Звук и светлина - орган на Националната асоциация на сляпо-глухите в България
Търсене   
Начало
Екип
Броеве за 2020 г.
Архив
Кулинарни рецепти
Козметика
Контакт с нас
линк към сайта на НАСГБ

 

 

 

 

 

 
Историята помни
 
 

ОРДЕНЪТ НА АСАСИНИТЕ.
ТАЙНИЯТ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД
 –   с продължение  –  

Алтаир стоеше на един покрив в Дамаск и оглеждаше следващата си мишена.

От мириса на изгоряло му прилоша. От гледката също. Горяха книги. Наблюдаваше как страниците се свиват, как почерняват и изтъняват, замисли се за баща си, който щеше да бъде отвратен; Ал Муалим също, когато му разкажеше. Да се горят книги беше обида за всеки асасин. Учението беше знание, а знанието носеше свобода и власт. Знаеше това много добре. Беше го забравил, но сега отново си го беше припомнил.

Дръпна се настрани от ръба на покрива с изглед към двора на медресето на Джубаир в Дамаск. Димът се вдигаше към мястото, на което той беше застанал, но вниманието на всички долу беше насочено към огъня, към купчините книги, документи и свитъци в средата, към огъня и Джубаир ал-Хаким, който издаваше нареждания. Алтаир забеляза, че всички изпълняваха заповедите му, освен един. Ученият стоеше настрани, вглеждаше се в огъня, изражението му беше отражение на мислите на асасина.

Джубаир беше в кожени ботуши, с черен тюрбан, намръщен страховито. Алтаир го наблюдаваше внимателно: беше научил много за него. Уж беше главният учен на Дамаск, защото бе крайно необичайно учен, който би трябвало да разпространява знания, да унищожава книги. Към него се бяха присъединили други учени от града, за чието присъствие настояваше Салах Ал’дин.

Защо унищожаваха тези документи? Сигурно беше в името на "новия свят" и "новия ред", за които Алтаир беше чул. Какво точно включваха бе все още загадка. Той обаче знаеше кой стои зад тази работа – тамплиерите, а мишената му беше един от тях.

– Всяка написана дума в този град трябва да бъде унищожена – зовеше фанатично Джубаир събралите се в двора. Учените му подтичваха наоколо, натоварени с писания, които пренасяха от скрито за Алтаир място. Хвърляха ги сред пламъците, които лумваха по-високо. С ъгълчето на окото си зърна как застаналият отстрани учен се вълнува все повече, докато най-неочаквано – очевидно не успя да се овладее – се втурна към Джубаир.

– Приятелю, не бива да го правиш – рече той. Привидно веселият му тон издаде зле прикритото безпокойство. – Много знания се пазят на тези свитъци, писани от прадедите ни.

Джубаир спря и го погледна с открито презрение.

– И защо? – изсъска той.

– Това са маяците, които ни водят напред, спасяват ни от тъмата на невежеството – убеждаваше го ученият. Зад гърба му се издигаха високи пламъци. Учените пренасяха нови книги, които хвърляха в огъня, а някои стрелкаха нервно с погледи Джубаир и недоволния си колега.

– Не. – Джубаир пристъпи крачка напред. – Тази хартия е изписана с лъжи, които тровят мозъците ви. Докато съществуват, не можете да се надявате да видите света такъв, какъвто е в действителност.

Ученият отчаяно се опитваше да се държи разумно, но така и не успя да прикрие разочарованието си.

– Как е възможно да твърдиш, че тези писания са опасни. Те са оръдия на знанието.

– Обръщаш се към тях за отговори и избавление. – Джубаир направи още една крачка напред, а недоволният отстъпи. – Разчиташ на тях повече, отколкото на себе си. По този начин ставаш слаб и затъпяваш. Доверяваш се на думите. Доверяваш се на капките мастило. Ти замислил ли си се поне за момент кой ги е написал? Питал ли си се защо са написани? Не си. Просто си приел тези думи, без да задаваш въпроси. Ами ако тези думи са неверни, както често се случва? Това е опасно.

Ученият го гледаше объркано. Сякаш някой му казваше, че черното е бяло, а нощта ден.

– Грешиш – настоя той. – Тези текстове са дар от знания – продължаваше да настоява. – Имаме нужда от тях.

Джубаир помръкна.

– Обичаш безценните писания значи? Готов ли си да направиш всичко за тях?

– Да, готов съм, разбира се, че съм готов.

Джубаир се усмихна с жестока наслада.

– Тогава върви при тях.

Опря длани на гърдите на учения и го блъсна назад с всички сили. За секунда човекът успя да запази равновесие, очите му се разшириха от изненада, той размаха безпомощно ръце, сякаш се надяваше да полети над жадните пламъци. След това отстъпи назад и падна сред пламъците, сгърчи се от изпепеляващата жега. Изпищя, зарита. Робата му пламна. Отначало се опита да потуши пламъците. Накрая писъците му секнаха, заглушени от дима и Алтаир усети противната миризма на изгоряла човешка плът. Покри носа си. Учените в двора направиха същото.

Джубаир се обърна към тях:

– Всеки, който си позволи да говори като него, е заплаха. Някой друг ще се осмели ли да ме предизвика?

Отговор не последва, над ръцете, притиснали носовете, гледаха уплашени очи.

– Добре – рече Джубаир. – Заповедите ви са ясни. Вървете в града. Съберете останалите писания и ги натрупайте на купчини по улиците. След това пратете каруца да ги събере, за да бъдат унищожени.

Учените се подчиниха. Дворът остана празен – прекрасният мрамор беше съсипан от огъня. Джубаир обикаляше около пламъците и се взираше в тях. Понякога се оглеждаше нервно и се ослушваше внимателно. Дори да чу нещо, то беше пропукването на огъня и собственото му дишане. Поотпусна се малко и Алтаир се усмихна. Джубаир знаеше, че асасините идват за него. Тъй като се мислеше за по-умен от екзекуторите си, той беше изпратил примамки по улиците на града, придружени от вярната му охрана, за да бъде завършена измамата. Алтаир се придвижи безшумно по покрива и застана точно над кладата с книгите. Джубаир си въобразяваше, че тук е в безопасност, че нищо няма да му се случи, докато е заключен в медресето.

Съвсем не беше така. Освен това екзекутира последния си подчинен, изгори и последните си книги.

Щрак.

Той вдигна поглед и видя как асасинът се спуска към него с протегната напред кама. Твърде късно се опита да се отдръпне. Острието прониза врата му. Той се свлече с въздишка на мрамора.

Клепките му затрепкаха.

– Защо... защо го направи?

Алтаир погледна овъгления труп на учения. Плътта по черепа му беше изгоряла и той изглеждаше така, сякаш беше ухилен.

– Хората трябва да имат право да постъпват според волята си – обясни на Джубаир. Изтегли камата от врата му. По мрамора покапа кръв. – Нямаме право да наказваме някого, защото мисли по определен начин, независимо че не сме съгласни.

– Ами после? – изхърка умиращият.

– Тъкмо ти би трябвало да знаеш отговора. Образовай ги. Научи ги да разпознават редното от грешното. Знанието освобождава, не насилва.

Джубаир се изсмя:

– Те не учат. И ти си наивен, след като мислиш по друг начин. Това е болест, убиецо, за която лечението е само едно.

– Грешиш, затова те предавам на вечния покой.

– Нима не съм като безценните книги, които се опитваш да спасиш? Не съм ли източник на знания, с които ти не си съгласен? А пък бързаш да ми отнемеш живота.

– Незначителна жертва, за да бъдат спасени други. Налага се.

– Та нали древните свитъци са вдъхновили кръстоносците? Нали те изпълват Салах Ал’дин и хората му с чувство на справедлив гняв? Техните писания носят опасности за други. Те сеят смърт след себе си. Моята жертва е съвсем малка. – Той се усмихна. – Сега вече няма значение. Ти извърши делото си. Аз също.

Очите му започнаха да се затварят. Алтаир се изправи. Огледа двора и видя както красотата, така и колко е грозен. След това чу нечии стъпки да приближават и потъна в мрака. Сля се с града; Превърна се в острие сред тълпата...

– Имам въпрос към теб – рече Ал Муалим при следващата им среща. Беше възстановил старото звание на Алтаир и сега поне отново беше майстор асасин. Имаше чувството, че наставникът му иска да е сигурен в решението си, да се увери в онова, което Алтаир е научил.

– Какво е истината? – попита той.

– Ние имаме пълна вяра в себе си – отвърна Алтаир, нетърпелив да му достави удоволствие, да му докаже, че наистина се е променил, че решението му да покаже милост и състрадание наистина е било правилно. – Виждаме света такъв, какъвто е наистина и се надяваме някой ден цялото човечество да го види по същия начин.

– Какво тогава е светът?

– Илюзия – отвърна Алтаир. – Можем или да се предадем пред силата на тази илюзия – както става с повечето хора – или да престъпим границата й.

– И как ще я престъпим?

– Като признаем, че законите не са спуснати от божественото, ами от разума. Сега вече разбирам, че нашето кредо не ни дава свобода. Кредото ни повелява да проявим мъдрост.

Досега беше вярвал в кредото, без да вниква в истинското му значение. То беше зов да задава въпроси, да мисли задълбочено и да научава от всичко и всички, с които се сблъсква.

Ал Муалим кимна.

– Сега вече разбираш ли защо тамплиерите са заплаха?

– Ние ще разкъсаме илюзията, докато те ще я използват, за да властват.

– Точно така. Те ще преобразят света по начин, който им харесва. Затова те изпратих да откраднеш съкровището им. Затова го държа заключено. Затова ти ще ги избиеш. Дори един да оцелее, той ще продължи с опитите да установи и наложи Новия световен ред. Върви сега да намериш Сибранд. След като той умре, Робер дьо Сабле остава сам и много уязвим.

– Ще бъде сторено.

– Мир и покой, Алтаир. * * *

Алтаир замина – надяваше се това да е последното му пътуване – за Акра, белязан от боеве град, над който бе надвиснал плащът на смъртта. Проведе разследване, след това отиде при Джабал в местния клон на Братството, за да вземе маркера. Когато спомена името на Сибранд, Джабал кимна умислено.

– Познавам го. Наскоро стана лидер на тевтонските рицари. Живее във Венецианския квартал и управлява пристанището на Акра.

– И аз научих същото, дори повече.

Джабал изви вежди, без да крие, че е впечатлен.

– Слушам те.

Алтаир му разказа как Сибранд е конфискувал корабите на доковете, за да ги използва като блокада, но не за да попречи на атака от страна на Салах Ал’дин. Това беше важен момент. Според наученото Сибранд възнамеряваше да попречи на хората на Ричард да получат провизии. Така всичко си идваше на мястото. Тамплиерите предаваха своите хора. Всичко му ставаше ясно, поне така си мислеше: смисълът на откраднатия артефакт, набелязаните мишени, дори крайната им цел. Въпреки това...

Въпреки това той не можеше да се отърси от чувствата, от усещането, че дори сега несигурността го обгръща като ранна утринта мъгла.

– Сибранд е ужасен, направо се побърква от страх, че смъртта му приближава. Затворил е района на доковете и сега се крие там в очакване корабът му да пристигне.

Джабал се замисли.

– Става опасно. Интересно дали е научил за мисията ти?

– Мъжете, които убих, бяха свързани. Ал Муалим ме предупреди, че са научили за действията ми.

– Бъди нащрек, Алтаир – рече Джабал и му подаде перото.

– Разбира се, Рафик. Според мен положението е в моя полза. Той е обзет от страх.

Понечи да тръгне, но Джабал го спря:

– Алтаир...

– Да?

– Дължа ти извинение.

– Защо?

– Задето се усъмних във верността ти към каузата ни.

Алтаир се замисли.

– Не. Аз бях този, който допусна грешка. Мислех, че съм над кредото. Не ми дължиш извинение.

– Както кажеш, приятелю. Бъди здрав.

Алтаир отиде на доковете, промъкна се през кордона на Сибранд с неподозирана лекота. Зад него се издигаха стените на Акра, някои рухнали, други нащърбени и неподдържани, пристанището пред него беше пълно с кораби и шлепове, виждаха се стари плавателни съдове, платформи и дървени скелети. Някои от корабите все още бяха на вода, други бяха останали от времето на обсадата. Превръщаха блестящото синьо небе в океан от кафяви останки.

Сивият каменен док, избелял от слънцето, представляваше отделен град. Хората, които работеха и живееха тук, бяха докери и приличаха на докери. Държаха се небрежно, имаха обветрени лица, свикнали да се усмихват.

Днес положението беше различно. Под командването на Сибранд, Великия магистър на тевтонските рицари, нямаше усмивки. Той не само че беше запечатал района, ами беше пуснал стражи навсякъде. Страхът, че ще бъде убит, бе също като вирус, плъзнал сред армията му. Групи войници обикаляха доковете и очите им шареха навсякъде. Бяха нервни, пръстите им непрекъснато се стрелкаха към ефесите на мечовете. От страх се потяха под плетените ризници.

Алтаир усети, че наблизо става нещо, и побърза да се отправи натам. И гражданите, и войниците се насочиха към мястото. Един рицар крещеше на свещеник. Придружителите му, застанали наблизо, наблюдаваха сцената с безпокойство, докато докери и търговци се трупаха наоколо, за да разберат какво става.

– Грешите, господарю Сибранд. Никога не бих препоръчал насилие, независимо срещу кого, най-малкото срещу вас.

Значи това беше Сибранд. Имаше черна коса, високо чело и жестоки очи, които не спираха да се стрелкат, също като на бясно куче. Беше въоръжен с какви ли не оръжия, коланът му тежеше от мечове, ками и ножове. На гърба му стърчеше лък, стрелите надничаха над дясното рамо. Изглеждаше изтощен. Този човек се разпадаше.

– Така твърдиш ти – рече той и от устата му се разхвърча слюнка, – но няма кой да потвърди думите ти. Аз какво да мисля?

– Водя простичък живот, господарю, както и останалите слуги на господ. Ние не привличаме вниманието към себе си.

– Може би. – Той затвори очи. След това ги отвори. – Може би не те познават, защото не си господен човек, ами асасин.

След тези думи блъсна свещеника назад, старецът падна тежко и се надигна на колене.

– Никога – настоя той.

– Носите едни и същи роби.

Свещеникът бе обзет от отчаяние.

– Ако се обличат като нас, то е, за да насаждат несигурност и страх. Не бива да им се оставяме.

– Ти страхливец ли ме наричаш? – изкрещя Сибранд с дрезгав глас. – Да не би да предизвикваш авторитета ми? Да не би да се надяваш да настроиш рицарите ми срещу мен?

– Не. Не. Не разбирам защо ми при-причинявате това... Не съм сторил нищо лошо.

– Не помня да съм те обвинявал в някакъв грях, затова избликът ти ми се струва доста странен. Да не би гузната ти съвест да те подтиква да направиш самопризнание?

– Нищо не признавам – рече свещеникът.

– Ясно. Предизвикателен до самия край.

Свещеникът беше ужасен. Колкото повече говореше, толкова по-зле ставаше.

– Какво искаш?

Алтаир наблюдаваше как по лицето на стареца преминават най-различни чувства – и объркване, и отчаяние, и безнадеждност.

– Уилям и Гарние бяха твърде самоуверени, затова платиха с живота си. Аз няма да допусна същата грешка. Ако наистина си божи човек, тогава Създателят ще се погрижи за теб. Нека той възпре ръката ми.

– Ти си полудял – изплака свещеникът. Обърна се умолително към насъбралите се: – Никой от вас ли няма да прекрати това? Очевидно е, че той е отровен от собствения си страх. Вижда несъществуващи врагове.

Останалите от ордена се разшаваха, но никой не надигна глас. Гражданите също мълчаха и наблюдаваха безучастно. За всички беше очевидно, че свещеникът не е асасин, но онова, което мислеха, нямаше никакво значение. Всеки един от присъстващите се радваше, че не е набелязан за мишена на гнева на Сибранд.

– Очевидно е, че хората споделят опасенията ми – рече той и извади меча си. – Онова, което правя, е за Акра.

Свещеникът изрева, когато Сибранд заби острието в корема му, изви го, след което го извади и го изчисти. Старият се сгърчи на дока и след малко издъхна. Стражите изтеглиха трупа и го хвърлиха във водата.

Сибранд остана да наблюдава как потъва.

– Стойте нащрек. Докладвайте за всичко подозрително. Този не беше последният асасин. Упорити гадове... Сега обратно на работа.

Алтаир остана да наблюдава как с двамата си телохранители се отправи към гребна лодка. Тялото на свещеника се удари в корпуса, когато потеглиха, след това се понесе сред останките, които се люшкаха по водата в пристанището. Алтаир вдигна поглед към морето, където се виждаше голям кораб. Сигурно това беше убежището на Сибранд. Отново погледна лодката. Рицарят се изправи, за да огледа водата наоколо. Търсеше асасини. Непрекъснато ги търсеше, сякаш щяха да се покажат от морето около него.

Той щеше да направи точно това. Скочи в най-близката лодка, от нея се прехвърли на следващата и така, докато се добра на платформа близо до кораба на Сибранд. Видя, че тевтонецът продължава да оглежда морето. Алтаир го чу да нарежда на стражите да обезопасят по-ниските палуби и се прехвърли на близкия кораб.

Един от стражите го забеляза и се канеше да вдигне лъка си, но Алтаир метна нож и се прокле, задето не си беше оставил достатъчно време, за да се подготви за убийството. Както предполагаше, вместо да падне безшумно, той цопна във водата.

Премести поглед към големия кораб, където Сибранд също беше чул плисъка и започваше да се паникьосва.

– Знам, че си тук, асасин – разкрещя се той. Свали ръка. – Докога си въобразяваш, че ще се криеш? На дока имам сто човека. Те ще те открият и тогава ще страдаш за греховете си.

Алтаир бе застанал на платформата така, че да не се вижда. Водата тихо плискаше около подпорите. Наоколо цареше пълно мълчание. Почти призрачната тишина сигурно изнерви Сибранд още повече и това достави огромно удоволствие на Алтаир.

– Покажи се, страхливецо – настоя Сибранд. В гласа му звучеше паника. – Изправи се пред мен и да приключваме.

"Всяко нещо с времето си" – помисли си Алтаир. Сибранд изстреля стрела в нищото, след това извади нова и отново се прицели нанякъде.

– Стражи, бъдете нащрек – изрева той към долните палуби. – Той е наблизо. Намерете го. Вземете му живота. Който ми донесе главата на асасина, получава повишение.

Алтаир скочи от платформата на кораба и се блъсна в корпуса. Зачака, притиснат към дървото. Продължаваше да чува изпълнения с паника глас на Сибранд. След това се заизкачва. Изчака Сибранд да обърне гръб и тогава се изтегли на палубата, на няколко крачки от Великия магистър на тевтонските рицари, който обикаляше и крещеше заплахи към вълните, редеше обиди и заповеди към стражите си, които подтичваха насам-натам.

Сибранд беше мъртвец, помисли си Алтаир, докато се примъкваше зад него. Беше умирал много пъти от страх, но беше толкова глупав, че не го знаеше.

– Моля те... не го прави – рече той, когато се строполи на палубата, камата на Алтаир се беше забила във врата му.

– Страхуваш ли се? – попита асасинът. Изтегли камата.

– Разбира се, че се страхувам – призна Сибранд, сякаш говореше на някой глупак.

Алтаир си припомни жестокостта, която той прояви към свещеника.

– Сега вече ще бъдеш в безопасност – рече, – предавам те в ръцете на господ...

Сибранд се засмя и се задави.

– Братята ми на нищо ли не те научиха? Знам какво ме очаква. Знам какво очаква всички нас.

– Ако не твоят господ, то какво?

– Нищо. Нищо не ни чака. Тъкмо от това се страхувам.

– Не вярвам – рече Алтаир. Истина ли беше? Нима Сибранд нямаше вяра? Не вярваше ли в Господ?

– Как бих могъл, след като знам онова, което знам? След като съм видял толкова много? Съкровището ни е доказателството.

– Доказателство за какво?

– Че животът е всичко, което имаме.

– Тогава изчакай още малко – настоя Алтаир – и ми кажи каква роля ти беше отредена.

– Морска блокада – рече Сибранд, – за да попреча на глупавите крале и кралици да изпратят подкрепления. Щом ние... Щом ние... – Той гаснеше бързо.

– ... покорите Светите земи ли? – подсказа му Алтаир.

Тевтонецът се закашля. Когато заговори отново, зъбите му бяха целите в кръв.

– Когато ги освободим, глупако. Когато ги освободим от тиранията на вярата.

– Свобода ли? Вие правехте всичко възможно, за да смажете градовете, да контролирате умовете на хората. Избивахте всички, които говореха против вас.

– Следвах заповеди, вярвах в каузата. Също като теб.

– Не се страхувай – рече Алтаир и затвори очите му.

– Наблизо сме, Алтаир.

Ал Муалим стана от писалището и мина пред светлината, която нахлуваше през прозореца. Гълъбите му гукаха щастливо в следобедната жега и във въздуха се носеше сладък аромат. Въпреки че денят беше прекрасен, въпреки че Алтаир си беше върнал званието и най-важното – доверието на Учителя – така и не успяваше да намери покой.

– Сега Робер дьо Сабле е единственият, който стои между нас и победата – продължи Ал Муалим. – Той издава заповедите. Той дава златото. С него ще умре и онова, което се знае за тамплиерското съкровище и всяка заплаха, която представлява.

– Все още не разбирам как е възможно едно най-обикновено съкровище да предизвика подобен хаос – призна Алтаир. Все още мислеше над последните загадъчни думи на Сибранд. Мислеше и за сферата – за късчето от Едем. Лично беше изпитал странното му привличане, но то притежаваше силата да омайва и отклонява от правия път. Възможно ли беше да се окаже по-ценно от всички накити? Тази мисъл му се стори интересна.

Ал Муалим кимна бавно, сякаш четеше мислите му.

– Късчето от Едем е изкушение. Виж какво стори с Робер. След като веднъж вече е вкусил силата му, тя го е погълнала. Той не вижда опасно оръжие, което трябва да бъде унищожено, а средство, което да му помогне да постигне амбициите си.

– Значи е мечтал за власт.

– И да, и не. Той е мечтал – все още мечтае – също като нас, за мир.

– Но този човек иска Светите земи да пламнат във война...

– Не, Алтаир – извика Ал Муалим. – Нима не виждаш, след като ти си онзи, който ми отвори очите?

– Как така? – учуди се той.

– Какво иска и той, какво искат последователите му? Искат свят, в който всички хора са обединени. Не презирам целта му. Споделям я. Само че не ми харесва онова, което означава. Човек се учи на мир. Мирът трябва да бъде разбран, да бъде приет, но...

– Той ще го наложи – закима Алтаир. Вече разбираше.

– По този начин ще ни лиши от свободна воля – изрече Ал Муалим.

– Странно... да мислим за него по този начин.

– Недей да таиш омраза към жертвите си, Алтаир. Подобни мисли са истинска отрова и ще замъглят преценката ти.

– А няма ли начин да бъде убеден? Няма ли начин да бъде сложен край на лудешкото му препускане?

Ал Муалим поклати бавно и тъжно глава.

– Разговарях с него – по мой начин – чрез теб. Та нали всяко убийство беше послание? Само че той предпочете да пренебрегне посланията.

– Значи ни остава само едно.

Най-сетне щеше да погне Дьо Сабле. Мисълта го накара да потръпне от нетърпение, но този път щеше да бъде особено внимателен. Нямаше да допусне грешката да го подцени отново. Нито Дьо Сабле, нито друг.

– Сблъска се с него за пръв път в Йерусалим. Там ще го намериш и сега – рече Ал Муалим и пусна птицата. – Върви, Алтаир. Време е да довършиш тази работа.

Алтаир тръгна, слезе по стълбите към вратата на кулата и излезе в двора. Абас седеше на оградата и Алтаир усети погледа му, докато пресичаше двора. Спря и се обърна към него. Погледите им се срещнаха и на Алтаир му се прииска да каже нещо, но не знаеше какво. После се отказа. Предстоеше му задача. Старите рани щяха да си останат стари рани. Несъзнателно хвана меча. * * *

На сутринта, след като Алтаир разказа истината на Абас за баща му, приятелят му стана от сън крайно резервиран и каквото и да казваше Алтаир, така и не успя да го извади от това състояние. Закусиха в мълчание, оставиха се на грижите на възпитателката, след това отидоха при Ал Муалим и заеха местата си на пода.

Дори Учителят да забеляза разликата в отношенията на учениците си, не каза нищо. Може би тайно остана доволен, че момчетата не се разсейват като през другите дни. Може би реши, че са се скарали, както често се случваше при младежите.

Алтаир обаче седеше със свито сърце, измъчван от тежки мисли. Защо Абас мълчеше? Защо не реагира, когато му каза истината?

Щеше да научи отговора по-късно същия ден, когато двамата отидоха на тренировъчния плац. Предстоеше да се упражняват заедно с мечове. Днес обаче Абас реши, че няма да използват малките дървени мечове, с които обикновено се биеха, ами лъскавите, тежки, които щяха да получат при завършването на обучението си.

Лабиб, инструкторът им, остана очарован.

– Чудесно, чудесно – рече той и плесна с ръце, – но запомнете, че не печелите нищо, като пуснете кръв. Няма да безпокоим лекарите. Това ще бъде изпитание на въздържанието, хитростта и умението.

– Хитрост – рече Абас. – Много ще ти отива, Алтаир. Ти си хитър и коварен.

Това бяха първите думи, които му каза този ден. След това го погледна с такова презрение, с толкова омраза и Алтаир осъзна, че отношенията им няма да са същите никога повече. Погледна Лабиб, искаше да го помоли да не позволява този бой, но той вече се настаняваше доволно на ниската ограда около тренировъчния плац и се наслаждаваше на възможността най-сетне да стане свидетел на истински бой.

Двамата заеха местата си. Алтаир преглътна. Абас го погледна злобно.

– Братко – започна Алтаир, – онова, което казах снощи...

– Не ме наричай братко! – кресна му Абас. Той се хвърли към Алтаир с ожесточение, каквото не беше проявявал никога досега. Макар да беше оголил зъби, Алтаир виждаше, че в очите му има сълзи. Беше не повече от най-обикновен гняв. Знаеше го със сигурност.

– Недей, Абас – провикна се той и в отчаянието си премина в защита. Погледна наляво и забеляза изумения поглед на инструктора – очевидно не можеше да си обясни неочаквано появилата се вражда между двамата. Алтаир видя, че други двама асасини приближават към тренировъчния плац, очевидно чули вика на Абас. По прозорците на защитната кула край цитаделата се показаха любопитни лица. Запита се дали Ал Муалим гледа...

Абас нападна с протегнат напред меч и го принуди да се отдръпне настрани.

– Не така, Абас... – сгълча го Лабиб.

– Той иска да ме убие, Учителю – изкрещя Алтаир.

– Стига глупости, дете – отвърна инструкторът, макар да не беше напълно убеден в думите си. – Поучи се от всеотдайността на брат си.

– Не съм... негов – думите му бяха подчертани от звънтенето на мечовете – Брат.

– Казах го, за да ти помогна – изкрещя отново Алтаир.

– Не – отвърна Абас. – Лъжеш. – Отново нанесе удар и се чу звън на метал. Алтаир политна назад от силата на удара, блъсна се в оградата и едва не падна от другата й страна. Насъбраха се още асасини. Някои изглеждаха загрижени, други бяха готови да се позабавляват.

– Отбранявай се, Алтаир, отбранявай се – изрева Лабиб и плесна радостно с ръце. Алтаир вдигна меча и настървено започна да отвръща на ударите на Абас, като по този начин го принуди да се изтегли отново в средата.

– Казах ти истината – изсъска той, когато бяха близо един до друг и притискаха остриетата на мечовете. – Казах ти истината, за да сложа край на страданията ти, както бих искал някой да постъпи с мен.

– Излъга, за да ме посрамиш – отвърна Абас, отстъпи, нагласи се по-удобно, приклекна, изтеглил едната си ръка назад, както ги бяха учили. Върхът на меча му трепереше.

– Не! – извика Алтаир. Отскочи назад, когато Абас нападна и с едно извиване на китката остави кървава следа върху противника си. Погледна умолително към Лабиб, но разбра, че няма да намери съчувствие. Притисна раната с ръка и отдръпна окървавените си пръсти, показа ги на Абас.

– Престани, Абас – помоли той. – Казах ти истината с надеждата да те успокоя.

– Да ме успокоиш ли? – отвърна той и се обърна към насъбралите се: – За да ме успокоиш, ми каза, че баща ми се е самоубил, а?

Последва мълчание. Алтаир погледна от Абас към зрителите, които не разбираха накъде отиват нещата. Тайната, която се беше заклел да пази, излизаше наяве.

Вдигна поглед към кулата на Ал Муалим. Забеляза Учителя на прозореца, който ги наблюдаваше с неразгадаемо изражение.

– Абас – изрева Лабиб, когато най-сетне разбра, че нещо не е наред. – Алтаир.

Двете момчета не му обърнаха внимание и мечовете им издрънчаха отново. Превит от болка, Алтаир беше принуден да се отбранява.

– Мислех... – започна той.

– Мислел си как да ме посрамиш – извика Абас. По лицето му се стичаха сълзи, той кръжеше около Алтаир, след това се метна напред, размахал злобно меча. Алтаир се присви и откри място между ръката и тялото на Абас, където нанесе удар и на лявата ръка на другото момче зейна рана, която щеше да го спре за достатъчно дълго, за да може Алтаир да обясни.

Абас обаче изкрещя войнствено и скочи към Алтаир. Той се наведе, избегна оръжието и с рамо пресрещна Абас, след което и двамата се претърколиха на земята. Сборичкаха се и Алтаир усети пареща болка отстрани, когато Абас заби палец в раната в мига, в който се оказа върху противника си и го прикова към земята. Дръпна камата от колана си и притисна острието към гърлото му. Не откъсваше очи от доскорошния си приятел. Дишаше тежко, с оголени зъби.

– Абас! – проехтя вик, не от Лабиб или друг от насъбралите се. Беше от прозореца на Ал Муалим. – Веднага остави ножа!

Отговорът на Абас прозвуча отчаяно:

– Не и докато не признае.

– Какво да призная? – извика на свой ред Алтаир, който се бореше да се освободи.

Лабиб беше скочил от оградата.

– Стига, Абас – рече той и протегна длани напред. – Послушай Учителя.

– Още една крачка и ще му прережа гърлото – изръмжа Абас.

Инструкторът се закова на място.

– Ще те хвърли в килия за тази работа, Абас. В Ордена не се държим така. Виж, има хора от селото. Ще плъзнат клюки.

– Пет пари не давам – изплака момчето. – Той трябва да го каже. Да признае, че излъга за баща ми.

– Какво е излъгал?

– Каза ми, че татко се е самоубил, че бил отишъл в стаята му, за да се извини, след това си прерязал гърлото. Знам, че лъже. Татко ми никога не би се самоубил. Напуснал е Братството. Това е било извинението му. Кажи веднага, че лъжеш. – Той заби върха на ножа в гърлото на Алтаир и оттам рукна повече кръв.

– Абас, престани незабавно! – изрева Ал Муалим от кулата.

– Алтаир, ти излъга ли? – попита Лабиб.

На тренировъчния плац се възцари мълчание, докато всички чакаха с притаен дъх отговора на Алтаир. Той погледна Абас.

– Да – потвърди. – Излъгах.

Абас приседна и стисна очи. Каквато и болка да изпитваше, тя прорязваше цялото му тяло, защото щом пусна ножа и го чу как издрънча на земята, той се разхлипа. Продължаваше да хлипа, когато Лабиб отиде при него, стисна го грубо за ръката, изправи го на крака и го предаде в ръцете на двама стражи, които притичаха към тях. След малко поведоха и Алтаир към килиите.

По-късно, след месец, прекаран в тъмницата, Ал Муалим прецени, че е дошло време да подновят обучението си. Престъплението на Абас беше по-сериозно, защото беше позволил на чувствата си да вземат връх и по този начин беше спечелил лоша слава за Ордена. За наказание щеше да се обучава една допълнителна година. Все още щеше да се мъчи на тренировъчния плац с Лабиб, когато Алтаир станеше асасин. Тази несправедливост засили омразата му към Алтаир, който пък започна да го възприема като жалко човече, изпълнено с огорчение. Когато цитаделата беше нападната, Алтаир спаси живота на Ал Муалим и беше издигнат до майстор асасин. Същия ден Абас се изплю в прахта пред краката на Алтаир, а той се подсмихна с безразличие. Абас, реши той, беше слаб човек, който нямаше да действа успешно. Очевидно беше същият като баща си.

Сега, като си припомняше миналото, реши, че вероятно това е бил моментът, в който е започнал да се държи арогантно.

Оливър Боудън

Нагоре
Към Съдържанието на броя

 
Хостингът и домейнът са предоставени с любезното съдейстие на Superhosting.bg