ДА УЛОВИШ ЗАЕК

      Разказът "Да уловиш заек" не е ловен, а чисто житейски. Комичната ситуация: лов на заек с голи ръце в полето, е само част от многото теми в него. Така вместо заек, попаднахме на древно оброчище. Но и това не е всичко. В него става дума и за обикновените неща в живота ни – тези, с които се сблъскваме ежедневно. Това са принципите и компромисите, приятелството и предателството, глупостта и алчността, злобата и завистта. Предполагам, че разказът "Да уловиш заек" ще се чете с лекота, защото в него всеки ще припознае и себе си. Той е и емоционален, нещо от което имат голяма нужда, особено слепите инвалиди. Този разказ ще ги откъсне за миг от сивото ежедневие и, дай Боже, да им донесе радост и поводи за размисъл. Сухата информация за древното оброчище ще се хареса по-малко, отколкото ако е вплетена с комични ситуации.

От автора

      Историята на откриването на древно оброчище е случайност, както много други открития. Млади хора, току-що създали семейства, се бяхме събрали в дома на един от компанията. Мъжете пляскахме карти на бридж-белот, а жените бистреха мода, рецепти, диети, може би клюки, когато не ги слушаме. Това бе една банална ситуация по онова време. Домакинът донесе каничка вино, за да повдигне градуса на настроението. Но един от карето бе много настоятелен каничката да прави пълна обиколка на масата след всяко раздаване на картите. При такова темпо виното свърши бързо. Домакинът напълни отново каната, но вече размътихме главите и започнахме да грешим в игрите. Дойде моят ред да сгреша, но всъщност грешка нямаше. Бях си изкарал играта, но имаше шанс да направим капо противника. И тогава сгреших. Възмутен, партньорът ми ме обиди: "Абе, некадърник, що не ми върна?", Гошо (домакинът) наруши добрия тон в компанията. Трябваше да реагирам по някакъв начин, и аз го направих. Избутах картите пред мен на масата и казах: "Излизам от играта. Нека някой, който не греши, да ме смени." Имаше свободни хора, но никой не пожела. Жените бяха доволни, че компанията нямаше да се дели на мъжка и женска. Дори от карето никой не поиска да продължим играта. Изглежда и на тях омръзна това цакане, надцакване и прецакване. Настъпи дълга пауза.
      Зачервен от изпитото вино и направения гаф, Гошо направи неустоимо предложение: "Искате ли утре пак да се съберем на вино и заек за мезе?". С това целеше да замаже грешката си. Може би и затова никой не бързаше с отговора. Всеки имаше някакви съмнения. За виното знаехме, защото бяхме участвали в прибирането на гроздовата реколта, но заек откъде? Никой от нас не е ловец. И пушка нямахме. И зайци не гледахме. Нещо ни смущаваше в предложението и това бе заекът.
      Усетил съмненията ни, домакинът продължи: "Знам къде е хралупата на един заек. Сега вали сняг. Заекът ще затъва в него. Ще го заобиколим. Ще го захлупим с палтото и после… лесното". Не го виждах това лесното. Ако снегът пречи на заека, то той ще пречи и на нас. Това няма да ни направи по-бързи от заека. Погледнах през прозореца. На перваза имаше 10 см сняг. Имаше обилен снеговалеж. Кой знае защо, но в главата ми нахлу един неприятен детски спомен, свързан със заек. Обичах тези кротки дългоушковци. Намирах ги за красиви и занимателни. Стана ми хоби да се грижа за тях. Берях им млечка, тученица. Ходех за детелина и фий извън града. Хранех ги, сменях им водата, чистех зайчарника. Те пък благодарствено близваха пръстите ми, когато посягах да ги погаля. Вярно, че веднъж ме ухапа един, но аз не му се сърдех. Може да е бил раздразнен или по-темпераментен.
      Така до една неделна сутрин, когато баща ми доведе един човек. Хванаха най-големия заек за ушите и го измъкнаха от зайчарника. Касапинът стъпи на задните крака на заека и те изпукаха. Счупи ги, а заекът от болка или страх от предстоящото, изписка с тънко детско гласче. Острието на ножа го прекъсна. Изпищях и аз и разплакан избягах на улицата. Бях виждал как ги дерат и чистят, но никога как ги убиват. Бях травматизиран за дълго. Вечерта имаше заешко. Дълго време не посягах към чинията. Бях гладен и не исках да си лягам с празен стомах. Хапнах и веднага баща ми се подигра: "Е, как е? Вкусно ли е зайчето?". Този човек не можа да се научи да разговаря с мен човешки до последния си ден. Искаше ми се да му кажа, че живото зайче ми харесва, а не безформената мръвка в чинията. Не го казах, защото не исках денят ми да завърши с бой. Биеше ме рядко, но винаги жестоко.
      Все пак по време на вечерята казах: "Повече няма да гледам зайци".
      За късо време зайците бяха изклани, а зайчарникът разкован за подпалки. Обичах и дивите зайци. Възхищавах им се за лекотата, с която бягат. Залепили уши към гърба, правеха скокове с лекота, сякаш са безтегловни. Зайците имаха само врагове в природата. Затова се смятах за техен приятел и защитник.
      Сега се съгласих да участвам в лова на заека. Това бе тежък компромис за мен. Мислех, че няма да се падне на мен да го хвана. Ако пък излезе при мен, може и да не го хвана. Разкъсвах се между принципи и компромиси. Не исках да се деля от приятели заради принципа: "Който се цепи от колектива и колективът ще го отцепи.", но така предавах заешката кауза и преминавах в редиците на враговете им. Струваше ли си компромиса и каква цена ще трябва да платя?
      Решихме сборният пункт да е утре в девет часа пред входа на районната болница. В неделя сутринта излязох навън, за да видя какво е времето. Валяха обилно едри снежинки. Снеговалежът не бе спирал през нощта и бе натрупал малко под коляното. В такова време не е за излизане. Да, но съм дал дума. И отново принцип: "Казана дума – хвърлен камък". Назад не се връща. Тогава не сняг, а камъни да валят, пак ще отида. Пак компромис, нали?! Облякох ватенка, сложих шапка, обух гумени ботуши и бях готов. Нямах намерение да се обаждам на жена си заради лошото време. Когато се обърнах да изляза от гаража, тя ме чакаше на вратата: "И аз ще дойда". Огледах я критично. С ново дълго и модно палто, с високи ботуши с тънки токове… хващаше око, но не ставаше за лов. "Ти на модно ревю ли ще ходиш? С тия ботуши можеш само по мраморните плочки в центъра да ходиш, но не и по баира". Мислех, че ще се откаже, но не познах. И на нея не й се стоеше край телевизора и кухненската печка.
      Пред входа на болницата се събрахме едновременно седемте човека от компанията – три жени и четирима мъже. Потеглихме веднага към баира. Ходенето бе трудно. Улиците не бяха почистени от снега и натрупахме умора още в града. Сега бе още по-трудно по нагорнището на баира. Сменяхме често водача, защото той правеше пъртината. Останалите стъпвахме по следите за икономия на енергия. И така до билото. Там снегът се усили и видимостта се влоши. Имаше опасност да подминем падината с пътеката. Добре, че снегът премина в суграшица, та видимостта нарасна. Не бяхме подминали пътеката. Слизането по баира бе по-леко и емоционално. Тук драките така оплитаха някого, че се отскубваше от тях с чужда помощ. Падания, подхлъзвания, шеги, смях. Стигнахме до един гъсталак, пред който минаваше пътеката. Край, дотук сме. Гъсталакът бе непроходим. Клоните му се бяха преплели така, че се отказахме дори да опитаме. Но ние намерихме изход. Там, където бе пътеката, се бе образувал тунел под драките. Мястото бе наклонено. Лягаш по гръб и се плъзгаш под гъсталака. Лесно, удобно, но… спираш чак в падината. Тези, които минаха първи, чакаха следващите и ги прехващаха. Да, едни прехванахме, други изпуснахме в падината, и пак много смях. Голям майтап щеше да е жена ми как върви с високи и тънки токчета по надолнището, а за палтото няма да говоря.
      Слязохме до товарната рампа на ресторанта. Кухнята светеше, коминът пушеше – значи вътре има живот. Да, но отвън нямаше. Дори кучета и котки нямаше около контейнера за смет. Нямаше и следи по снега от хора или животни. Заобиколихме заведението, за да стигнем до входа. Вратата бе запречена от пряспа и не можеше да се отваря навън. Изчистихме я и влязохме във фоайето. Започнахме изтупване на снега от дрехи, обувки и шапки. Вратата откъм залата се отвори и на нея се появи портиерът: "Автобусът ли дойде? Други има ли?". Ние се спогледахме: "Какъв автобус?". "Ами вие с какво дойдохте?" – озадачи се портиерът. "Пеша, напряко през баира." – отговорихме ние. Портиерът се плесна по челото и пак попита: "Абе в такова време сте тръгнали през баира?". Огледахме се за психиатър да ни диагностицира за луди, но нямаше такъв. Ние пък се виждахме здрави, млади, силни и сплотени.
      Влязохме в залата. Веднага ми направи впечатление, че масите са подредените в една дълга редица. Нощен банкет или днес очакват сватба – предположих набързо. На единия край, от онзи дето е близо до шублера и касовите апарати, седяха петима души – две сервитьорки, сервитьор, готвач и портиерът. Пред всеки от тях имаше чаша чай, а пред мъжете и по едно малко коняче. "Лелеее, толкова рано, а те вече са захапали джама! До обяд може да вържат кънките" – мислех си аз. Но ако са нощната смяна е съвсем в традицията на тези професии. Настанихме се до тях. Едната сервитьорка – миловидно момиче попита: "Ще поръчате ли нещо?". Големият Гошо в качеството си на водач изпревари всички: "Три чая за жените". Сервитьорката не искаше да се разкарва два пъти и затова попита професионално: "А за мъжете няма ли?". Гошо бе в стихията си и отговори: "После, сега имаме работа".
      Пръв се закачи за думите му готвачът: "Каква работа в това време?". Големият Гошо сякаш това чакаше и веднага издекламира: "Знам хралупата на един заек. Отиваме да го хванем. Той не може да бяга в снега. Скачаме отгоре му и го захлупваме с палтата. После лесна работа".
      Слушах тези фантасмагории на Гошо и си мислех: "Сега или ще паднат от смях или ще му се вържат". Пръв се закачи на куката със заека за стръв готвачът. Закачи се здраво и потопи плувката: "Ами щом е така, от вас заека, от мен приготвянето му. И гарнитурата ще е от мене".
      Гледах как здраво се закачи, а после майсторски се самопокани. И приятелите ми налапаха ченгела, защото на него имаше гарнитура. Келнерът видя, че келепирът му се изплъзва и се включи почти моментално: "А пък от мен ще е пиячката".
      Гледах този театър на абсурда. Тук всеки мислеше себе си за хитър и как ще прецака останалите. Гарнитурата и пиенето щяха да са за сметка на банкета или сватбата. За приятелите ми е все едно откъде са – важното е да е аванта. Гледах, но си траех. Забавно ми е. Защо да им развалям играта? И духът на апостол Тома Неверни, който се бе вселил в мен, не изтрая на тази комедия и ми каза тихичко: "Петко, нищо няма да излезе от това! Рибата в морето, заекът в полето, а вие с гарнитури и пиене се самозалъгвате. Какъв ще е този заек, дето ще стигне за седем човека компания и на пет – персонал на заведението? Не заек, а сърна или по-добре глиган да уловите". Замълчах. Прав е апостол Тома, но защо само двамата с него виждаме това?
      Излязохме и тръгнахме за заека. Стъпвахме в оставените преди малко следи. Така стигнахме до падината, по която бяхме дошли, но сега я пресякохме. Минахме по дървено мостче. А то – красиво като за снимка… Сковано от бели брези и накичено със сняг. Белотата на брезите се конкурираше с тази на снега. От него сякаш струеше романтика. Над мостчето имаше малко вирче, затрупано сега от снега. Само малко сиво петно от мокър сняг напомняше за него. Никой не носеше фотоапарат и трябваше да го заснемем само в паметта си.
      Оттук нататък само големият Гошо знаеше пътя към заека.

Следва продължение...

Петко Абаджиев

Нагоре
Към Съдържанието на броя