Батак

            Град Батак е разположен по склоновете на Баташката планина в Западните Родопи. Отстои на 36 км. от гр. Пазарджик и на 16 км. южно от гр. Пещера. В него през май 1876 г. се състояла кървавата трагедия, разтърсила цяла Европа: след двуседмична битка с огромна турска войска, от шестхилядното население на Батак оцелели само хиляда души. Селото било изгорено до основи. Останала да стърчи само каменната църква "Света Неделя", в която около две хиляди души, предимно жени, деца и старци, загинали мъченически за вярата си. Останките им почиват на мястото на изпепелената църква, превърната по-късно в музей, в който са изложени над 500 експоната – вещи от епохата на Възраждането, Априлската епопея и последвалата я Руско-турска освободителна война, множество снимки и исторически документи.
            Като селище Батак е съществувал много по-рано от времето на потурчване на чепинското корито, когато там се преселили корави и юначни българи, за да запазят своята вяра, да намерят спасение и съхранение във вековните гори на Родопа. Особено по време на насилственото помохамеданчване тук прииждат цели родове от Серско, Драмско, Неврокопско и Македония. През 1813 г. жителите му построяват нова църква, понеже старата била вече тясна за богомолците. Църквата "Света Неделя" е съградена, много преди християнското население в Османската империя да получи по-големи свободи за изграждане на нови храмове. Според легендата батачани успели да измолят от пловдивския паша да построят малка църква. Той се съгласил, но им поставил условие тя да бъде издигната само за 3 месеца, като се надявал, че няма да успеят. Баташкото население мобилизирало всичките си сили и, построило храма и го обградило с високи каменни стени, като крепост с доброволен труд само за 75 денонощия. Първите духовни служители в църквата били баташките отци: Димитър Паунов (Попов), Илия Янков, Нейчо Паунов (Попов) и Петър Попилиев, които са близки родственици на многозаслужилите игумени на Рилския манастир – архимандрит Йосиф (Строителя), йеромонах Кирил (духовен баща на Васил Левски) и йеромонах Никифор. Последните двама са родни братя на Димитър и Нейчо, а архимандрит Йосиф е техен чичо. Забележителен е фактът, че в църквата се е служело не на гръцки, а само на църковнославянски език и проповедите били изнасяни на български. Църквата се е смятала за самостоятелна и независима много по-рано от решаването на църковния въпрос от турците в национален мащаб. Изпреварени са реформите от 1829 г. вероятно защото Батак е далеч от Пловдив, където владиката бил грък и вероятно, защото Рилският манастир е покровителствал църквата в Батак. Епохата по това време била много бурна. Започнало да се подготвя Априлското въстание, което за Батак е една епопея, героизъм и себеотрицание. Тогава свещеници в църквата са били Нейчо и Петър. Те двамата са убити при погрома на въстанието, отец Нейчо е обезглавен мъченически. Неговото семейство било многолюдно – един син и седем дъщери, които той успял да възпита в патриотичен дух и пословично трудолюбие. Синът му Тодор бил учител в местното училище, а по-късно става свещеник на мястото на убития си баща. По време на подготовката на въстанието Тодор Попнейчев е член на баташкия революционен комитет. Той подпомага и създаването на комитети в Неврокопско и Санданско, в селата Долен и Сатовча. Най-голямата дъщеря на поп Нейчо – Стефана, е извезала въстаническото знаме с помощта на сестрите си. На него е бил изобразен настъпил полумесеца лъв и думите "Свобода или смърт". След освещаването му от свещениците Нейчо и Петър пред въстаниците, Стефана го предала на байрактаря Атанас – син на отец Петър. Това знаме се е веело 14 дни по окопите, докато е съществувала "Баташката република". По време на погрома знаменосецът се оттеглил на барикадата пред входа на църквата, където бил убит. Знамето за последно развяла самата знамевезка, но и тя била посечена. Започнало масовото клане. Развилнелите се орди на турския башибозук избили над 3000 души – мъже, жени и деца. Запазвали живота си само онези, които приемали чалма или кърпа на главата си. Преди да обезглавят жертвата, палачите питали: "чалма или брадва". Дошъл ред и на отец Нейчо, поп Петър бил вече убит. Турците искали свещеникът на всяка цена да се потурчи. Той отказал. Започнали мъчения, които той понасял стоически. Задали му поредния въпрос: "Чалма или брадва?" Последвало мълчание. Обезглавили една от дъщерите му, после пак и пак, и така до седмата дъщеря. Сърцето на бащата се е късало от мъка и болка, като гледал как убиват родните му деца, но въпреки това не приел чалма. След като психическият тормоз не сломил духа му, озверените джелати започнали да скубят брадата му, да го бият, отрязали едното му ухо, но от там кръв не протекла. Той бил вече мъртъв. Въпреки това отсекли главата му и я хвърлили при тези на дъщерите му за назидание на другите клетници. Селото било опожарено до основи. Останала да стърчи само каменната църква, напоена с кръв и пълна с трупове, която да напомня нечовешките зверства на турците и мъченическата смърт на батачани в името на християнската вяра. И днес като отидете в Батак, можете да видите църквата, превърната в музей, където се пазят костите на загиналите мъченици.
            Днес, през 21-ви век този паметник по един и същи начин се цени от християнското и от мюсюлманското население в общината, в която мирно съжителстват различни етнически общности.
            Това е показател, че успешно бъдеще с омраза не се гради, но историята трябва да се помни такава, каквато е била.

д-р Б. Попов

На горе
Към Съдържанието на броя