СЪБИТИЯ ПО ВРЕМЕ И СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА ХАРМАНЛИ ОТ ТУРСКО РОБСТВО

       След тежки и кръвопролитни боеве край Шипка и Шейново руската армия постига победа. Пътят към Цариград е открит, тъй като Турция не разполага с друга армия, за да прикрие това направление. Една част от разгромената войска дезертира и заедно с многобройните бежанци се придвижва на юг към Турция. Остатъкът от турската армия не представлява сериозна преграда пред руската армия. Пътят за освобождение на цяла Тракия е открит. Така идва ред и на Харманли – родния ми град.
      Денят е 4-ти февруари 1878 г. Полуескадрон руски кавалеристи обикалят селището от север и по жeлезопътния мост излизат на гара Харманли. Така те преграждат изхода на селището към Цариград. В града са блокирани огромен брой бежанци. Друга кавалерийска част навлиза от североизток в града. При преминаване по моста проехтява изстрел от богат турски дом и убива един от казашките конници. Вбесени от жертвата, казаците обграждат дома, за да се разправят с убиеца. Той е успял да се измъкне незабелязано и се е смесил с многобройните бежанци по улиците. Тогава кавалеристите изливат гнева си над бежанците. Повод им дава не само загубата на боен другар, а и подозрението, че сред тях има преоблечени турски войници. Казаците започват грабежи над изселниците. Грабежите са за лично удоволствие, а насилията и убийствата заради това, че бежанците не желаят доброволно да се разделят с пари и ценности.
      Виждайки жестокостта по улиците, бежанците правят опити да се скрият в домовете на местните турци и българи. Някъде ги приемат, другаде – не. Тъй като бежанците са много, а домовете малко, пламват конфликти между местните и пришълците. Едва ли е минала без жертви и смяната на собствениците на пари и ценности. Жертвите от едната или другата страна и парите не могат да скрият липсата на сигурност. Тогава една част вземат най-ценното и побягват пеш, за да се спасят. Така те изоставят коли, впрегатен добитък, имущество, семейства на произвола на съдбата, за да се спасят. Не им провървява. Руските войници са на коне. Лесно ги настигат в снега, ограбват и убиват. За да не попаднат парите им в ръцете на врага, те просто ги захвърлят наоколо. Години наред местни жители са намирали отделни златни монети. Десетилетия наред наши и турски иманяри ровят между Харманли и Остър камък за скрити ценности.
      За ексцесиите по време на освобождението на града ми се знае от малко хора. Официално се говори за един загинал руски войник. Но в града има паметници на загинали руски офицери, подофицери и войници. Това са починали в полевите болници от раните си, студа и транспортирането в лошите зимни условия. Почитахме паметта им на трети март по заповед, под строй и задължително. Думата "задължително" изяждаше радостта от думата "празнуване". После датата на честването бе сменена на 17 февруари. Сега е на реалния ден на освобождението на града – 4-ти февруари. Дните сега са работни и по-малко хора ходят на руските паметници, но уважението към загиналите за свободата руснаци се е запазило и е искрено и непринудено.
      За успокояване на духовете в града след жестокостите по улиците, домовете и покрай града, голяма заслуга има първият следосвобожденски кмет. Той е учил право три години в Швейцария. Прекъсва обучение поради смъртта на баща му. Владее турски, цигански, френски, немски и английски. Това му помага да разговаря без помощта на преводач по всяко време. Правните му познания го превръщат в справедлив съдник и авторитетен посредник в спорове. Дялко Милковски успява за кратко време да въведе ред и законност в града. Правителството го забелязва и го издига като областен управител на мултиетнически Сливен. Избиран е два мандата за кмет на Сливен. Завършва трудовата си кариера като адвокат на свободна практика.
      Може би тук трябваше да приключа за освобождението на Харманли от турско робство, ако не бе една история свързана с това.
      Макар и малък, аз съм съвременник на нея и ще си позволя да я разкажа. Историята е интересна и с това, че има и криминален оттенък. Всеки може сам да й сложи край според разбиранията си. През 1962 – 63 година се строеше спортна база в града. Булдозер изгребваше пръстта там, където днес е футболният терен. Деца, които си играели с глината, неочаквано се развикали на тракториста: "Чичо, чичо, виж, пари!". Те му показали няколко златни монети. Машинистът спира трактора, слиза и тръгва по оставената следа. Наистина намира пръснати златни монети и то не малко. Започва да ги събира в шапката си. Напълва я и като честен и съвестен човек я носи в милицията. От там пращат охрана на обекта до идването на археолози. Те си свършват бързо и качествено работата. Намират находището – това е стар, пресъхнал кладенец. В него имало голяма кожена торба с жълтици, но частично разкъсана от греблото. Археолозите добросъвестно ги преброяват и описват. После в стар кадастър откриват, че на това място е имало зеленчукова градина. Изводът им е, че това са парите на турски бежанец, преследван, за да бъде обран. Той е успял, скрито от преследвачите си, да пусне торбата в кладенеца, но после е бил застигнат и убит.
      Тук историята трябваше да приключи, ако не бе интригата. Започват разпити на тракториста. Задават въпроси като: "Къде скри златото за себе си?", "Колко задели за себе си?". Периодичните задържания и разпити съсипват тракториста и той умира само след година. Носят се слухове, че началникът на милицията, кметът и председателят на градския комитет на БКП си поделят златните монети от шапката на тракториста. Този слух може да мине в графата "недоказани твърдения". Без единствения неудобен свидетел това е много лесно. Никой не знае колко монети е имало в торбата. Тогава защо е разпитван тракториста? Може би поговорките са верни за случай като този: "Крадецът силно крещи: "Дръжте крадеца!" и "Гузен негонен бяга".
      За мен трактористът е последната жертва на освобождението на града от турско робство, независимо че са минали 94 години оттогава. Българин загина от ръцете на българи. Знам, че някой може да ме обвини, че плача за турските бежанци. Това не е така. Аз съм си изплакал сълзите по обезбългарените Тракия и Македония, откъдето е родът ми. Но нека не вкоравяваме сърцата си за преживените мъки от другите. В тази война няма невинни. Ето това исках да ви кажа.
      Написах това не по архиви и учебници по история. Написах го по родова памет, защото в нея са непреходните истини в историята ни.

Петко Абаджиев

Нагоре
Към Съдържанието на броя