МЕДАЛЬОНЪТ

/с продължение/

В ЕПИЦЕНТЪРА НА СЪБИТИЯТА

Джордж беше изгубил представа за времето. Заспиваше, събуждаше се, усмихваше се на Ели и пак заспиваше.

После неизвестно след колко часа или дни отново отваряше очи и Ели отново беше там, до леглото му. Болеше го ужасно цялото тяло. До него стърчеше стойка за система и една пластмасова тръбичка от окаченото на нея шише влизаше във вената на ръката му. По други тръбички нещо изтичаше някъде надолу.

Появяваха се разни хора и изчезваха от полезрението му. Нещо го питаха, нещо му говореха и той също се опитваше нещо да им каже. Виждаше край себе си познати и непознати лица, които много му се усмихваха и радостно разговаряха. Джордж не знаеше дали успява да даде своя принос към общата веселба, защото пак заспиваше.

* * *

– Какво четеш?

Ели седеше до леглото, свела очи над някаква книга. Засмя се и каза:

– Добре дошъл, Джордж!

– Откъде?

– От света на сенките.

Той се усмихна блажено. Все още се носеше върху някакъв ефирен облак над земята, но започна да усеща, че той му убива тук и там, стяга го и не му е много удобен. Размърда се, за да се намести и адски го заболяха и гръдният кош, и краката... Това там, което висеше цялото в гипс на една кука от тавана, неговият крак ли беше?

– Какво е станало с мен?

– Не помниш ли? Тръгнахме да бягаме, ти изтича на паркинга, а там двама души се нахвърлиха да те бият.

Джордж се замисли. Започна да си спомня. Но само началото на схватката. После нямаше информация. Бяло петно.

След като порови безуспешно из ума си, погледна Ели в щастливо засмените очи и каза:

– Май много са ме били, а?

Тя кимна. Това кимане определено значеше "да". Ели изглежда беше започнала да се цивилизова. Той пак се усмихна. Спомни си, че дълго бе обяснявал на Майкъл как ще отлети за Източна Европа, за да представлява парка и американския начин на живот. Значи затова беше дошъл в България и ето че поне Ели бе усвоила правилния начин на кимане с глава.

– Ще се обадя на Майкъл да му разкажа как се справям – заяви той.

Тя го погледна тъжно, но замълча.

Джордж идваше най-после на себе си, сам щеше да си спомни.

Той дълго гледа унесен, а после попита пак:

– Някакви хора се въртяха около мен. Защо бяха тук?

– Защото ти изведнъж стана център на внимание. Идваха да те снимат от няколко телевизии, но ти нищо не можа да им кажеш и те се задоволиха само с кадри от международния ти паспорт и бинтованата ти глава. Идва няколко пъти и човек от американското посолство, докато се увери, че ще оживееш. Орката те наобикаля всеки ден.

– Защо? – вярно, съседът беше симпатичен младеж, но пък не бяха станали чак такива приятели.

– Той си мисли, че тези, които те нападнаха, са искали да откраднат колата му. Много е загрижен, че заради неговия джип са те пребили така. После разбра, че може и да е заради твоята статия, но не е сигурен и продължава да смята, че ти е длъжник. Даже постави охрана пред вратата на стаята ти, за да не се появят отново онези типове. Нали държи четири автокъщи и доста яки момчета работят при него.

– Моята статия... а с нея какво стана? – Джордж наистина вече беше на този свят. – Имаше ли някакъв резултат? Онзи министър свалиха ли го?

– Всички го плюят, а той си обърсва физиономията и пак се усмихва. И си е на мястото. И партията му не го изхвърли. И премиерът не му поиска оставката... А след това избухнаха други скандали, разкриха някаква корупция, спряха ни много милиони от европейските фондове и той мина на заден план...

Ели тъжно изброяваше всичко, което трябваше да стане, а не се беше случило. Но замълча притеснено. От очите на Джордж се стекоха към възглавницата две сълзи и той стисна клепачи в безуспешен опит да ги спре.

"Каква съм глупачка! Защо го разстройвам с такива неща?"

– Майкъл – изхлипа Джордж болезнено, – той всъщност е мъртъв... Нали? Затова започна всичко. Някой уби Майкъл.

Ели само кимна мълчаливо.

– А аз написах статия. И резултатът е нула?

– Да – потвърди момичето.

Вратата се отвори със замах и влезе мъж в бяла престилка, следван по петите от една сестра.

– О, нашият революционер е вече буден? Здравей, Георги Бенковски! – бодряшки поздрави той на висок глас и се вгледа внимателно в пациента си. – Аз съм доктор Зарков. Как се чувстваш?

Ели преведе въпроса.

– Малко ме боли главата, докторе, иначе нищо ми няма. Мога ли да си отивам? – опита да се пошегува Джордж.

Лекарят се засмя. Отметна завивката, разгледа превръзките и шините му, даде няколко напътствия, пусна две-три шегички и си отиде.

– Много весела болница – констатира Джордж. – Всички само се смеят.

– Ти беше много зле, Джордж. Гледат да те ободрят.

Той реши да провери колко е зле и в следващите минути установи, че единият му крак е счупен на две места, другият добре насинен, има няколко счупени и още толкова пукнати ребра, главата му също – зле ударена, но цяла. Счупена е лявата му ръка над китката, а по-дребните натъртвания нямаше защо да ги брои, макар че и те го боляха. Важното беше, че гръбнакът му е здрав. А това го плашеше най-много – да не се парализира и остане инвалид.

Установи, че от две седмици е в болницата, а Ели е зарязала лекциите и почти през цялото време е била край него.

– Но все пак учиш, нали? – посочи той с поглед дебелата книга до нея с пъхнати тук-там листчета, които отбелязваха определени места.

– Не уча, събирам информация за теб. Чета "Записки по българските въстания", за да мога да ти разкажа за твоя предшественик Георги Бенковски.

– Да. Но не искам да ми преразказваш, а направо да ми превеждаш. Обаче преди това ми кажи докъде стигна разследването за Майкъл и какво е ставало през тези две седмици с кашата около този министър и онези... братя Рашкови!

И Ели му разказа всичко, което знаеше.

Боримечков (кой е пък този – зачуди се Джордж) държал в ареста бияча от паркинга, но онзи мълчал като ням. Не казвал нито защо е нападнал Джордж, нито кой го е пратил. Адвокатът му го съветвал да приеме обвинението, че се е опитал да открадне кола, а не да убие американеца. Някакъв следовател от Бургас не давал никому достъп до информацията по катастрофата на Майкъл, защото щял той да разследва, и поискал да му пратят арестувания. Но Боримечков разбрал от Хари (пак ново име), че този следовател бил племенник на министъра и сигурно веднага ще освободи задържания, затова не му го праща. Атанас Николов се крие от полицията, защото има заповед да бъде арестуван, и всъщност никакви пътеки не водят направо към министъра. Големият шеф признал пред медиите, че май е сгрешил за американския журналист, не било псевдоним, но човешко е, всеки може да направи дребна грешка. Обаче написаното от него все пак си е чиста клевета – за това нямало никакво съмнение.

Джордж помълча малко, премисли всичко и каза:

– Искам си лаптопа. Добре, че дясната ми ръка е здрава.

* * *

След два дни в същия американски вестник се появи нова статия от журналиста Джордж Бенковски със заглавие "Кой се опита да убие мен?", а подзаглавието с впечатляващо големи букви оповестяваше, че това е продължение на "Кой уби Майкъл Брустър?" и че журналистът с реален риск за живота си продължава да се намира в епицентъра на събитията. Статията отново беше подкрепена със снимки. Едната – на Джордж в болничното легло. Втората услужливо им даде Боримечката и на нея се виждаше нападателят с избитите зъби, окован в белезници. Третата снимка беше на министъра на вътрешните работи и нея самата редакция си бе свалила от изобилния материал за него в българските медии и интернет.

Статията настояваше да се упълномощи специална парламентарна комисия, която да разследва връзките на министъра с организираната престъпност и дали е била провеждана изобщо операция срещу братя Рашкови под името "Анаконда". Ако случайно е имало такава, до какви разкрития е довело личното участие на министъра в нея? Джордж го обвини направо, че с оправдания за секретност и поверителност се прикрива фактът, че тази акция е чиста измислица. А снимката, заради която е убит Майкъл Брустър, не е направена от полицейски фотограф по време на акцията. Джордж услужливо напомняше на цялата общественост, че дори секретните полицейски материали да не могат да се огласяват публично, комисията на парламента има право на достъп до тях, до снимките и до стенограмата на подслушаната с микрофони среща.

"Всъщност такива материали не съществуват, операция "Анаконда" е измислица и министърът лъже!" – заявяваше в последното си изречение американският журналист.

Само след един ден, съкратени и събрани в обща публикация, статиите му се появиха и в европейски ежедневници – в Англия и Германия.

Когато Джордж изпрати статията на имейл-адреса на редакцията, помоли Орката, който наистина идваше да го види всеки ден, неговите момчета пред вратата да не пускат в болничната стая никакви журналисти. Само медицинския персонал, но и за него да си отварят очите, защото някой убиец можеше да се преоблече като лекар или санитар.

– Непременно, брат ми, обещавам. Сега ще им кажа – сложи Орхан ръка на сърцето си и додаде: – Даже ще държат вратата заключена и един от тях ще влиза всеки път заедно с докторите, а другият ще остава навън.

Той му носеше бонбони и плодове, сядаше до леглото му и искаше всеки път да го прегърне силно, но не смееше дори да докосне опакования в превръзки и гипс Джордж.

– Да знаеш – каза му същия ден, – щом си вече в съзнание, ще ти доведа утре една кака с големи цици да ти попее малко, за да те развесели!

Eли го погледна свирепо, а той се закиска от все сърце.

– Махай се, Орка! Отивай си вече! Джордж е уморен – заблъска тя с леките си като перушинка юмручета едрия мъжага.

– Гълъбчета сте ми вие! – засмя се той до уши. – Добре, оставям ви в любовното ви гнезденце да си гукате. Чао до утре.

И ето че строгият пропускателен режим на стаята, за който Джордж помоли, а бабайтите на Орхан старателно изпълняваха, даде своите резултати. Когато статията се появи на бял свят, цяла тълпа журналисти задръсти коридора на болницата, но никой не можа да влезе при Джордж. Шефовете на няколко телевизии лично се обадиха по телефона на директора на "Пирогов", но той отвърна, че такова било изричното желание на пациента, а двете яки момчета никак не пречат на лекарите.

След като репортерите се вихриха половин ден безрезултатно в болницата, опразниха коридора и обърнаха атаката си натам, накъдето трябваше– към министъра и парламента.

Полицейският шеф побесня, когато отново попадна под обективите и отново – по случая, който смяташе за добре заметен зад вратата и отдавна забравен. Извън кожата си от яд, той вдигна телефона и изля гнева си върху Кольо Рашков:

– Слушай – съскаше той и скърцаше със зъби, защото не искаше секретарката му пред кабинета да дочуе нещо от разговора,– и вие ще ме помолите утре да свърша нещо за вас, но и аз ще ви направя същата мечешка услуга! Веднъж ми дотрябвахте и се провалихте. Не ме търсете повече за нищо! Ясно ли е!

Тресна слушалката на телефона и шумно си пое дъх през потрепващите ноздри.

Кольо Рашков погледна "брат си", прибра телефона и каза:

– Май трябва да довършим оная работа. Нашият човек е много гневен.

Когато гледаха вечерта новините по телевизията, в които се коментираше втората статия на Джордж, разбраха защо. Но не разбраха, не можеха да разберат, че министърът просто изля моментния си гняв и всъщност нищо не им поръча. Те обаче го приеха като разпореждане – просто мисленето им беше такова.

Ели и Джордж също гледаха новините на телевизорчето, което тя беше донесла в стаята. Джордж предъвкваше безвкусната болнична вечеря, сложена на табличка върху леглото му. Вече се хранеше сам със здравата си дясна ръка. Можеше да сяда и да променя по малко положението, в което лежеше. Оптимизмът му се връщаше и стигна максималните си висоти след новините тази вечер. Със статията си той бе хвърлил нови факти в медийното пространство, а министърът не можеше да каже нищо ново освен познатото оправдание, че е наклеветен. Но това всички вече го бяха слушали и не му обърнаха никакво внимание. Настояваха да огласи подробности за странната катастрофа, за акция "Анаконда", за срещата му с бандитите, искаха парламентарно разследване.

– Сега вече трябва да го изядат! – злорадо се усмихна Джордж.– Сега ако не го съборят от поста му и не го вкарат в затвора, значи напълно си го заслужавате.

На Ели й стана болно от тези думи, но той не гледаше към нея и не забеляза. И тя беше чувала и дори сама бе изричала крилатата фраза "Какъвто народът, такива – и управниците му", но друго беше някой отвън да ти я каже.

Джордж изгледа с интерес всички вечерни новинарски емисии по всички достъпни канали и изключи телевизора. Облегна се на планината от възглавници, между които се опитваше така да се намести, че да го боли най-малко, и помоли:

– Хайде пак да ми четеш от твоята книга!

Ели беше започнала да му превежда вече от първия том на словоохотливия и самоироничен разказвач Захарий Стоянов, който сам е бил сред ръководителите на българското въстание, и за нейна изненада на Джордж му беше много интересно. Той слушаше за патилата на българите, за турските своеволия, за това как простодушният Захарий попаднал сред борбено настроените млади интелигенти. Как двайсетина ентусиасти се събрали в Румъния в обща квартира, която сами наричали "казармата". В зимата на 1875-а година, веднага след неуспешния опит да вдигнат въстание и да подпалят Истанбул, те без никакво отлагане се захванали да обсъждат идеята за ново въстание в българските земи, и то още през пролетта на 1876-а година.

– "В тия приготвителни събрания – подхвана пак Ели – разделили България на четири главни революционни окръзи. Бенковски играл второстепенна, па даже и по-долна роля между апостолите. Един прост случай повдигнал неговия авторитет с няколко степени. Полицмейстерът от румънската тайна полиция изпратил една сутрин един от градските комисари в дома на апостолите да провери що са тия за хора. Той, като мислел, че има работа с градинари българи, влязъл без да поиска дозволение, тоест без да потрака на вратата. Влязъл в стаята и захванал да пита: "Що сте вие за хора?" Докато апостолите се готвели да налучкат подходящ отговор, Бенковски се вдигнал от мястото си, прилепил една плесница на пазителя на реда, хванал го и го изтласкал като боклук из вратата, като му показал мандалото¹, гдето той бил длъжен по-напред да се обърне."

Джордж се подсмихна одобрително, а Ели продължи:

– "Когато се определяли апостолите, Заимов, който познавал по-добре Бенковски, препоръчал го на апостолския комитет под лична своя отговорност. Приели Бенковски с два гласа против. В началото на януари всички апостоли се разотидоха из окръзите си, като минаха Дунава кой откъдето му пригледне. В една грозна нощ по гладката повърхност на замръзналия Дунав вървели двама другари, които се държели за ръце, за да пазят равновесие по хлъзгавата равнина. Те били Волов и Бенковски, които първи потеглиха от Гюргево за България. Насред Дунава зеела незамръзнала ивица, широка няколко стъпки. Там наблизо на влашкия бряг имало струпани дъски, от които тия взели една-две, турили ги върху леда и преминали по тях незамръзналото пространство."

Ели спря да чете и възкликна изумена:

– Представяш ли си? Вдигнали са въстанието само след три месеца! Още в училище в главите ни се запечатва фразата "Априлско въстание". Учили сме за апостолите, които обикаляли селата, за да го подготвят, а никога досега не съм си давала сметка, че те са извършили цялата тази колосална работа само за три месеца! Това е абсурдно! Как са могли да ги размърдат изобщо, да организират цялото това шиене на дрехи, подготвяне на суха храна, събиране на пари за оръжие, да осигурят доставянето му... Васил Левски не месеци, а години е обикалял преди тях, за да създава революционни комитети, да вдъхва на хората вяра и да събужда желание за борба. А те за три месеца само! Вярно, че са минали след него като по отъпкана пътека, но за три месеца апостолите в другите три окръга едва са успели да пообиколят и да се поогледат каква е обстановката. А тези тук... Били са невероятни ентусиасти! Или наивници с късмет?

– Просто... са си повярвали – обади се Джордж. – Нямаш представа на какво е способен човек, когато е абсолютно убеден, че ето това трябва да се направи и че непременно той трябва да свърши работата. Това се нарича мотивация. А в техния случай е била просто феноменална.

– Хм, ако и те се бяха пошляли като другите... – Ели направи крива гримаса, – нямаше да има въстание. А без въстанието дали щеше днес да я има България?

– Сигурно щеше да я има, нали сте отделен народ?

– Какво от това? Били сме само около седем милиона. Знаеш ли, че кюрдите днес са между двайсет и трийсет милиона и от години проглушават ушите на света, че са отделен народ, че говорят свой език и искат да имат своя държава. Кой им обръща внимание? Повечето от тях живеят в рамките на същата тая Турция и едва ли някога ще получат самостоятелност.

– Не знаех – Джордж не страдаше от комплекси. Никога не се притесняваше да каже: "Това го знам, а това не го знам".

– И ние можеше да сме като тях. Да викаме: "Ние не сме турци! Ние сме други. Искаме си държавата!" Защо трябва някой да променя границите заради нас? Знаеш ли, че близо четирийсет години след като ние сме се освободили, след като Турция е била прегазена от руската армия чак до стените на Истанбул, след като вече уж е била светска държава и по закон всички вероизповедания в нея били равноправни, те са унищожили цял един такъв живеещ в пределите им народ единствено по причината, че е християнски? А които не изклали и не изтребили, прогонили ги. И сега арменците са пръснати по цял свят. Много са избягали тук, в свободна България, и до днес живеят сред нас.

– Арменци... – нещо в спомените му беше свързано с арменците...– Има емигранти и в Щатите... Сещам се... за едно момиче и голям златен медальон... Майкъл нещо ми разказваше за тях, но сега... не си спомням. Чети нататък.

– Така... отишли двамата при свои верни хора... – прехвърли нататък Ели – и ето как Захарий описва своята първа среща с Бенковски:

"Аз започнах да задрямвам около огъня в дома на поп Грую, понеже няколко деня вече бъхтях път и не можех да си доспя. Колко време съм спал, какво е ставало около мен, аз не зная. Онова, което се представи на очите ми след тоя кратък сън, бе следующото:

– Ей, я ставай да те видя що за човек си, та си се разположил така господарски в чуждата къща! – чух аз непознат глас в съня си и докато сваля от гърба си пъстрата чергица, тя подхвръкна настрана, като да я вдигна вихрушка.

Ужас! Аз скочих на крака като луд, вследствие на това грубо събуждане. Висок непознат човек, наметнат с черна мушама на гърба си, с високи ботуши на краката, препасан по гърдите с много ремъци, на които висеха два револвера, кама, чанта, телескоп, с една реч– човек страшен стоеше напредя ми.

– Кой си ти? Говори! – извика той още по-строго и тропна с крака си.

Дойдох на себе си и наименувах своето име.

– Ти ли си? Тогава можеш да седнеш – отговори по-меко непознатият. – На караул около къщата! – каза той, като се обърна към своите мустакати другари. – Кафе, бабо! – извика на попадията, като че тая последната му беше деветгодишна слугиня.– Ечемик на коня, моме! Стига си зяпала – заповяда той на поп Груювата дъщеря. – Излез навън! – извика на моя водач, като че беше солдатин, и чак тогава седна насреща ми при огъня. Докато Бенковски даваше заповеди на четири страни, аз успях да го разгледам от краката до главата. Беше човек личен и представителен, човек, който беше в състояние да привлече всекиго смъртен само с външните си качества. При това като се прибавят още неговите движения, пъргавината му, строгата му реч, разправянето с ръкомахане, отношението му с хората, които не оставяше да се почесват и да го учат на ум, вие ще имате горе-долу повърхностно понятие за портрета на Бенковски."

Джордж се разсмя:

– Хубавец е бил моят човек!

– Бил е много въздействащ – усмихна се Ели. – Днес бихме казали "харизматичен". Просто ги е стъписвал и не са имали време да се опомнят. Увличал ги е след себе си като вихрушка.

– Като торнадо, а? – приведе той образа му към американските си еквиваленти. – Дай нататък.

Ели му чете още малко, като полека сниши глас и накрая замълча, защото видя, че е затворил очи.

Тя остави книгата до себе си и внимателно го загърна със завивката. После се сви на малкото сгъваемо легло, което й бяха донесли, и задряма. Усети как телефонът в джоба й завибрира. Стана и бързо излезе в коридора, за да не събуди Джордж.

– Здравей, мамо – каза колкото може по-ведро. – Не, не спя още. Готвя една курсова работа.

– На каква тема? Трудна ли е? – попита майка й загрижено.

– Ами не е лесна, но засега се справям. Превеждам няколко откъса от "Записките" на Захарий² на английски. Езикът му е малко своеобразен и това ме затруднява, но пък ако беше лесно, нямаше защо да ни я дават.

– А със здравето как си? В това грипаво време да се пазиш, да не излизаш много на улицата – загрижено каза гласът в слушалката.

– Гледам да не излизам – отвърна Ели, поразена от странното съвпадение на безобидния съвет на майка си с онова шифровано съобщение на криминалиста Атанас Николов. – Извинявай, мамо, трябва да затварям, една колежка дойде да пишем заедно. Утре ще си поговорим пак. Целувам те. Чао. Целуни татко от мен.

– Чао, миличка. До утре.

Ели затвори телефона, въздъхна и погледна двамата бодигардове до вратата, които се поусмихнаха.

– Какво, момчета? Да не очаквахте, че ще й разправям за цялата тая каша?

– Боже, в никакъв случай! – засмя се единият и кимна към стаята.– "Колежката" заспа ли?

– Заспа – отвърна Ели, влезе и се сви на сгъваемото легло.

Сънят на Джордж, отначало дълбок, постепенно се изпълни с мъгла и претичващи фигури, някъде далече трополяха коне и сякаш се чуваха викове на хора. Той беше легнал направо на каменистата земя върху един голям плосък камък и така се бе вкочанил от студ, че не можеше да помръдне, а беше обхванат от общата тревога наоколо.

– Джордж! – извика някой отдалече и енергично започна да му маха с ръка. – Махай се оттам! Бързо!

Но той не можеше да помръдне. Тогава онзи човек дотича и се оказа, че е Майкъл. Хвана с две ръце камъка, на който лежеше Джордж, и започна да го бута. Дойде още един мъж с настойчиви и в същото време засмени очи, който тропна с крак и каза:

– Ей, я ставай да те видя що за човек си, та си се разположил така господарски върху чуждия камък!

А Майкъл спря да бута, погледна го учудено и му отвърна:

– Не виждаш ли, че приижда? Водата ще го отнесе! Трябва веднага да го махнем оттук! – наведе се и закрещя в ухото на Джордж:– Ставай и изчезвай оттук, защото си на пътя на водопада! Веднага! Събуди се!

– Събуди се! Джордж, събуди се! – Ели тревожно го буташе по дясното рамо, защото само там не го болеше. – Сънуваш кошмар. Това е кошмар, събуди се!

Той внезапно отвори широко очи. В ума му още ехтяха виковете на Майкъл: "Ставай и изчезвай оттук!". Огледа се безпомощно. Как да изчезва, като не може да помръдне? Като не може да стъпи на краката си! Погледна уплашено Ели.

– Веднага! – каза настойчиво той, още сънен.

– Какво веднага?

– Трябва да се махна оттук! Веднага да се махна оттук!

– Защо?

– Майкъл така каза. Каза веднага!

– Ти сънуваше. Майкъл... е мъртъв.

– Той ме предупреди и предишния път. Той винаги ме предупреждава.

– Джордж, отвън са бодигардовете на Орката. Никой не може да влезе. Успокой се.

– Ели, това легло нали е на колелца?

– Да.

– Няма да ти е трудно да го буташ, нали?

– Джордж, това е абсурдно!

– Приеми, че искам да се поразходя по коридорите. Веднага искам да се разходя! Веднага!

Той беше и упорит, и уплашен и... какво като проявяваше някакъв каприз? Посреднощ болничните коридори са пусти. Защо да не потъркаля малко леглото му насам-натам? Вече и системите му бяха откачили и другите апаратчета също, които пиукаха около него първата седмица, за да следят жизнените му показатели.

– Добре – съгласи се Ели и той въздъхна успокоен.

Тя потропа на вратата отвътре и единият от пазачите веднага я отключи.

– Отворй я широко, за да мине леглото – каза момичето, колкото може по-безгрижно. – Джордж иска да го поразходя.

– И ние идваме. Така ни е казал Орката – избоботи юначагата, отвори и избута леглото в коридора. Шествието бавно тръгна.

Но Джордж, като видя колко нарасна компанията му, бурно възрази:

– Ели, кажи им да се върнат и да заключат вратата, все едно че аз съм вътре! Там да стоят и да пазят.

Двамата неохотно се върнаха. Не бяха доволни, че повереният им човек ще скита сам по коридорите. Но пък Орхан им бе наредил за всичко да го слушат.

– Искам с асансьора нагоре – поръча капризният пациент.

Влязоха в асансьора, вратата се затвори и той полека пое. Точно тогава през тясното му вертикално прозорче от армирано стъкло видяха трима мъже, облечени като санитари, да приближават по коридора към бодигардовете, седящи пред болничната стая.

НЯКОЙ ТРЯБВА ДА УМРЕ, 1876 г.,
средата на април

Павел Бобеков, главният учител на Панагюрище и съвсем редови писар в щаба на Бенковски, гневно тръшна пътната врата зад гърба си и закрачи по улицата. Не можеше да търпи повече този полуграмотен самозван предводител да го унижава пред всички, късайки писмата му, заради някоя променена дума. Бобеков беше учил в цариградски колеж, после в султанското военно-медицинско училище. Разбираше не само от граматика, а и от военна стратегия. Можеше да бъде много по-полезен за подготовката на въстанието. А този необразован Георги Бенковски нарочно го слагаше наред с простите писари и с никой друг не се заяждаше така за грешки в писмата. Откъде се взе такъв многознайко? Как пък от всичко разбира, като на всяко "и" смяташе, че трябва да се слага запетайка отгоре?

Той крачеше и пухтеше. Уханията на цъфналите дървета в прекрасния мартенски ден на подранилата пролет изобщо не достигаха до съзнанието му. Нищо не можеше да потуши гнева му в този момент, дори справедливата му съвест, която кротко напомняше, че няма между познатите му борци за българската свобода друг такъв човек с такъв грандиозен размах и похватност.

"Вярно, има качества – опитваше се той да бъде справедлив.– Но защо се самозабравя? Защо иска да заграби всичката власт в ръцете си?"

Конкретният повод да си тръгне демонстративно днес беше това, че специален куриер донесе от Сливенски окръг писмо, а Бенковски го прибра и не го прочете на помощниците си. В началото всички писма се четяха и обсъждаха общо. А отскоро започна да не им ги показва. Що за диктаторство? Нали всички заедно бяха в Подготвителния комитет на въстанието!

Бенковски дори не забеляза демонстрацията му.

След четвърт час влезе при писарите, огледа ги и попита:

– Къде е Павел Бобеков?

Другите не посмяха да му кажат истинската причина да го няма.

– Нещо му прилоша и си тръгна – смутолеви един.

– Как така ще си тръгне без мое позволение? – свъси вежди главнокомандващият. – Точно когато ми дотрябва истински със своите знания, да си иде! Някой да го намери, че ще обсъждаме военната стратегия!

Бобеков тъкмо подмина кафенето и пое по стръмната улица към църквата, когато отвътре изтича и го настигна един занаятчия колбасар. Той беше уважаван търговец, член на църковното и училищното настоятелство и участваше според силите си в общата подготовка, най-вече със суха храна за въстаниците.

– Господин учителю, господин Бобеков, почакайте за момент!

Учителят спря насред улицата.

– Елате за малко в кафенето, да не стърчим тука. Искаме да ви питаме някои неща – от това трябваше да се разбере, че не е сам. И други искаха да го видят.

Бобеков тръгна с него. На една маса бяха седнали още няколко мъже, които свалиха фесовете си и се надигнаха да го поздравят, щом влезе. Ето на такова уважение бе свикнал главният учител, а не да викат отгоре му, да му късат листовете и да го правят за смях.

– Чуваме, че тези дни щяло голямо събрание да има – подхвана един от мъжете. Някакви хора от селата взеха да се навъртат из града.

– Така е – потвърди Бобеков. – Те са делегати от селските комитети. Ще се прави преглед на подготовката и ще се решава датата на въстанието.

– Къде ще се решава?

– Не мога да ви кажа – въздъхна учителят. – Тайна е.

– Ама и ти ли не знаеш, или на нас не казваш? – докачиха се мъжете.

– И аз не знам – отвърна той. – Аз няма да присъствам.

– Ние сме много загрижени, Павле – подхвана един от тях.– Говорихме си, мислихме и стигнахме до извода, че много е прибързано да се вдига въстанието тази пролет. Не сме още готови. Оръжие няма достатъчно. Знаеш, че излезе полицейска заповед да не се продава на българите олово и барут. Усетили са се османлиите какво готвим. Ще пратят голяма войска насреща ни. С тези топузи за кантари, дето ги събрахте от къщите, кого ще уплашим? Този Бенковски какво рискува? Само своя живот! А ние семейства имаме, домове, отговорности...

Павел Бобеков нищо не им отвърна. Само поклати умислено глава.

– Към пропаст тича той и нас тегли подире си! Ще ни погуби този човек! – добавиха те загрижено.

– Самозабравил се е напоследък – въздъхна учителят.

– Опасен е, Павле! Да се отървем от него, докато още можем.

– Как? Да го прогоним ли?

– Защо не? Ще се съберем първенците на града, ще идем при него и ще му кажем да си върви. Другаде да си троши главата!

– Това не е достатъчно – обади се един доста пълен мъж със свъсени вежди. – Ще иде в съседното село и там ще вдигне въстанието. А като се подпали тяхната черга, и нашата ще изгори!

Павел Бобеков прозря накъде го насочват тези мъже. Искаха сам да стигне до мисълта, че има само един начин да се отърват от Бенковски– като го убият. Не се изненада. И кой знае защо не почувства вътрешна съпротива. Не се разтревожи съвестта му, а дори започна да обмисля тази възможност. Не изпита срам от такова явно предателство.

Но защо предателство? Те не смятаха да го издават на турците! Опитваха се сами да се защитят, без никой друг да пострада. Така щяха да запазят цялата революционна мрежа за едно по-добре подготвено бъдещо въстание.

– Прави сте – съгласи се Бобеков. С какво се съгласи всъщност? Със собствените си разсъждения за нещо, неизречено от тях? Огледа ги и добави: – Не бива да избързваме.

Мъжете кимнаха, но за тях пък остана неясно с кое да не се избързва – с въстанието ли или с убиването на Бенковски. Обаче не попитаха. Доволни бяха, че Бобеков ги разбра и беше на тяхното мнение. Утре пак щяха да поговорят с него и по-открито да назоват нещата с истинските им имена.

Главният учител отново закрачи по улицата. Там го настигна един задъхан младеж.

– Ето къде си бил! – възкликна той. – Убихме се да те търсим. Бенковски те вика веднага. Трябваш му за военния съвет. Каза, че от панагюрци ти най-много разбираш от военна организация и без теб не могат да започнат.

Това признание, което водачът на въстанието публично беше изрекъл, гръмна като камбанен звън в ушите на главния панагюрски учител и заглуши всички предишни обиди. Павел Бобеков се обърна кръгом и забърза след момъка към главната квартира.

Докато го чакаше, Бенковски отново препрочиташе писмата, дошли същия ден от два революционни окръга, и кипеше вътрешно. От Сливен главният апостол Иларион Драгостинов се хвалеше, че още преди месец всичките им въстанически потребности са изнесени на определени места в планината, войводите на бъдещите чети най-подробно са обходили районите, в които ще действат, а една чета нетърпеливи юнаци обикаля вече из Стара планина. Стоян Заимов от Враца, след безчет хвалби за своята работа, направо му се подиграваше с думите: "Вие, братя, както ни се струва, ще останете да вдигате въстание следващата пролет!"

– Изоставаме! – гневеше се Бенковски пред Захарий, който седеше до прозореца и също въздишаше. – Ужасно изоставаме! Още не сме провели общото събрание, не сме получили статистическите отчети и значи нямаме никакъв поглед какво е разпределението на силите ни и докъде сме стигнали с въоръжаването и продоволствията! Виж другите колко са напред! Всички са готови вече. Ще обявят въстанието, а ние ще зяпаме отстрани!

Здравомислието на планинеца го подтикна полека да възрази:

– Че как успяха толкоз бързо, като Иларион преди две седмици се е появил в окръга си? И ако са толкова готови, защо е писал в Гюргево, че е по-добре датата за въстанието да се премести от първи май на единайсети?

– Ти бил ли си в Сливен, че да знаеш колко са готови? – вторачи се в него Бенковски. – С такива работи хвалба не се прави. Още в Гюргево се разбрахме, всеки честно да съобщава докъде е стигнал без никакво преувеличаване. Иларион е сериозен младеж. Аз му вярвам. На Заимов пo мога да не вярвам, защото съм му сърбал попарата в Цариград, но Иларион е друго нещо.

– Неговата попара не ти се е случвало да сърбаш – измърмори Захарий Стоянов толкова тихо, че предводителят не го чу.

Той умислено крачеше напред-назад. Поклати глава и въздъхна:

– Започват да недоволстват вече, че не показвам на всички тези писма. А как да им ги показвам, като ще видят колко изоставаме от другите окръзи в подготовката? Ще се обезсърчат, ще изгубят куража си и това много ще повреди на общия дух. Не е ли така, Захарий? Такива разколебани хора могат в решителния момент да не въстанат. Аз за тяхно добро не им ги показвам, а те ми се сърдят.

Само пред този простодушен човек можеше да си позволи да бъде толкова открит. Чувстваше го близък до себе си, защото не беше самоуверен като многообразованите му помощници. Те си въобразяваха, че всичко знаят и разбират, защото са учили в разни колежи, прочели са куп учебници. А това, което не е написано в техните тънки книжици, го преподава самият живот. Неговата дебела книга не бяха чели тези момчета за разлика от Бенковски. Единствен Захарий Стоянов сред тях бе прелиствал грапавите й страници и можеше с един поглед да отсее зърното от плявата. С него до рамото си би влязъл и в пъкъла, защото знаеше, че и пред лицето на смъртта няма да му измени.

В това време през вратата се подаде главата на поп Грую, украсена с рошава брада и калимявка, и обяви:

– Събрахме се. И Бобеков дойде. Само вас чакаме.

Георги Бенковски махна с ръка на Захарий да го последва и се упъти към вратата със стегната походка.

В следващите два часа основна тема на разговора беше оръжието. Колко има вече сред населението? Какъв вид са пушките– гладкоцевни, нарезни или стари кремъклийки, които се пълнят с фишеци откъм дулото, армейски или ловни? Ковачите по селата колко стари пушки и пищови са успели да ремонтират? Колко ножове и саби са изковали? Колко пари са събрани за купуване на ново съвременно оръжие? Засега само Бенковски имаше уинчестър, а Волов уинчестър лефошe. Трябваше още такива да се купят, защото турската армия бе модерно въоръжена.

– Събраните пари ще ги изпратим днес по куриер в Цариград– обясняваха помощниците. – От Румъния през Враца не можахме да получим нищо. В Пловдив пушките вече са свършили по магазините.

– Добре – кимна Бенковски. – Да тръгва човекът още днес, че няма да ни стигне времето. Кога ще иде, кога ще търси да купува, кога ще ги докара?

– Той няма да обикаля – обади се Иван Соколов от Пазарджик.– Един наш приятел в железниците ще прати по телеграфа съобщение до свой доверен другар да се организират там веднага. Да приготвят и спазарят всичко, та като отиде куриерът, ще трябва само да плати и да натовари сандъците на влака.

Бенковски свъси вежди:

– За каква телеграма ми говориш? Та тя е като отворено писмо, нищо че е с морзови букви! Дори да е на български, някой турчин може да я прочете и всичко да пропадне! Турците по нашите земи разбират български.

– Няма да е на български, нито на турски. С морзовите букви може да се пише и на арменски. Тукашните турци разбират български и гръцки, че офицерите и френски, но не и арменски.

– Тия от Анадола и Диарбекир са расли сред арменци. Ако се случи някой такъв? – не се предаваше Бенковски.

Иван Соколов от Пазарджик поклати глава:

– Има такава нищожна вероятност. Но според мен много нищожна. Обаче ако не пратим телеграма, няма да получим оръжието навреме. Ако при избухването на въстанието то още не е купено или е на път, турците ще блокират линията и изобщо няма да стигне до нас.

Павел Бобеков също го подкрепи:

– Ние затова сега обсъждаме възможностите, за да изберем по-малката злина – дали да рискуваме телеграмата да бъде прочетена случайно и това да провали доставката, или да се стигне до оръжието бавно и сигурно, но то да не дойде навреме, което пак ще е провал.

Георги Бенковски закрачи умислен с ръце на гърба. Така е. Трябваше да се реши не кое е правилно и кое неправилно, а кое е по-малко рисковано. И в двата случая имаше риск. Но като че ли бяха прави за телеграмата. Беше по-доброто решение.

– Значи в Пазарджик имате доверен арменец в железницата, така ли?

– Да. Не просто в железницата, а на самия телеграф – обясни Иван Соколов. – Казва се Ованес Соваджиян. А в Цариград по една случайност работи негов сънародник. Чрез телеграфа са се разпознали и са си разменяли неведнъж телеграми на арменски. Сигурен е, че на човека от другата страна може да се има пълно доверие, нищо че не са се виждали никога. Онзи арменец там ще уреди пушките и, щом куриерът им занесе парите, само ще ги натоварят на влака и за два дни ще стигнат в Пазарджик. Бързо и лесно.

– Ами добре тогава. Нека прати телеграмата – кимна Бенковски.– Сега да обсъдим събранието в Оборище. От два дни пристигат делегати и отсядат в един хан в началото на града, но вече са толкова много, че започва да става съмнително за турците. Затова им проверих пълномощните и нощес моите момчета от Мухово и Мечка ще ги отведат на мястото. Смятам, че е много необходимо за общата безопасност да поставим караул на пътя преди Панагюрище, който да спира следващите делегати и да ги води в Оборище, без изобщо да влизат в града. Какво ще кажете?

– Така е – съгласиха се останалите. – Нека да не привличаме вниманието на полицията.

Бенковски не пропускаше да подлага на общо обсъждане тези свои предложения, които знаеше, че всички ще одобрят. Но когато очакваше да има възражения, той самоволно издаваше заповеди, без никого да пита. Или ги разискваше с другите, ако беше сигурен, че хората, които винаги безрезервно го подкрепят, са повечето от присъстващите.

– Кога и как ще се определи датата на въстанието? – попита Павел Бобеков. – Нали трябва да е обща и за другите революционни окръзи? Не трябва ли сега да им изпратим своето предложение, за да получим техния отговор преди събранието? Делегатите ще искат да им я съобщим.

– Това е моя грижа – отвърна Бенковски. – Ще преценим нашата готовност на общото събрание и тогава ще пишем на другите окръзи. Като получа техните предложения, ще ви кажа.

– Ти постоянно получаваш писма, които не ни показваш – обади се Иван Соколов.

И Бобеков го подкрепи:

– Ние също трябва да знаем как върви подготовката на другите места.

– Това е лична кореспонденция между главните апостоли и не ви засяга– отвърна рязко Бенковски и в погледа му блеснаха гневни искри.

– Ако си пишехте кой как си подстригва мустаците, щеше да е лично – каза Георги Нейчов от комитета в Панагюрище. – Вашата кореспонденция като главни апостоли е по въпросите на въстанието и значи не е лична.

– И ние трябва да сме в течение – обадиха се и други.

– Всичко ще ви покажа, не се безпокойте – изгледа ги сърдито Бенковски. – Когато сметна за нужно! А сега всеки да се залавя за задачите си! – мина между тях и излезе от стаята.

Никой не го спря.

Но това не означаваше, че никой нямаше желание да го спре. И Бобеков, и Соколов биха искали да се внесе яснота по това с какво право се разпорежда Георги Бенковски и решава въпроси от изключителна важност, без да се допитва до всички, както го изискват демократичните принципи. Тези образовани мъже дълбоко вярваха, че спорните въпроси трябва да се решават с гласуване, което наричаха "вишегласие".

Всички се разотидоха с някакво стаено недоволство. Утешаваше ги само мисълта, че щяха да поставят този проблем за обсъждане пред голямото общо събрание в Оборище. Там, пред толкова хора, Бенковски няма да може така да диктаторства, а ще трябва да приеме и изпълнява общите решения на делегатите.

Само Бобеков не се заблуждаваше. Беше се убедил, че този човек действа на останалите като магия. И колкото са повече, толкова по-лесно се поддават на огненото му обаяние, на умението му да говори това, което те самите мислят, но да му придава героична възвишеност. Той не им казваше нищо повече от техните собствени оплаквания – за своеволията на турците, униженията, грабителството... Но умееше така да ги събере в шепите си и да ги издигне над главите им, че общото им недоволство заплющяваше като знаме и всички бяха готови да тръгнат заслепени подире му и да влязат право в огъня.

"Той е опасен – за кой ли път се убеди сам главният учител.– Няма кой да го спре. Само аз."

Той седя цял следобед, заключен в стаята си, с наведена глава, ужасeн сам от това, което смяташе да направи, и в същото време абсолютно убеден, че трябва да го направи. В прибързаното въстание щяха да загинат невинни хора. И за да не се случи това, някой друг трябваше да умре. Щом слънцето залезе, Бобеков облече тъмни дрехи, зареди пистолета си и тихо се прокрадна по улиците към западния край на града и пътя за село Мечка.

Тихо чака няколко часа, скрит в крайпътните храсти. Краката му изтръпнаха, но не се отказа. И ето че от сумрака недалеч изплуваха силуетите на група хора, осветени от бледата луна. Те вървяха равномерно, без да разговарят, и за Бобеков нямаше съмнение, че не са случайни окъснели селяни, а делегати, които отиваха към Оборище. Но сред тях го нямаше Бенковски. Дори в този сумрак щеше да отличи високата му фигура и гордо изправената стойка. Нищо. И той ще мине, а Бобеков ще го дочака със запънато петле на пистолета си.

Ала не го дочака тази нощ. Бенковски не мина. И следващата нощ също. Учителят се върна призори в града и наобиколи към главната квартира. Научи от писарите, че войводата още е тук. Същата вечер отново зае позиция и прекара нощта в засадата си. Пак напразно. Започна да се изнервя. Започна да си въобразява, че Бенковски подозира за намеренията му и нарочно стои в щаба. Чака го да се откаже.

"Няма да се откажа!"

Всяка нощ покрай него се изнизваха по една или две групи делегати и до сутринта цареше покой. На дванайсти април разпозна неколцина от помощник апостолите, начело с Панайот Волов, но Бенковски не беше и с тях. Те тихо спореха за нещо и минаха покрай храста му, без да подозират за неговото присъствие. От Бенковски можеше и това да се очаква – да се появи последен. Значи вече е негов ред да мине!

Стоя буден и през целия ден. А когато отново настъпи нощта, продължителното безсъние започна да му се отразява зле. Задрямваше и отново стреснато отваряше очи. Заспал ли беше? Дали не го е изпуснал? Чак привечер на четиринайсти април чу тропот на копита и откъм града се зададе група конници.

Това беше отрядът, с който войводата се движеше навсякъде.

Бобеков отпусна стъписан ръка. Колко глупаво се бе надявал Бенковски да тръгне като всички останали пеша за Оборище.

"Ама че съм идиот! Разбира се, че ще се появи на кон, и то с цялата си свита! Така театралният ефект при появяването му ще е невъобразим!"

Бобеков приседна зад храста и наведе дулото на пистолета към земята. Конниците щяха да профучат покрай него в галоп и, дори да разпознае кой сред тях е войводата, докато се прицели, докато дръпне спусъка, той ще е отминал.

Кавалерията изтопурка и изчезна в далечината. Учителят се надигна да си върви. Главата му бучеше, очите му се затваряха за сън, кръвясали и подпухнали, и той се чувстваше крайно изтощен. Едва местеше крака и залиташе по улиците на Панагюрище. Срещнаха го две заптиета и едното подвикна с насмешка:

– Леле, даскале, колко здраво си се наквасил!

А другото добави:

– Ракията никому не прощава. От мен да го запомниш.

И продължиха спокойно да патрулират. Нямаше нищо притеснително. А началникът им каза да си отварят очите на четири, защото гяурите май много били навирили глави и много оръжие и барут купували в Пловдив. Нещо уж готвели, ама дали е вярно? За всеки случай и мъжете по турските села започнаха да се въоръжават. И ходжите призоваваха правоверните мюсюлмани да се вдигнат като един и да изколят неверниците. Та уж беше спокойно, но нещо стягаше душите на двете заптиета и ги караше да се озъртат при най-малкия шум.

* * *

Галина Златарева

Нагоре
Към Съдържанието на броя>