МЕДАЛЬОНЪТ
 –   с продължение  –  

УВЕСЕЛИТЕЛНИЯТ ПАРК

– Достатъчно ли съм пораснал, мис? – хлапето я гледаше с големи питащи очи. Таня му се усмихна и посегна към мярката, която u връчиха още първия ден – ъгъл от две летви, дълга вертикална и по-къса хоризонтална отгоре.

– Слагаш я до всяко дете и я завърташ. Ако късата страна го перне по главата, значи е достатъчно голямо и може да се качи на влакчето. За всяко забавление има различна мярка – обясни u супервайзерът на съоръженията Джордж, русоляв американец на около двайсет и три години. – Ако хлапето остане под хоризонталната летва, не може да се качи на влакчето. Разбираш ли, Таня? Как си с английския?

– Разбирам – отвърна тя и замълча.

Джордж също замълча в очакване. Сега студентката от Русия щеше да зададе неизбежния въпрос.

Всяка година за летния сезон в увеселителния парк на Денвър "Сикс флагс" идваха да работят студенти от Централна и Източна Европа – поляци, чехи, българи, руснаци... Преди имаше и турци, но тази година управата ограничи приема до желаещи от славянските страни. Джордж не знаеше причината. Вероятно Лиза от "Човешки ресурси" можеше да му обясни, но не беше питал.

Момичето беше от Русия и той бе уверен, че ей сега ще му зададе задължителния за тяхната психика въпрос. Най-много след пет секунди. Започна да брои наум – едно, две, три, четири...

– Добре, де – обади се точно навреме Таня, – а ако на някое дете мъничко не му достига? Чуть-чуть?

Последното беше на нейния език и му прозвуча странно.

– Когато се определи някаква граница, Таня, винаги изглежда несправедлива за най-близкия до нея – търпеливо обясни Джордж.

– Но ограниченията съществуват, за да се спазват, а не да се разсъждава доколко и за кого се отнасят. На това се крепи редът в нашето общество и децата от малки трябва да се научат да спазват правилата. Дори прости правила, които ти изглеждат формални. Разбираш ли всичко, което ти казвам?

– Разбирам – отвърна момичето, примирено с тази явна несправедливост спрямо по-дребните дечурлига. Започна да я дразни постоянното питане добре ли е с английския. "А ти, Джордж, как си с руския? А?"

– Таня, правилата са важни – губеше си времето Джордж да я убеждава. – Те всъщност гарантират безопасността на децата. Не можем да допуснем някое по-дребно да се изхлузи от предпазните закопчалки и да пострада. Той я погледна настойчиво в очите, за да й внуши важността на казаното. И изведнъж потъна в тези две огромни сини езера. Направо пропадна в тях. И както при падане в дълбока вода, цяла минута не можa да си поеме дъх.

Руси коси, изящно лице с високи скули, неповторима славянска красота... Но най-вече очите! В този миг Джордж се влюби в нея, беше като омаян от екзотична източна магия, срещу която душата на един обикновен американец е беззащитна.

И сега, седмица по-късно, Таня стоеше до влакчето, което щеше да понесе насядалите в него момчета и момичета. Държеше мярката в ръка и я слагаше до всяко дете. И до това ококорено хлапе също.

– Мис? – настоя малкият, а погледът му я умоляваше. – Достатъчно ли съм пораснал, мис?

Джордж тъкмо правеше редовната обиколка покрай съоръженията, за да огледа всичко ли е наред. Стигна до Таня и момчето, усети нейното колебание и спря на пет-шест метра да види как ще постъпи. Тя завъртя летвата над главата на хлапето и въздъхна:

– Сега не може, но след месец, сигурно ще си пораснал малко.

Джордж остана доволен от нея. И от себе си. Цивилизацията беше извоювала малка победа над хаоса. Американският ред навлизаше полека в склонната към анархия славянска душа. Или поне така му харесваше да го приема.

Беше следвал две години психология и обичаше да си извлича разни обобщения от прости житейски ситуации. Харесваше му да се вижда в ролята на цивилизатор сред диваците. И да си мисли, че не е забравил наученото, че дори го обогатява и развива и че е прекъснал следването си само за година-две-три и скоро ще се върне в университета. Обаче всички тези диви и незачитащи правилата славянски момичета и момчета бяха всъщност студенти в своите страни. Щяха да поработят едно лято, да усъвършенстват английския си, да спечелят малко пари и наесен да продължат образованието си.

А техният цивилизатор Джордж? Щеше ли наесен да бъде отново студент? А ако се върне в университета кой щеше да му плати таксата, как щеше да се издържа, да си пълни хладилника, да захранва банковата си сметка?

Беше петгодишен, когато баща му почина. Преди две години майка му се омъжи и замина в Чикаго. Джордж остана сам в Денвър. Тъкмо бе станал пълнолетен и както повечето млади американци трябваше да се оправя сам. Беше му трудно и се наложи да прекъсне следването за кратко. Краткото стана по-дълго и докога щеше да продължи, не знаеше...

"Хайде, господин психоаналитик, анализирай живота си и вземи най-после някакво решение, по възможност правилното! Или се връщай в университета, или си намери свястна работа! – такива мисли постоянно се въртяха в ума му. – За другите може да изглеждам уверен, да се държа като шеф, но съм толкова объркан! Не знам всъщност какво искам. Искам ли да завърша психология? Доходна професия, особено в Америка. Изслушваш проблемите на всякакви сбърканяци, съветваш ги, прибираш им паричките и си отиваш да спиш спокойно. Даваш им възможност да си излеят душата, но гледаш да не се товариш с техните тревоги."

– Пшепрашам! – отскочиха встрани две от новите момичета, чиито имена не беше запомнил, но знаеше, че са полякини. – Екскюз ми! – извиниха се те и на английски, защото се сетиха, че не ги е разбрал.

Той крачеше из парка, разсъждавайки над живота си, и неусетно краката го отведоха при влакчето на Таня.

Когато това се случи за десети път този ден, господин психологът се видя принуден да си признае очевидното: "Аз съм влюбен."

После си зададе логичния въпрос: "Какво трябва да направя?"

И не можа да си отговори.

ХОТЕЛ "ЛАМБЕР", ПАРИЖ, 1840 г.

Фоайето на хотел "Ламбер" не беше нито най-просторното, нито най-представителното сред уважаваните парижки хотели, апартаментите му – също. Но сградата притежаваше достатъчно стил и изисканост, за да бъде и място за живеене на граф Чарториски, и резиденция на забележителна част от поляците емигранти след тяхното жестоко поражение в борбите за възстановяване на полската държава. Доста представители на шляхтата1 се бяха събрали във френската столица, едва оцелели в онова генерално сражение на въстаниците с Руската империя, което продължи повече от година и половина – от януари 1830-а до октомври 1831 година. В земите, заграбени от Австрия и Прусия, те дори не успяха да вдигнат бунт. А след разгрома Полша вече не съществуваше на картата на Европа.

По различни пътища в сърцето на Франция се беше стекъл цветът на полската висша аристокрация, по-дребната шляхта и интелигенцията. Полският дух не беше загинал. Само временно бе отседнал на хотел в Париж.

Това "временно" се проточи близо десет години.

Но в цялата емигрантска общност кипеше трескава дейност и сякаш никой не си даваше сметка за бързо отлитащото време. Дискутираха се идеи, пишеха се заявления до европейските монарси, пристигаха или заминаваха пратеници до емигрантските центрове, пръснати из други европейски страни. Обсъждаше се как да се възпират по-новите и по-революционно настроени групировки и съюзи на нетърпеливите млади емигранти, които се стремяха не просто към възраждане на родината, а и към всеобщо равенство, братство и премахване на крепостничеството.

Консервативната партия на княз Адам Чарториски трябваше да отчита тези брожения и да удържа духовете в правилния път към добре подготвено въстание и постепенни социални промени. В салона му почти всяка вечер се водеха разпалени дискусии. Въпреки своята възраст, графът не се уморяваше да обяснява възгледите си на всеки. И тази вечер, седнал в удобното си кресло, отново бе взел думата:

– Трябва ни подкрепата на влиятелните европейски монархии. Трябва ни силата на дипломацията, която да застане зад нас и да възпре руската лавина, иначе пак ще ни смаже.

– Не само руската, Адам – добави някой. – Три държави си поделиха Полша. Кой ще е достатъчно могъщ, за да се изправи срещу обединените им сили? Прусия и Австрия също не искат да изпуснат парчетата, които докопаха.

– Има кой. Ще се намери – отговори спокойно графът. – Светът се променя, съюзи се правят и развалят. Важното е ние да сме готови, когато звездите се подредят. Да не спираме работата си, да не допуснем борбеният дух на младата емиграция да угасне далече от родината. Помощ ще съумеем да си осигурим.

– Франция ще ни подкрепи – обади се мъжът, който стоеше с гръб към останалите, загледан навън през прозореца.

Светлината на деня постепенно угасваше и минувачите по улицата оредяваха.

– Италианските държави... – подсказа някой, може би Бронислав, секретарят на графа.

– Да не забравяме Османската империя, господа – отново се обади мъжът до прозореца и се обърна. Той съвсем не изглеждаше толкова възрастен, колкото солидно звучеше гласът му. Беше около трийсет и две-три годишен. – Султанът е вечният враг на руския цар. Можем по-сериозно да се опрем на него, а не просто да използваме ориенталското му гостоприемство към нашите емигранти. Трябва активно да му въздействаме и да ги тласнем един срещу друг. Ако Русия насочи войските си на юг, няма да събере сили да потушава и едно полско въстание по западните си територии.

– Султанът слуша Англия – с поучителен тон заяви секретарят Бронислав Залевски. Първо трябва да спечелим Англия, господин Чайковски.

– Добре, господин Залевски – избухна Михаил Чайковски. – Вие тук си играйте вашите дипломатически игри, но момчетата, пръснати по света, не трябва да се отпускат и да забравят как се държат сабя и пушка! Той неведнъж си беше задавал логичния въпрос: "Какво трябва да направя?" И не можеше да си отговори. Ала казашкият му дух не му позволяваше да стои със скръстени ръце. Затова дойде при Чарториски. В това време в салона влезе графиня Анна. Михаил млъкна, почувствал се неудобно, че е повишил тон в присъствието на дама, и то в дома u. След нея се появи прислужница и започна да пали газените лампи.

– Стигнахте ли до пушките? – пошегува се графинята, която вече знаеше наизуст темите в постоянните им беседи.

– Извинете, госпожо, тъкмо приключихме с тях и дойде ред да говорим за поезия – засмя се най-близко седящият Адам Мицкевич, бързо стана, целуна u ръка и с елегантен жест u предложи стола си.

– Благодаря, Адам, толкова си любезен – усмихна се графиня Чарториска. – Ще ни прочетеш ли нещо ново днес?

– Скъпа, всяка вечер искаш нещо ново от нашия поет – укори я мъжът u. – Музата му ще капне от умора и ще го изостави завинаги!

Всички се разсмяха.

– Тогава някой друг, моля. Като гледам толкова поети и писатели, събрани на едно място, помислих, че съм попаднала на сбирка на нашето "Литературно общество"2 и ще си организираме едно хубаво четене.

– Утре непременно ще донесем ръкописи, за да си направим истинско състезание, нали Владек? – засмя се Адам Мицкевич и внимателно настани графинята на стола си. Владислав Замойски кисело се усмихна, едва беше прописал и не бе сигурен дали това е дружеска закачка, или израз на пренебрежение.

– И от нашия нов приятел Чайковски очакваме да участва – хвърли ръкавица Мицкевич и към другата страна.

– Съгласен съм – засмя се Михаил, – но при едно условие.

– И какво е то? – откликна с готовност графинята.

– Четенето ни да не бъде пред тази скучна компания. Господа офицерите може да са незаменими воини, но нищо не разбират от изящна словесност. Предпочитам да го направим в салона на втория етаж пред госпожиците от вашия "Институт за полски девойки"3, мадам. Щом стана дума за жени, сериозната атмосфера се разведри, а след малко, под предлог, че е станало късно, посетителите започнаха да се разотиват. Целуваха ръка на домакинята, кимваха на графа и си излизаха.

– Довиждане, лельо – тръгна си и Замойски.

– Довиждане, Владек – майчински го целуна графинята. В това време седемдесетгодишният u съпруг дълго и скучно се оплакваше от старческите си болежки на младия Михаил Чайковски, който не бе в състояние нито да го разбере, нито да му помогне, но не можеше и да си тръгне.

– Стига, Адам, остави младежа! Какво ти е направил? – укори го жена му. Михаил се огледа и с неудоволствие установи, че всички са си отишли. Но не можеше да прояви неучтивост, въздъхна примирено и, придавайки си заинтересуван вид, отново погледна към възрастния човек. Чарториски бе млъкнал, а топлите му кафяви очи пламтяха закачливо.

– Нали не мислиш, че толкова съм изкукал? – каза той и го потупа по ръката. – Просто исках да поговорим насаме, а другите щяха да се чудят какви ли тайни ще си споделяме. Всички са много ревниви и внимавам да не показвам предпочитания. Вярвай ми, сега няма да се терзаят, а ще те съжаляват, че ти досаждам. Това откровение изостри вниманието на Михаил. Безкрайният разговор за политика, дипломация, преговори и монархии не го убеди толкова в дипломатическите умения на Чарториски, колкото последното кратичко изявление. "Дипломацията е изкуство и този човек наистина го владее"– помисли си младият мъж и всичките му колебания и съмнения далu идването му тук е правилно, се изпариха. Почувства, че кръвта му започва да кипи, а юмруците му са стиснати до побеляване. От това, което щяха да си кажат двамата тази вечер, зависеше каква посока ще поеме животът му. Графиня Чарториска деликатно се беше оттеглила и бе оставила мъжете сами. Старецът се загледа замислено към тъмния прозорец. Нощта беше непроницаема като бъдещето и също толкова плашеща. После сякаш излезе от унеса, внезапно погледна мъжа до себе си и каза:

– Вие, млади човече, успяхте да ме изненадате с две неща тази вечер. Едното е, че напускате "Демократическото общество"4, за да дойдете при нас, консерваторите, а на младата ви кръв повече прилягат революционните идеи и нетърпението. Питам се защо?

– Казвате, че съм млад, господине. По време на въстанието бях още по-млад. Само на двайсет и три поведох казаците си за пръв път в бой, но те ми вярваха. Препускаха редом с мен под знамето на Карол Ружицки. Уж жънехме победи, а всичко се провали. Казаците ми загиваха. Мисля, че можехме да победим. Мисля, че някои хора направиха грешки. Прекалено изчакаха или прекалено прибързаха. Не мога да кажа. Нагледах се на кръв, на посечени тела и когато се озовах тук, далече от земята си, исках колкото може по-бързо да се вдигнем отново, да отмъстим и да освободим родината си. Но с времето започнах да разбирам, че не е достатъчен само устрем. Нужни са сериозна подготовка, много оръжие и прецизност в ръководството. Моите приятели от "Демократическото общество" са искрени. Знам, че са готови да загинат за свободата, но целта е не да загиват, а да победим. Можем да се втурнем и да превземем вражеските позиции. О, как можем! Сигурен съм. Но трябва и да ги задържим, да оцелеем под общия натиск на околните държави. Трябва много да се работи преди битката и ми се струва, че тъкмо затова се доверявам на вас. Ето защо съм тук.

Графът мълчеше и поклащаше глава. В проточилата се пауза Михаил Чайковски се почувства длъжен да каже още нещо:

– Аз не съм дипломат като вас, господин Чарториски. Аз съм войник. Дойдох, за да ви убедя, че трябва хората ни да се сформират в легиони, да добият военна подготовка и да имаме войска, когато в родината се подготви въстание. Тогава ще имат нужда да им се притечем на помощ с обучена армия, опитни офицери да поведат бунтовниците. Иначе отново ще бъдат избити. И никога вече няма да има Полша. Вие се ползвате с влияние във френското правителство, поискайте да ни разрешат да сформираме полско-казашки легион във Франция.

– Франция... – отрони старият граф. – Франция неведнъж ни е подлъгвала. Тук сме добре приети, но не се заблуждавайте, млади ми господине. Ако сформираме легион на тяхна територия, те ще накарат нашите момчета отново да проливат кръвта си за техните цели дори отвъд океана, а после, както вече се е случвало, ще се оправдаят, че обстоятелствата не са им позволили да повдигнат пред великите сили въпроса за възстановяването на Полша. Прав сте. Трябва да се обучават емигрантите ни на военно дело. Само че не тук!

– А къде? – чистосърдечно попита Михаил Чайковски. Домакинът му се усмихна и отвърна:

– Тази вечер вие сам прозряхте къде и това е второто нещо, с което ме изненадaхте. Видял неразбиране в очите му, графът зададе неочакван въпрос:

– Говорите ли турски?

– Нито дума!

– Е, ще трябва да се научите.

ТЪРГОВЕЦЪТ, 1843 г.

Търговецът спря на прага на хана в края на селото. Широкият двор беше ограден с висока кирпичена стена, покрита с турски керемиди, та дъждове като днешния да не размекнат и отмият тухлите от непечена глина. Така се строеше по тия земи, пък и по целия Балкански полуостров, където бе обикалял да купува и продава стоката си. Плет, измазан с глина – и ето ти стена. Глина, оформена с дървено калъпче и изсушена на слънце – и ето ти тухла. Може за разкош да се омеси със слама, че да е по-здрава. Или пък плетените и измазани стени на стаите да се обковат с дъски отвън и отвътре. Тогава и къщата има вид на по-заможна. Само най-бедните къщи в родното му градче Копривщица бяха без дъсчена обшивка, а просто варосани. Неговата не беше такава. Вдигнал я бе на два ката с хубав здрав гредоред, а дъските на стените бяха дебели и добре припаснати. Това правеше къщата здрава и много топла, когато засвирят студените зимни ветрове. Но до зимата и снеговете имаше още време.

Септември едва беше започнал и Грую бе поел от селото си насред българските земи към селата на запад, от които всяка есен изкупуваше конопени изделия. Вечер се прибираше да пренощува в хана на село Власотинце, ханджията от години го знаеше и винаги имаше стая за него.

Грую сне дебелия ямурлук5, натежал от просмукалия го есенен дъждец, и силно го изтръска, преди да влезе. Вече се бе мръкнало и най-после се беше прибрал от обиколката по калните междуселски пътища. Този противен влажен ден беше всъщност много добър. Мнооого добър! Спазари цели двайсет и два товара ушити конопени чували, три товара тънко изпреден канап за шиене и дванайсет товара хубави конопени въжета от трите дебелини. От миналата есен селяните в планинските български и сръбски села наоколо се бяха трудили като мравки, бяха начуквали и развлачвали конопа, бяха го прели и пресуквали и сега дойде времето да го продадат. И само като видиш цвета му, като го пипнеш как е изпреден, как мирише свежо и наситено, разбираш, че това е качество и майсторлък!

Или може би той, опитният търговец, го разбираше. Някой новак може и да го поизлъжат, но Грую Хлътев не беше с жълто около устата. Знаеше как да избира, та, като занесеше стоката си в Копривщица, в Пловдив или в Цариград, я продаваше хем на най-високата цена, хем без остатък. Тъкмо затова можеше, като намери хубава стока, по-добре да я плати. А тези, от които купуваше, се стараеха, не продаваха на друг, чакаха той да дойде.

Сега месец-два договаряше цената, записваше в тефтера и оставяше капаро. А после щеше да наеме кираджия6 с товарни коне и само за една седмица да обиколи отново всички, да доплати и да натовари денковете. Ханджията го видя, че влиза, и дружески подвикна:

– Хайде бре, брате Грую, много си закъснио вечерас7

– Окъснях, зер, ама добра работа свърших – засмя се търговецът.

– Я дай една чорба, че съм прегладнял, цял ден залък не съм сложил в устата. Вътре беше топло и уютно и Грую се почувства като у дома си. Беше свикнал с тоя хан, с ниския му опушен таван от дебели четвъртити греди, с мижавите газени лампи по стените, с постоянните местни хора, които обичаха да заприказват пътниците какво има-няма по далечни земи. Но в тая дъждовна вечер кръчмата бе почти празна.

Само в най-отдалечения ъгъл седеше старец с чаша вино. Той видя новодошлия, изгледа го продължително, докато успя да съсредоточи замаяното си от виното съзнание върху мисълта, че е другоземец. После пак така бавно започна да се оформя мисълта да отиде при него и да го пита нещо важно. Нещо много важно! Какво беше? А, да, сети се. Старецът се надигна, с едната ръка се подпираше на стената, а с другата на масата, и се заклатушка на място, за да уцели момент, който ще му позволи да направи няколкото крачки, без да падне. Понечи да тръгне, но се залюля и пак седна. Ханджията сипа в шарена паница запържен боб, знаеше, че търговецът обича лютивичко, та пусна в него три люти чушки, и го занесе с голям комат хляб на масата до огнището. Грую засърба вкусната гореща чорба. Скоро от лютото или от огъня, до който беше седнал, той здраво загря и челото му обилно се изпоти. Извади от пазвата си извезана по края бяла кърпа, обърса се и се облегна доволен на стената. Денят бе успешен... Какво повече му трябваше? "Дом, добра стопанка и здрава челяд" – отговори си сам и се усмихна, като се сети за жена си Нона и дребните дечурлига. Имаше го всичко това. Изглежда, беше благословен. Жена му бе голяма хубавица и той не се поколеба да се ожени за нея, нищо че баща u бе прост овчар. Майка му го гласеше за щерката на един търговец на аба и шаяк8, но Грую се вдигна сам, даже не прати сватовници, както е обичаят, а с бъклица в ръка отиде в Балкана при овчаря да иска Нона за жена. Пък челядта му – такива хубави дечица! Сините очи на търговеца се засмяха, като си ги представи, и весели пламъчета от огъня затанцуваха в тях. Нона за тия близо четиринайсет години, откакто бяха женени, му роди девет деца. Вече погребаха шест, но така беше с децата... На когото колкото му е писано. Грую отдавна го бе разбрал. Не беше само в неговата къща тая мъка или само в неговото село. Откакто се залови с търговия, видя, че по цялата земя децата мрат от болести, от слабост или пък, както си говореха жените, от лоша орисия... Търговецът въздъхна замечтано. Нямаше търпение да се върне и да види колко е пораснало най-малкото, момченцето. Двете по-големки бяха момичета. А момченцето се роди двайсетина дни преди да замине и още не беше кръстено. Грую предложи на жена си да го нарекат Георги, защото тази пролет, когато тя беше много болна и даже съседките се уплашиха, че ще пометне, той отиде в черквата и запали дванайсет свещи пред иконата на Божията майка. Помоли я да закриля Нона и нероденото. Врече се, ако пак е момиче, да го нарекат Мария. А ако е момче? Тогава се сети, че след три дни е Гергьовден, та горещо помоли свети Георги също да закриля чедото му и обеща да го кръсти с неговото име, ако се роди живо и здраво. И светецът чу молитвата му. В началото на август му се роди момченце. Обаче Нона каза, че не иска и това дете да се спомине мъничко, че ако архангел Михаил дойде да вземе душата му, за да я отнесе на оня свят, свети Георги няма да може да го спре. Друг архангел ще бъде достатъчно силен, че да опази чедото u, затова е избрала да го нарекат Гаврил. Беше много настоятелна и сигурно щеше да стане на нейното, защото Грую тръгна по търговските си дела и остана тя да кръсти детето след четирийсетия му ден. Ако оцелее дотогава. Търговецът порови в торбата си и откри кесийката с тютюна и няколко хартийки, които пускаше вътре, та да са му подръка. Зад гърба му нещо тежко тупна на земята. Той дори не се обърна. Знаеше, че старият пияница пак е тръгнал към масата му и този път е успял да направи и две крачки, преди да падне.

– Е бре, попе – викна по него ханджията, – що не си вървиш вече да спиш? Пияницо недни! Спри да се наливаш! Безформеното дрипаво същество, което се валяше по мръсния под на кръчмата и напразно търсеше стол да се залови и да се изправи, гордо възропта:

– Аз, каквото изпия, нали ти се отплащам! Няма да ме учиш ти мене. Господ да те убие! – А после захленчи сълзливо – Исках само да питам човека... А пък тука един стол ме спъна... Ханджията го вдигна с яките си ръце и го стовари на стола му като чувал с картофи. После му доля чашата в пълно противоречие със собствения си съвет. Търговецът не се намеси, но му стана мъчно за безобидния пияница. Приглади на масата една от хартийките си, посипа я със ситно скълцания тютюн, нави я и я залепи с език. Взе с машата въгленче от огнището и я запали. Вдъхна ароматния дим, после още веднъж и неудържимо се закашля.

– Тая пущина в гроба ще ме вкара! – каза на ханджията с тона на човек, убеден, че ще кашля така, като баща си и дядо си, поне още двайсет години. Събра с ръка кесията и хартийките от масата и ги прибра в торбата. Една беше съвсем смачкана и разкъсана и не ставаше за цигара, а в друга имаше завито някакво боклуче. Той ги сви в юмрук и ги метна в огъня. После внезапно се вгледа в пламъците и се сети за нещо, което изпълни с тъга сърцето му. В това време в хана влязоха и спътниците му – двама копривщенски търговци, с които обикновено пътуваше по тия места, само че те купуваха други стоки. Видяха, че Грую вече е дошъл и седи умислен край огнището.

– Какво си оклюмал, Грую? – подвикна Динчо Попадиин и окачи мокрия си ямурлук до неговия.

– Горе главата! И утре е ден – тупна го по рамото спътникът му Лукан Куйлек. – Ще спре тоя дъжд, ще си обиколиш хората.

– А... за друго се бях замислил – отвърна Грую и се насили да се засмее. – Женски щуротии! Бабини деветини!

– Я кажи, че да помогнем! – предложи Лукан.

– Жената нещо ми заръча на тръгване, пък аз... – После се засмя и махна с ръка към ханджията: – Дай една кана вино, брачо, ама да не е кисело!

– Ааа, по нашия край лошо вино няма! Търговецът разрови дървата в огнището и пламъците лумнаха отново. Ханджията сипа боб на Динчо и Лукан и те шумно засърбаха. В това време една ръка се подпря тежко на рамото на Грую и костеливите u пръсти здраво го стиснаха в неимоверното усилие да запазят равновесието на тялото. Пияницата беше успял най-сетне да стигне до масата му.

– Марш оттука, бре! – викна по него ханджията.

– Стига, бе... си ме навиквал – захленчи старецът. – Кво пречи да ми даде човекът и на мен един тютюн?

– Ай върви си вече – упорстваше ханджията и решително го поведе към вратата.

– Ама не ме влачи така, бе... Само да питам човека исках... Видял ли си ги, бре, момче? А? Там по твоя край... Едни такива мънинки, хубавки... и плачат, плачат... От очите му бликнаха сълзи, застичаха се по набръчканите хлътнали бузи и потънаха в гъстата брада. На Грую изведнъж страшно му домъчня за тоя човек. Вдигна глава и със свито от мъка гърло му отговори:

– Не съм ги виждал, дядо Иво. Търсих ги, ама не ги намерих. Ама пак ще разпитвам, обещавам ти.

– Е, добре... Питай, питай... Там са, няма къде да са другаде. И да ги доведеш, като ги намериш... Вратата се затвори зад гърба му, ханджията метна на рамо парцала, с който забърсваше масите, и подхвърли на Грую:

– Що ли му обръщаш внимание?

– Мъчно ми е за него – отвърна търговецът. – И той душа носи. И той иска утеха. Преди шест години, когато започна да отсяда тук, Грую за първи път видя стареца, който всяка вечер беше в кръчмата. Пиеше до забрава, но и в най-дълбоката чаша с вино не успяваше да удави тоя едничък въпрос, който го мъчеше и задаваше на всеки новодошъл – "Виждал ли си ги, а? Едни такива мънинки, хубавки... и плачат, плачат..." Мъжете го пъдеха от масата си, други го съжаляваха и му поръчваха чаша вино, а старият човек ронеше пиянски сълзи. Грую поразпита за него и ханджията една вечер му разказа историята. Когато той самият бил още дете, тоя старец, който не бил стар тогава, бил поп. Служел добре в черквата, кръщавал, причестявал и погребвал, както си му е редът.

– Ама преди трийсетина години се случи – разправяше ханджията, – кога беше въстанието на Карагеорги срещу турците и много кръв се проля, мина през наше село и войска неверническа, и башибозук9 и заминаха да се бият. Колко народ са изтрепали не знам, ама побягна Карагеорги, а турчолята на връщане грабиха и завличаха, де що им падне. Взеха на кого покъщнината и добитъка, на кого жената, а на нашия поп Иво – и двете дечица. Едното беше момиче на моите години тогава, десетина някъде, а братчето му по-малко. Попадийката се поболя и умря, а той се пропи. Дълголетници са в неговия род, мнооого има да се мъчи. А като се напие, все за тях пита, за децата си. Мънинки и хубавки... Когато е пиян, не се сеща, че, ако са оживели, са пораснали като мене вече. Той такива си ги помни, мънинки и хубавки. Ханджията беше милостив човек. Товареше стария дядо Иво, негоден другояче да изкарва прехраната си, с проста работа – конюшнята да изрине, дърва да нацепи, двора да помете. А в замяна не го оставяше гладен и гол. Може би заради дъщеря му, по която беше изпитал някога първото си хлапашко увлечение, или заради братчето u, с което играеха в двора на черквата или се гонеха под изографисаните u сводове.

Или просто от човещина.

Галина Златарева

Нагоре
Към Съдържанието на броя