Звук и светлина - орган на Националната асоциация на сляпо-глухите в България
Търсене   
Начало
Екип
Броеве за 2023 г.
Архив
Кулинарни рецепти
Козметика
Контакт с нас
линк към сайта на НАСГБ

 

 

 

 

 

  СИЛУЕТИ  
 

ЦВЕТЯ ЗА ВИЛИ
Из спомените на един грешник

      С притеснение и малко страх сядам да напиша тези редове в навечерието на Великден, търсейки отчаяно утеха и разбиране от Всевишния за моите земни грешки.
      Аз съм от хората, които едва ли биха се стреснали, когато застанат пред последната порта на живота и затова винаги съм гледал да правя някакви житейски равносметки, докато вървя по своя път. Изпадайки в трудни, а понякога и направо решаващи живота ми ситуации, неведнъж съм оцелявал, хващайки се здраво за смешното, комичното и самоиронията, като най-добрите защитни средства в такива случаи. Лутайки се непрекъснато между кривото и правото, често се сблъсквах с какви ли не човешки характери, изградени от болни амбиции, мания за слава, власт и благоденствие.
      Наскоро в едно предаване, по повод смъртта на Габриел Гарсия Маркес, ме порази следната негова мисъл: "Да гледа отгоре има право само този, който помага на някой паднал на земята да се изправи отново на крака". Тези думи би трябвало да стоят на всяко кръстовище на земния път и като червен светофар да светят денем и нощем, за да ни предупреждават за това какво ни очаква, когато самозабравата ни затвори очите и ушите за болките и страданията на ближните ни.
      Обратно на това което предстои, всички ние вместо да се смирим, да помислим от какво имат нужда другите и защо на другия край на света умират деца от глад и жажда, непрекъснато преяждаме и препиваме, а после преливайки от самодоволство, питаме огледалото от стената "Кой е най-прекрасен на земята?". Огледалото отговаря на въпроса с въпрос: "Знаеш ли приказката за царицата и новите обувки?". Когато нейните придворни един ден видели, че тя вместо новите обувки е обула старите скъсани галоши, водачът на дворцовите ласкатели погледнал нагоре, затворил очи и викнал високо, така че да го чуят всички: "Вижте, вижте, царицата има нови обувки!". Стоящите около него също затворили очи и в хор повторили неговите думи: "Да-а-а, царицата има нови обувки!". Не след дълго, за по-голяма благозвучност групата на ласкателите била наречена "Хор на лицемерието".
      Ти, искаш ли да чуеш този хор как те превъзнася заради осигурените от теб хранителни и козметични продукти по Коледа и Нова година или искаш да чуеш истината?! "За каква истина ми говориш, старо нащърбено огледало?" – питам аз. "Това не е моята истина. Аз ще ти разкажа за истинската истина. За тази истина, която има значение за мен".
      Преди десет години тя ме посрещна мълчаливо с поглед, преминаващ през моето тяло като лазерен нож. Четяща хорските мисли, въпреки стопроцентовата си слепота, тя виждаше като под микроскоп всичко, което ставаше в малодушните интригантски зачатия на човешкия род.
      "Сигурно твоята истина е безлична, непозната, измислена от теб заради самия теб?!" – подхвърли ми ехидно кръглоликото огледало. "Напротив – отвърнах му аз – истината, за която ти говоря си има име. Това име го знаят всички, а нея я познават навсякъде. Доста хора са се срещали с нейната особа и са си подвивали опашките след като многократно са опитвали да я променят".
      "Че кажи най-после как се казва тази прословута истина!" – сопна ми се изгарящото от любопитство огледало. "Нейното име е Величка Гушева-Кърпарова – казах тихо аз – за съжаление, тя вече не е между нас. Затова ще ти разкажа за нея, така както я познавах".
      За пръв път я срещнах официално, когато приех поканата двамата с жена ми да пеем във водения от нея фолклорен състав. На тази наша първа среща тя ми приличаше на малко момиче с големи мечтателни очи, които и до днес не мога да забравя. На външен вид тя беше спокойна и отминаваше с усмивка човешките дребнавости. В действителност Вили беше като рапира, изкована от толедска стомана. Решителна и твърда, когато отстояваше своето право на мнение, тя не отстъпваше дори пред профсъюзните и съюзните величия. Противопоставяше им се без страх, без да се замисли дори и за миг за последствията, които можеха да възникнат за нея и нейното семейство.
      Беше стъпила здраво на земята, въпреки че не виждаше. Природата я беше надарила с висок интелект, безмерен работохолизъм и любов към музикалното и литературното изкуство. Преди да се срещна с госпожа Кърпарова, не бях виждал друг човек толкова силно да обича музиката. Тя не само я обичаше, а живееше с нея, за нея, и това е най-правилното определение за връзката между тях двете. За Вили музиката беше нейният живот.
      След като се вляхме в редиците на певчевския хор, воден от госпожа Кърпарова, сблъсъкът ми с нейния хаплив характер не закъсня. Двамата влязохме в конфликт най-вече заради твърдото убеждение, че всеки според своята гледна точка е прав и не е длъжен да се съобразява с възгледите на отсрещната страна. Нашите на пръв поглед леки спорове, скоро преминаха в остри, неподлежащи на описание нападки. В един миг на бойното поле се сблъскаха гордостта и личното его на единия, с твърдия и непреклонен характер на другия. Този сблъсък незабавно прерасна във военни действия, а както е известно, по време на война няма непозволени средства. Ние с Вили използвахме тези средства без мярка и разум. Аз настъпвах бавно и упорито срещу нея, посредством новосъздадената от мен формация "Настроение", а тя атакуваше от всички страни моите позиции, използвайки влиянието си над управителния съвет на ССБ в Пловдив. В тази битка хвърлихме най-добрите си приятели и съмишленици, без да мислим за мостовете, които изгаряхме докато воювахме. Бяхме като онези две козлета вплели рога върху тясната греда над буйната река. Не отстъпвахме нито сантиметър назад. Всеки се мъчеше да бутне другия в дълбоките води без да мисли, че падащия ще повлече със себе си надолу и своя противник.
      Докато двамата с Вили воювахме, чуждоземните армии стояха отстрани, наблюдаваха нашата безсмислена битка и чакаха да видят кой ще победи, за да се присъединят към него в подходящия момент. Дребните душици правеха тънки сметки за преразпределение на постовете в управленческата йерархия. Подкрепяха ту единия, ту другия, отричаха се едновременно и от двамата, после заставаха встрани от нас, незнаещи какво да правят, като стадо изоставено от своя водач.
      През това време ние продължавахме да си блъскаме дебелите глави една в друга, с единствената мисъл на всяка цена да си причиним болка. И всичко това заради едното пеене. Много късно разбрахме, че от тая блъсканица, ние с Вили, няма да спечелим нищо. За съжаление, от нея спечелиха другите. Един седна на приготвеното от нея топло местенце, друг си присвои нейните звания и завоевания, трети, пети и десети направо я забравиха и заличиха от лицето на певческия възход на пловдивската организация, въпреки моето предложение фолклорната група да се преименува на смесен хор "Величка Гушева-Кърпарова". Най-вероятно с цел възвеличаване на техните нововъведения в сложната структура на модерното едногласно пеене.
      Днес, след многото изминали години, се чудя защо и кому беше нужно това хабене на нерви, сили и всичко останало. Вили замина за отвъдното без време, аз седя и мисля ден и нощ защо стана така. Виждам я седнала пред пианото, полуусмихната да ми говори напевно и наставнически, сякаш никога не е умирала.
      "След месец ми е последната химиотерапия. Смятам да не ходя повече в София. А ти не си мисли, че съм приключила с вас двамата. Върна ли се здрава след Нова Година, с жена ти ви искам обратно в групата. Знаеш добре, че няма втори глас като този на Димето и човек, който по-добре да помни партиите от теб". "Хубаво Вили – отвръщам успокоително аз – ти се оправяй, другото е лесно. И да не се върнем, няма да се свърши света без нас. Проблемът е, когато ти не си добре и не твориш".
      – Ти не ми казвай кое е добре и кое не е! – отвръща ми остро тя.
      – Добре де, ще дойдем, ама нали знаеш, че повечето хора от състава много, много не ни искат – отвръщам полушеговито, полусериозно аз.
      – Те да си гледат работата! – прекъсва ме Вили с нетърпящ възражение тон. Който не ви иска, да си отива. Аз съм го създала този състав и аз решавам кой да дойде в него и кой да си иде. Мога да мина и без едните, и без другите. Да не си мислят, че са незаменими. Ако бяха такива, досега да са направили нещо свое, както ти направи формация "Настроение", а не да седят при мен и да ми се умилкват непрекъснато. Щом не им харесва, да си ходят в къщи. Само че и там не ги искат кой знае колко много. Затова напират да репетираме по три пъти в седмицата.
      Ей така си говорехме по телефона с госпожа Кърпарова малко преди нейното безвъзвратно отпътуване към отвъдното. Докато си приказвахме, двамата с нея си спомнихме за едно пътуване до Гърция, при което в стремежа си да ме стресне, тя се изправи на предната седалка в автобуса и викна с намерение да спре моите остро отправени към нея думи:
      – Спри да говориш, че ще те сваля от рейса!
      – Ти гледай аз да не те сваля от него – отвърнах без да се замисля. Да не е на баща ти рейса, та да ме сваляш, когато ти хрумне!
      Смяхме се дълго, когато си спомнихме за този случай.
      – Представяш ли си, Вили, колко ни е бил акъла тогава! – казвам аз. Да се хванем двамата с теб, да се дърпаме един друг, а докато сме на пътя, рейсът да отпраши към Солун, а ние нищо невиждащи да останем на шосето сами.
      – Ами ти нали си много умен! – отвръща ми тя с подигравателен тон. Ще ме хванеш и ще ме водиш, щом си толкова ербап.
      – Да ме прощаваш, Вили, ама ти си с висше образование и на теб се пада голямата чест да водиш дружината – не й оставам длъжен.
      Само че в солунската черква, където пяхме почувствахме какво е да си забравен в истинския смисъл на думата. Другите си хванаха придружителите под ръка, а ние с нея останахме забравени на сцената. В суматохата всеки да се направи на интересен пред тамошното духовенство, забрави за нас двамата невиждащи нищо колеги.
      – Ако си мислят, че ще им се молим, много се лъжат! – викна ми през шумотевицата Кърпарова. После извади белия бастун от чантата, хвана ме за ръката и ме поведе надолу по стълбите. По средата на стълбището аз се спрях и се изкисках весело, без да се усетя, че в момента се намираме в божия храм.
      – Какво се смееш като луд? Не стига че те водя, ами май нещо ми се и подиграваш! – сряза ме тя.
      – Не ти се подигравам, госпожо Кърпарова! Сетих се за нещо и не можах да се сдържа.
      – Кажи защо се хилиш така самодоволно? – попита ме тя още по-раздразнена от моя неспиращ смях.
      – Представи си следната картинка – заговорих с насълзени от смеха очи – онези долу сега ни гледат и се чудят какво става с нас. Тези двамата само преди два часа искаха да се изхвърлят един друг от рейса, а сега вървят хванати ръка за ръка, сякаш никога не са се карали.
      – Виж Киро – каза ми Вили след като помълча малко. – Аз може да съм…
      – Знам, Вили, знам. – прекъснах я меко аз. Ти може да си безкомпромисна, взискателна, остра и твърда като кремък, но си от хората, които в един момент могат да те сринат със земята, а в следващия, ако видят, че имаш нужда от помощ, ще ти подадат ръка и ще ти помогнат да се изправиш отново на крака.
      – Така е. – отвърна замислено тя. И повярвай ми, изобщо не се срамувам да си го призная.
      Не знам защо, но най-хубавите ми спомени за Вили са свързани с храмовете и подобните на тях сгради, като например този от Араповския манастир край Асеновград. След празничния концерт сме седнали на дървената пейка и пием: аз – бира, а тя – безалкохолно. Говорим си за нещата от живота и изведнъж нещо ме преряза през гърдите. Тя като че ли усети моята болка и веднага извади, каквито имаше хапове, за да ми помогне. Друг на нейно място, при всичко причинено от мен през няколкото години на взаимно унищожаване, сигурно щеше да се радва на моя житейски край. Същата вечер бях споходен от масиран инфаркт, който за моя радост и за най-голямо разочарование на някои мои "приятели" беше отстранен успешно и навреме. Вили не спря да се интересува за моето здраве и да ме подкрепя, докато не се възстанових напълно.
      Ето такава си беше тя. Властна, безкомпромисна по отношение на всичко, свързано с музиката, но добра по душа и ранима като малко дете. И много, много неразбрана. Десетки пъти съм я виждал насън как седи на постланото одеяло върху тревата на манастирската поляна. Замислена и вглъбена в себе си, Вили навярно е усещала идващото. Сигурно си е мислела колко песни може да сътвори за година живот, даже за месец или два. И сигурно с цялата си душа се е молила на Бог да я остави още малко на тая грешна земя.
      Та тя ли, Боже, беше най-голямата грешница, та я прибра толкова рано при себе си?! Онова, което казват, че Господ Бог прибира при себе си първо тези които обича, на мен не ми се нрави особено много. Тук останаха да се кичат с нейните лаври хора, които не заслужават изобщо да ходят по земята. Но кой съм аз да казвам кой да живее и кой да не живее. За Вили обаче съм абсолютно сигурен, че трябваше сега да е тук при нас телом и духом. Тя не биваше да ни напуска толкова рано, заради мисията, която имаше да върши. Остави много песни и стихове на земята, но и още колко много можеше да сътвори. Все едно беше започнала да оформя възможно най-красивия букет цветя.
      Виждам я как до аленочервените карамфили подрежда белите, кристално чисти рози, до тях гордия студен нарцис, до него срамежливия крехък синчец и много, много здравец. Аз се опитвам да й помогна в оформянето на този красив букет, добавяйки моите най-скъпи спомени за нея от Варна, Одрин, Солун и безбройните други места, където заедно с песните на Вили остана да гори огънят на нейната душа.
      Музиката, която остави Вили, днес ме следва навсякъде и винаги, когато съм на сцената, тя ще бъде до мен.

Кирил Дамянов

Нагоре
Към Съдържанието на броя

 
Хостингът и домейнът са предоставени с любезното съдейстие на Superhosting.bg