ПРОЛЕТНИ НАПЕВИ
Сама съм сред тази пролет бяла,
разцъфнали са клонки и цветя.
Докосваха ме снежнобели цветове
и питах ги къде си ти сега.
И търсих те в разцъфналите бели цветове.
В тях аз виждах твоите очи.
Усмихнати блестяха пролетни лъчи.
Аз чакам те при мен да дойдеш ти!
Стефана СЛАВОВА –
Велико Търново
НЕ СИ ОТИВАЙ!
Не си отивай, слънчице, от мен,
нека бъда аз във твоя плен,
че с нежната си топлина,
ще сгряваш моята душа.
Не си отивай, слънчице, от мен,
че се чувствам аз като ранен.
О, сърцето ме боли,
че не виждам твоите очи!
Не си отивай, слънчице, от мен.
Ти си моята светлина.
Ако те загубя аз сега,
ще потъна в мрак и тъмнина.
Георги ЙОРДАНОВ –
Димитровград
ОЧИ
В началото на тази година, през януари, ретината в периферията на окото ми, единственото, което приема светлина отвън, се отлепи. Приеха ме в Университетската болница в София, където ми направиха операция. Стоях в болницата около седмица – вън студ, сняг, аз притеснен, с отслабнало в голяма степен зрение. И през дългите, напрегнати нощи, създадох това стихотворение, което най-добре отразява душевното ми състояние в момента…
Мои жалостни, мои безценни очи –
стена пред безкрайните нощи студени,
през детството мое, от зло пощадени.
О, как прелестно всичко това ми звучи!
Мина време не дълго - аз, юноша блед,
прозрях, че просторът пред вас се стеснява,
че вашата участ се вижда мъглява
и с разклатена вяра аз тръгвам напред.
Колко смели кроежи и колко мечти,
от вашата немощ попарени бяха,
от мойта жар въглени живи изтляха,
пред мен бяха затворени много врати.
А бях силен, с ум ведър, решително смел,
готов да вървя към върха, при звездите,
размахал могъщи крила в синевите,
като дръзко заплувал в небето орел.
Мои жалостни, мои безценни очи,
преграда пред бликнали в жилите сили,
в годините млади, разцъфнали, мили.
О, как горестно всичко това ми звучи!
Костадин ПАПАЗОВ –
Стамболийски
СТОН ЗА СВЕТЛИНА
Тихи стъпки във нощта,
две протегнати напред ръце,
тъжни и замислени очи
и едно разплакано сърце!
Черна птица е разперила пред мен криле -
радост и надежда – всичко ми отне!
Черна яма зее под моите нозе
и се питам пак – накъде, накъде?
Дълга нощ, падащи звезди,
молещи очи и никакви следи.
В идващия светъл ден,
дали ще грее слънцето за мен.
Простете за моята изповед тъжна.
Простете на сърцето, което ридай.
До дъното стигнах и пак се изправих,
за да кажа "простете” за мъките човешки,
които са безкрай!
Светла МАРИНОВА – Добрич
Нагоре
Към Съдържанието на броя |
