отец Михаил бе съвсем беден и къщата му не беше на два ката! Ама бе изучил сина си.

Иван застана отпреде й:

– Хайде да вървим – хвана я за ръката, както се хваща дете.

Василя полека изтегли китката си от неговата и цялата се изчерви. Иван погледна миловидното й лице, дългите, сведени надолу мигли, плътните сочни устни, които всеки момент щяха да се кривнат за плач. Руменина беше заляла бузите й и от това тя му се видя изключително красива. Знаеше я от малка. Кога бе пораснала толкова, че да се притеснява, задето я е хванал за ръка? Чак и той се притесни.

– Да вървим – повтори и сковано посочи към улицата, за да й покаже, че трябва да тръгне, а той ще я следва.

Настаниха Иван на масата под люляка, той си приготви нещата за писане и двамата търговци му обясниха каква стока вземат и какво се задължават да направят с нея, какви разходи да си удържaт и кога да донесат парите. Иван зададе няколко въпроса, подредиха внимателно смисъла на бъдещия договор и той се захвана да го пише. Василя стоеше до сестра си и през цялото време го гледаше с нескрито възхищение. Редовете с красиви завъртени кирилски букви се нижеха равни под перото му и на нея това й се струваше много възвишено.

Младежът написа всичко, после го прочете на глас. Ако беше нужно, щеше да нанесе поправки и да го препише на чисто. Докато четеше, погледна два пъти крадешком към Василя и леко се поизчерви от възхищението, което прочете в очите й.

Забележки нямаше. Двамата търговци се подписаха, Нона Хлътева сложи кръстче срещу името си и Иван, който се бе нарекъл в договора с цялото си име Иван Маджаров, го подписа като свидетел.

От бдителния поглед на Нона не убягна смущението на двамата млади. Тя помоли Иван да остане и изпрати търговците до пътната врата. После се върна, сложи пред него двата тефтера на мъжа си и простодушно рече:

– Знаеш, че съм неграмотна, Иване. А ти си добро момче и няма да откажеш помощ на бедната вдовица. Можеш ли да прегледаш сметките на мъжа ми и утре да дойдеш и да ми ги обясниш, ако не си зает с нещо по-важно?

На Нона не й бяха нужни никакви обяснения и никакви сметки. Но трябваше да измисли причина, поради която утре Иван пак да дойде. За вдругиден отново щеше нещо да измисли. Докато те двамата с Василя се гледат така, докато той е още във възрастта, когато чувствата го ръководят по-силно от разума и докато домът й не е още съвсем обеднял, тя трябваше да се погрижи за задомяването на дъщерите си. Нищо, че бяха в траур. Скръбта си е скръб, а желязото се кове, докато е горещо.

Иван се съгласи, разбира се, както беше и очаквала. Взе трите гроша, които му плати за съставянето на договора, взе тефтерите на Грую и стана да си върви, но Нона не се надигна да го изпрати. Нямаше нужда – Василя вървеше до него през продълговатия, настлан с каменни плочи двор, към пътната врата, засмяна, че утре пак ще го види тука. Нона ги гледаше отдалече как си говорят нещо, а очите им светят, устните им се усмихват, бузите им пламенеят...

"Първо Василя, ако може още тая година, да задомя. Най-късно догодина и Куна. Не е малка, на четиринайсет ще бъде. И ще ми остане само Гаврил да изгледам. Ще се оправя някак си. Ще плета чорапи, ще тъка аба... Няма да пропаднем, Грую! – говореше сякаш на починалия си съпруг. – Ще се оправим!"

От този ден нататък тя все така щеше да разговаря в мислите си с него. Не го бе видяла да умира, не бе положила тялото му в черната земя. Не можеше да мисли за него като за мъртвец. Него просто го нямаше тук. За нея той винаги щеше да бъде някъде там, далече и тя щеше да разговаря с него, да му разказва радостите или неволите си. Никога нямаше да го забрави. Не можеше да го забрави. Най-хубавият мъж в селото! Нямаше друг като нейния Грую!

– Дай ми сили, господи! – прошепна Нона и се прекръсти.

Галина Златарева

Бележки под линия:


1. 1. Унтерофицер – подофицер (нем.), (б. а.). Горе
2. Будала – наивник, глупак (тур.), (б. а.). Горе
3. Гювендия – лека жена (тур.), (б. а.). Горе
4. Фередже— було, което препасва лицето и оставя открити само очите (тур.), (б. а.). Горе
5. Кадъна – съпруга на турчин (тур.), (б. а). Горе
6. Яшмак – було (тур.), (б. а.).Горе
7. Сараи – палат (турски), (б. а.).Горе
8. Шекер – захар (тур.), (б. а.). Горе
9. Анкара, днешната столица на Турция (б. а.). Горе

Нагоре
Към Съдържанието на броя

 
Хостингът и домейнът са предоставени с любезното съдейстие на Superhosting.bg