Звук и светлина - орган на Националната асоциация на сляпо-глухите в България
Търсене   
Начало
Екип
Броеве за 2019 г.
Архив
Кулинарни рецепти
Козметика
Абонамент
Контакт с нас
линк към сайта на НАСГБ

 

 

 

 

 

 
Историята помни
 
 

ЧЕРНИЯТ КОННИК
– с продължение –

    

            – Искаме да освободим княз Бориса – отвърна нечий глас. А друг допълни: – Само него признаваме за наш княз!

            – Вас са Ви измамили – смело излъга Цок. – Княз Борис е свободен. Той сам ме изпроводи да Ви го кажа.

            Тълпата, предимно прости и неуки люде, несвикнали с дворцовото лицемерие, се разколеба. Цок усети това колебание и побърза да добави:

            – Идете си с мир, добри хора. Не удавяйте Плиска в братска кръв.

            Може би тълпата би го послушала, ако Цок не беше направил една груба грешка. Пред него излезе едно рошаво момче, в което людете познаха Марко, ученика на Наум. То първо се изплези на кавхана, а после взе да говори, като наподобяваше гласа му:

            – Идете си, добри хора. Пък утре аз един по един ще Ви изпия кръвчицата.

            Думите му раздразниха кавхана и той удари една плесница на момчето. Тази плесница не само възвърна, но и удесетори гнева на народа. Изведнъж редиците се разкъсаха и отпред излезе висок мъж в черни дрехи, със спусната от шлема маска и със сребърен лъв на черната ризница. Той вдигна един зелен пряпорец със сребърен лъв на него и извика:

            – Виждате ли тяхната доброта, братя? С една ръка мажат, с другата удрят. Ще търпим ли още? Ще превиваме ли врат?

            – Черноризец Храбър! – възторжено се обади един глас.

            – С нас е Черноризец Храбър!

            – Да живее! Да живее!

            – Напред с Черноризец Храбър! Свобода на княз Бориса!

            Пъстрата тълпа се люшна напред. Напразно двайсетте стражи се опитаха да защитят кавхана. Може ли крехка преграда да спре страшния ураган? Може ли със слабият плет да удържи напора на буйните пролетни води? А потокът на тези хора, увлечени от приказния герой Черноризец Храбър, бе по-страшен от водата, по-неудържим от вятъра. Хиляди гърла подеха дружен боен вик, хиляди крака се понесоха напред. Бедняците горнокрайненци се оказаха начело. С тояги и камъни пометоха те стражите на кавхана, смазаха ги под тежестта на стъпките си. Пред Цок застана един невъоръжен грънчар. Под запретнатите ръкави на конопената риза ръцете му още бяха изцапани с лепкава глина. За момент те спряха един срещу друг, срещнаха погледи. Имаше нещо символично в тази среща на кавхана с простия занаятчия. Единият уплашен въпреки скъпите дрехи, позлатената броня и меча, другият – само с жилести ръце и корави юмруци, но изпълнен с отчаяна смелост. Грънчарят пристъпи с оголени гърди срещу меча. Изведнъж Цок изпищя, хвърли оръжието и се втурна да бяга. С няколко скока грънчарят го настигна и повали на земята. Така загина велможата Цок – под краката на простолюдието и бедняците. Народът се разля около „Ханската твърд“, но всички порти бяха здраво затворени.

            – Стълби! Дайте стълби! – извика Черноризец Храбър.

            Като изневиделица се появиха много стълби, къси и удобни за щурмуване на крепост. Сръчни ръце се заловиха да ги свържат една за друга. Опушени от сажди ковачи завъртяха звънки чукове. Голтаци свалиха дрипавите си ризи, раздраха ги и ги насукаха на въжета. И всеки гледаше да помогне час по-скоро стълбите да се изправят до стената. От кулите долетяха стрели, но никой не им обърна внимание, пък и те скоро престанаха – там на малките площадки зад зъберите на крепостната стена се разгоряха кръвопролитни схватки между хората на Черноризец Храбър и верните на хана стражи. Това бяха малки, но яростни сбивания, ограничени върху площадката на стената, в които не се искаше и не се даваше милост и които личаха предимно по звъна на железните мечове и по падналите през зъберите мъртви и ранени стражи. Няколко набързо сглобени стълби се опряха на стената. С меч в ръка Черноризец Храбър пръв се изкачи на стената. Почти веднага до него застана и верният му Мостич, развял над главата си извезания от Кремена зелен пряпорец, а зад тях се проточи пъстра върволица – дрипави бедняци, въглищари с очернени лица, воини с железни шлемове на главата, селяци с криви сърпове, занаятчии със запретнати ръкави и слуги. Защитниците не бяха нито малко на брой, нито страхливи. Повечето от тях бяха стари воини, изпитани в не една битка. Но тази страшна в своя гняв войска и видът на нейния легендарен предводител ги смути и уплаши. Те хвърлиха мечовете и секирите и се предадоха. Веднага няколко души се уловиха за веригите и желязната врата на крепостта се издигна със скърцане нагоре. Други се спуснаха долу и отвориха вътрешната врата. Като от отприщен яз се изля хилядното множество в крепостта. Във въздуха витаеше някакво незапомнено опиянение, което изпълваше всяко сърце с мъжество, сила и готовност за саможертва, превръщаше мирните жители на престолния град в смели и непреклонни бойци. В този миг нямаше богати и бедни, знатни и прости, млади и стари, българи и славяни. За пръв път, откакто съществуваше българския род, всички бяха единни, сплотени, обединени от общата си омраза срещу потисничеството и тиранията. На едно място дребният, но още пъргав Есхач, който бе сварил да надене върху кафявия кафтан своята позлатена броня, бодър и подмладен водеше група дрипльовци, въоръжени с камъни и тояги. Тринайсетгодишният Марко се бе озовал начело на няколко старци, ветерани от Борисовите воини. На друго място фучеше гръмотевичният глас на Наум. Дори и крехката девойка Кремена бе сред множеството. Тя не носеше оръжие, но с присъствието и с думите си въодушевяваше бойците. Хората на Владимир разбраха, че крепостта е изгубена, и се оттеглиха към Големия дворец. Сам князът в бляскавото си въоръжение бе между тях, подреждаше бойния им ред, ободряваше ги със слова и пример. Той все още смяташе, че борбата не е загубена за него, и очакваше тук, пред стените на двореца, да се разправи с бунтовниците. Но и Черноризец Храбър нямаше намерение да спре до половината на пътя. Той застана в средата на своята пъстра войска, изпрати великана Лазар да води лявото, а Мостич – дясното крило и с могъщ глас призова:

            – Напред, братя! Долу тирана!

            Народът послуша неговия зов и се хвърли в нападение. Пред стените на двореца се завърза люта битка. Защитниците бяха само няколко стотици, но опитни във войната и с отлично въоръжение. А Владимир, който ги водеше, имаше много пороци, но не бе страхлив и не обръщаше гръб срещу опасността. Дори нещо повече – сега, когато се бореше срещу живи хора, а не срещу привидения като черния конник, той бе обладан от дива решителност, която се предаваше и на воините му. Три пъти людете на Черноризец Храбър се втурва напред и три пъти се принуждаваха да отстъпят, като всеки път оставаха десетки убити и ранени. Мястото пред двореца беше тясно и тяхната превъзхождаща численост се оказваше безполезна пред плътния пръстен на защитниците. Едва сега и най-недоверчивите разбраха защо Черноризец Храбър винаги приканваше към търпение – ако битката бе станала преди няколко месеца, те биха били малцина, шепа хора, които биха намерили своята безполезна гибел, а делото им би останало неосъществено. Преди да поведе за четвърти път хората си на щурм, Черноризец Храбър извика Мостич и шепнешком му даде някаква заповед. Без възражение или повече въпроси Мостич взе със себе си двайсетина души и изчезна нанякъде. Неговото място на дясното крило зае опитният в битките Есхач. Хората отново се подредиха и връхлетяха като стихийна морска вълна към двореца. Битката се превърна в яростно кръвопролитие – като че ли и двете войски бяха решили да измрат до един, но да не отстъпят. Исполинът Лазар, който пак бе предпочел да се въоръжи с огромна тояга, налетя с хората си като хищен звяр и успя да разкъса редиците на защитниците, но зад тях дойдоха други и запълниха отвора. И от двете страни бойците падаха с десетки. Бойните линии се огъваха на места, напредваха на други. Владимир беше корав противник, опитен в битките. Сражаваше се в първите редици и с примера си увличаше и верните му воини. Те отстъпиха срещу Лазаровите люде, но удържаха дясното крило, а в центъра успяха да напреднат, като заплашваха да разделят линията на нападателите. Напразно Черноризец Храбър се биеше като лъв за всяка педя земя. Край него падна Курт, паднаха и много други неизвестни бранници. Добре въоръжените и обучени в бранното изкуство воини на Владимира сечаха, промушваха и крачка по крачка напредваха. Черноризец Храбър се огледа. Положението ставаше тревожно. Той вече се колебаеше да заповяда ново оттегляне на храбрите му ратници, когато се разнесе мощен вик:

            – Дръжте се, братя! И ние сме тук! Дръжте се! Удрете!

            Веднага след вика на стъгдата пред двореца се втурнаха няколко стотици селяни с коси, вили и голи овчарски криваци в ръце. Те бяха от съседните на Плиска села, които, щом чули за битката, оставили добитъка и ралата и хукнали презглава към престолнината на помощ.

            – Дръжте се! – викаха те. – Идват още хора! Конници от Варна, пешаци от Червен. От цялата българска земя идват бранници. Дръжте се, братя! Удрете!

            Може би не толкова подкреплението на тези почти невъоръжени селяци, колкото думите им разколебаха людете на Владимира. Те се стъписаха, заоглеждаха се, после сами, без заповед се отдръпнаха назад. Вече нито виковете на начелниците, нито примерът на хана можеха да възвърнат мъжеството и яростта им. Какво могат да сторят шепа воини срещу цял народ?

            Внезапно вратата на двореца се отвори и със страшен вик от нея изскочиха Мостич и неговите другари. Това беше краят. Ударени в гърба, защитниците се огънаха, уплашиха се и побягнаха да спасяват живота си. С една част от тях Владимир успя да се скрие в двореца. Подир него се спусна Лазар, докато Есхач побърза да слезе в подземието, за да освободи окования Борис. В ходниците на двореца Владимир се биеше с отчаяно настървение. Нападатели и защитници един по един падаха в краката му, но докато числото на нападателите непрекъснато се попълваше с нови хора, все по-малко и по-малко оставаха онези, които го подкрепяха. Най-после стана неизбежното – със страшен удар на тоягата си Лазар изби меча от ръката на княза, после се хвърли върху него и го притисна в мечешката си прегръдка, от която нито един човек не можеше да се освободи.

* * *

            Никой не мислеше да си отива. Труповете на падналите воини бяха отнесени и на площадката пред двореца, около която множеството бе сключило плътен обръч, стояха главните герои на събитията – обезоръженият Владимир, Наум, подмладеният от битката Есхач, Мостич, Лазар, който още не желаеше да се раздели със своята тояга. Дори Симеон бе решил да напусне своето усамотение и бе застанал настрана в своето дълго избеляло расо. Липсваше само един – Черноризец Храбър. Щом битката се пренесе в ходниците и залите на двореца, той сякаш потъна в земята. Напразно воините го търсеха из целия Вътрешен град. Напразно глашатаи викаха до прималяване неговото име по всички кътчета на двореца. Напразно го дириха между онези, които бяха дали живота си за победата. Черноризец Храбър беше изчезнал. Изведнъж се разнесе вик. Няколко воина се показаха от вратата на двореца и върху раменете им се крепеше беловласият княз Борис. Калпаци и шлемове полетяха към небето. Мечове, алебарди, коси и сърпове се издигнаха нагоре за поздрав. Людете пристъпиха напред – всеки искаше да приближи до княза, да го поздрави за победата, да му изрази радостта си. Воините го пренесоха сред множеството. Борис говореше нещо, но думите му потънаха и се стопиха във всеобщата гълчава. Най-сетне му позволиха да слезе на земята. Симеон се приближи до баща си и двамата заговориха оживено. Толкова голям бе шумът наоколо и толкова напрегнати бяха лицата на бащата и сина, че никой не можа да разбере дали взаимно се поздравяваха за успеха или отново спореха и се караха. После Борис се изкачи по стъпалата на двореца и оттам се обърна към народа. Неговата висока и слаба осанка се открои ярко между белите колони. Гласът му, станал дрезгав от годините, бе още достатъчно висок, за да достигне и до най-далечните слушатели.

            – За първи път от четири години – започна той – аз мога да се обърна към тебе, народе мой, със свещената дума: братя! Защото, след четири години ежби и раздори в тази земя, завладяна от храбрата орда на Испериха, най-сетне днес възтържествуваха братството и сплотеността. Онова, което мечтаеше страшният Крум, което вещаеше великият Омуртаг и което аз се опитах да създам, го осъществихте днес Вие и Вашите корави воински десници.

            Между тълпата премина одобрително шумолене. Есхач, суровият и кален в премеждия Есхач, избърса една появила се в очите му сълза.

            – Владимир се показа недостоен за великото призвание да бъде вожд на един така славен народ, като народа на българските славяни – продължи старият княз. – Той презря славянската титла княз и се нарече пак хан. Той се отрече от името си Владимир и взе старото Расате. Но той извърши и нещо по-лошо. Владимир поруга братството между славяни и българи и изправи брат срещу брата. Колко честни домове бяха изпепелени в Плиска? Колко невинна кръв се проля? Всичко е негово дело. Затова, аз, предишният княз Борис и божи служител Михаил, не мога да имам милост към него, макар че ми е син. Със силата на онази власт, която бог и моите славни предци са ми дали и която Вие днес ми възвърнахте, аз му отнемам княжеския сан и повелявам да бъде затворен на моето място в тъмницата, докато реша каква да бъде съдбата му.

            За втори път хората зашумоляха одобрително, но никой не отмести поглед от беловласия старец. Сега трябваше да последва най-важното и най-интересното – кого щеше да короняса Борис за княз. По-голямата част от събралите се люде мислеха, че Борис отново ще заеме престола на българските князе. Други очакваха да бъде коронясан Симеон. И само най-разпалените глави вярваха, още, че е възможно да запази короната за Черноризец Храбър. Борис се забави и полека огледа сбрания наоколо народ. Дали търсеше между тях стройната фигура на черния конник? Или се стремеше да отгатне тайното желание на всеки един? Или пък най-сетне се стремеше да разбере как ще бъде приет изборът, който той вече беше направил? Старецът издигна окръженото си от бяла коса и брада лице и рече ясно:

            – За княз на славяно-българското княжество оставям Симеон!…

            Укорително мърморене посрещна тези думи, мърморене, в което имаше и неодобрение, и порицание, и глуха враждебност.

            – По род Симеон заслужава княжеската корона – продължи Борис, но гласът му като че ли бе загубил част от предишната си твърдост, сякаш сам не бе сигурен дали не извършваше грешка и несправедливост. – Но като му давам короната, която е стояла на главата на Испериха и Кардама, на Крума и Омуртага, аз го предупреждавам и заявявам пред целия народ, че и него ще постигне Владимировата участ, ако само в него отстъпи от Христовата вяра и от великото единство на славяни и българи.

            Симеон пристъпи напред. Къдравата му брада трепереше от вълнение.

            – Заклевам се пред тебе, татко, пред народа и пред бога – високо произнесе той, – че няма да измамя доверието ти и ще посветя живота си за прослава на нашата родина.

            Няколко неуверени гласа извикаха „Да живее княз Симеон!“ но множеството остана хладно и сдържано, дори някои се обадиха достатъчно високо, за да бъдат чути: „А Черноризец Храбър?“

            Владимир, който досега не вдигаше поглед от земята усети скритото недоволство на народа и изправи глава. Подигравателна усмивка сви ъглите на устните му.

            – Искам и аз да кажа нещо – обади се той. – Баща ми започна много лесно да сменя короните от главите на людете, а никой, нито боговете, нито нашите обичаи, не му дава това право. Той иска да даде българския престол на брат ми Симеон. Добре. Но нека да се спази обичаят!

            Боилите се разшаваха нервно – те вече бяха разбрали накъде клони Владимир с думите си.

            – А обичаят е известен – продължи той, като повиши глас. – Още от времето на Авитохол е прието в подобни случаи чрез двубой да се решава кой е по-достоен да води българското племе. Нека и сега мечът определи по-достойния…

            Старият княз погледна изпитателно към боилите, сякаш търсеше от тях подкрепа в трудния миг, но всички, дори и верният Есхач, отвърнаха очи от него – те знаеха обичая и не желаеха да излъжат. Обърна се към множеството, което дебнеше всяка дума и всеки жест, но никой не се обади – народът уважаваше Симеона като човек праведен и скромен, но същевременно всеки искаше князът да бъде силен, да бъде истински вожд не само в мир, но и в бран. Пред двореца бе настанала такава тишина, като че ли нямаше нито една жива душа. И изведнъж всред мълчанието се разнесе спокойният и ясен глас на Симеона:

            – Владимир е прав. Аз съм готов да изпълня обичая.

            – Не! – извика гръмко Есхач.

            – Не! – обади се и Наум. – Ти си божи служител и за тебе не е позволено да вдигаш меч.

            – Да – възрази Симеон. – Онзи, който ще води народа към слава и добруване, трябва да може сам да застане срещу меча.

            Борис не бързаше да каже думата си. Есхач се приближи до него и му зашепна възбудено:

            – Господарю, не позволявай! Откажи! Не позволявай да пролеят невинната кръв на Симеон.

            – Не може другояче, Есхач. Трябва да се бият.

            – За да победи Владимир и да започне всичко отначало ли?

            – Ако не се съглася, народът ще се разбунтува. – Старецът беше странно спокоен. – Симеон е прав: страхливец не може да бъде вожд на българското племе.

            Есхач се отдръпна. Лицето му бе станало пепеляво. Борис мълком огледа още веднъж събрания народ и кимна с глава в знак на съгласие. Но в този миг от тълпата се отскубна една девойка и се хвърли в краката на стареца.

            – Господарю и татко, не се съгласявай! Симеон ще бъде убит!

            Но на тези думи отговори сам Симеон:

            – Отдръпни се, Кремено. Никой не може да предотврати онова, което е написано в книгата на съдбата.

            – Не искам да се биеш! – ридаеше Кремена. – Не искам!

            Симеон не я слушаше повече. Той направи знак на дядо Продан и високо му поиска да донесе меч и шлем. От един стоящ наблизо воин Владимир също взе шлем и меч и с опитна ръка размаха оръжието, за да провери тежестта му. Наоколо бе толкова тихо, че свистенето на меча се разнесе над цялото множество.

            – Прочети си молитвата – насмешливо се обърна Владимир към брата си. – Християните се молят пред смъртта си.

            Симеон не отговори. Той стоеше неподвижно и със странен огън в очите наблюдаваше Кремена, която хлипаше на гърдите на баща си. След малко се появи дядо Продан и подаде на Симеона един черен шлем с метална грива отгоре и подвижна маска за очите.

            – Шлемът на Черноризец Храбър! – извика някой.

            Тогава усмихнат, тържествен, Борис приближи с нетърпеливи крачки до сина си, махна черното му расо и пред смаяните очи на народа се появи висок левент, облечен в черна ризница със сребърен лъв на гърдите. А Симеон дръпна брадата си и тя се отлепи, като откри едно силно и мъжествено лице. Едва тогава сложи шлема, но за пръв и единствен път не смъкна маската пред очите си.

            – Симеон е Черноризец Храбър!

            – Ето кой бил черният конник!

            – Да живее Симеон! Да живее Черноризец Храбър!

            – Да живее! Да живее!

            Хиляди гърла подеха тези викове и старопрестолният град слисано потръпна. Лицето на Владимир стана по-бяло от каменните стени на двореца. Той загуби самообладание и неволно отстъпи крачка назад:

            – Не. Не може да бъде.

            – Може, може, Владимире – студено отговори Симеон. – Ти бе научил, че в Цариград мен ме наричаха „полугрък“. Но ти не знаеше, че тази нежелана от мене титла ромеите ми бяха дали не само за ученолюбивостта ми, но и затова, че в цяла Византия нямаше майстор на меча, останал непобеден от мене.

            – Но конникът? Твоята библиотека?

            – Ти не обичаш книгите, Владимире и това е голямата ти грешка. Ако обичаше книгите и като мен преровеше библиотеката, събрана от нашите деди, ти щеше да намериш плановете, по които покръстеният арабин Евтимий е строил преди сто години днешната Плиска. Тогава ти щеше да знаеш, че от подземията на Големия дворец започва таен проход, който минава под земята до онези стаи на Малкия дворец, където е заеманата сега от мене библиотека, после прекосява крепостната стена и отвежда до обора на дядо Продан в Горния край на столицата.

            – Значи оттам.

            – Да, оттам. Оттам бяха подслушвани човеконенавистните кроежи на Хорациус Барка, оттам бе изведен и спасен от обезглавяване Мостич, оттам минавах, когато боритарканът ме преследваше и после бързаше да провери дали съм в стаите си. Най-после – през този проход премина днес Мостич, за да те удари в гърба.

            – Аз мислех.

            – Стига приказки – прекъсна го рязко Борис. – Ти искаше чрез двубой да се определи по-достойният между вас. Добре. Ще бъде двубой. Започвайте!

            Симеон спокойно прекрачи напред. Баща му, комуто завършекът на подмолната борба сякаш бе възродил младежките сили и жар, се обърна към него:

            – Не го убивай, Симеоне. Не го убивай, а само го обезвреди. – Очевидно старецът не се съмняваше в изхода на двубоя. – Аз ти давам цялото княжество, само не ти давам Владимира. Съдбата на това дяволско изчадие, аз сам ще определя!

            Владимир се опита да възвърне хладнокръвието си, но не успя – дълбоко в себе си той се виждаше вече победен. Чудното и невероятно преобразяване на кроткия и хрисим Симеон в покрития с ужасна слава Черноризец Храбър го бе поразило така, че той вече не представляваше предишния силен и самоуверен воин, а смалено, обезсърчено и немощно подобие на хана Расате.

            Те се сближиха и мечовете им със звън се докоснаха. Владимир, който познаваше силата на Черноризец Храбър от многобройните му подвизи и от разказа за двубоя му с Хорациус Барка, не се надяваше да го победи с умение и ловкост. Можеше само да разчита на силата си и затова още от първия миг се хвърли сляпо напред, за да свърши с един удар. Но ръката на Симеон го посрещна твърдо и мечовете им се кръстосаха до самите дръжки. Последва едно недоловимо за окото късо движение и оръжието изхвръкна от Владимировата ръка. Двубоят, ако това кратко сблъскване можеше изобщо да се нарече двубой, завърши. По знак на Бориса няколко стражи уловиха сломения Владимир и го отведоха в тъмницата.

            Хиляди, много хиляди гласове отново подеха дружно:

            – Да живее Черноризец Храбър! Да живее княз Симеон!

            Тогава Симеон – Черноризец Храбър, както беше в бранни дрехи и с меч в ръка, отиде до Кремена, улови десницата й и влезе с нея в престолната зала. Другарите и съратниците му бързо нахълтаха зад тях. Младият княз спокойно и самоуверено преведе избраницата си през дългата зала и сред неспирния приветствен възглас на народа бавно се изкачи с нея по стъпалата на подиума, където го чакаше българският престол.

            Епилог

            Симеон остана начело на своя народ трийсет и четири години (до 927 г.) и никога, нито преди, нито след него, по-достоен владетел не е стоял на българския престол. Той води множество успешни войни, като победи маджарите (896 г.) и сърбите (925 г.), но главно воюва срещу вековния враг на българите – Византия. На ромеите той нанесе редица славни победи, като две от тях – при Вулгарофигон в 896 г. и при р. Ахелой в 917 г. – бяха така разгромителни, че след тях Византия не успя да се съвземе цели десетилетия. В резултат на тези войни българската държава се разпростря от Черно море до Адриатика и от Карпатите до Егейско море. Отначало той се наричаше княз, но след битката при Ахелой се провъзгласи за „цар и самодържец на българи и ромеи“ (919 г.). Симеон премести престолнината си от Плиска в Преслав и я изгради като един от най-хубавите градове на времето си. Той затвърди братството между българи и славяни, които окончателно се сляха в едно и никога по-късно не враждуваха помежду си. Но Симеон не забрави и не се отказа и от името, което му бе дал народът – Черноризец Храбър. Той го запази като име, с което подписваше литературните си творби. Защото едновременно с бранните си успехи той създаде и „златния век“ на българската средновековна просвета и книжнина, като насърчаваше и подкрепяше писателите и преводачите, а и сам неведнъж улавяше перото. От него до наши дни е останало само едно съчинение, „За буквите“, което и днес удивлява със силата на словото си, с широтата на възгледите и с голямата си култура.

            След като се увери, че е оставил княжеството в сигурни ръце, Борис – Михаил отново се оттегли в манастира, където живя още четиринайсет години и почина, доволен от делото си, на 15 май 907 г. Тогава България беше вече една от най-силните държави в Европа. Знае се, че преди още да се затвори в манастира, той се е разплатил с Владимира за неговите лоши дела. Историята не споменава по какъв начин го е наказал и това е вече твърде многозначително. [Според цитираното съчинение на Регино, Владимир бил ослепен по заповед на Борис. Но другите исторически източници не потвърждават това сведение.]

            Наум продължи своята благородна дейност на просветител и разпространител на славянската писменост. След като неговият прославен другар Климент, когото Борис бе настанил в Македония, стана епископ, той зае неговото място в Кутмичевица. Наум достойно замести Климента като народен учител и просветител. След осемгодишна работа в Кутмичевица той се оттегли в един манастир край Охридското езеро и почина в 910 г.

            Есхач доживя до дълбока старост. Той вече не можеше да води воините на бран, но до смъртта си помагаше на Симеона, като му даваше винаги мъдри, трезви и добри съвети.

            Въпреки че Мостич нямаше благородно потекло, Симеон го направи свой ичиргу-боил и не се излъга в избора си – като човек, който произлиза от народа, Мостич винаги пръв и най-добре схващаше тежненията на простите люде и използваше властта, дадена му от царя, за да ги облекчава; а с доказаните си воински качества той беше безкрайно полезен на Симеона в многобройните воини, които съпътстваха царуването му. Мостич остана ичиргу-боил и при приемника на Симеона – цар Петър, а когато стана осемдесетгодишен, той раздаде всичкото си имущество на бедните, църквата и училищата, оттегли се в манастир и наскоро след това почина.

            [При археологически разкопки в Преслав на 16 октомври 1952 г. бе открит гробът с костите на ичиргу-боила Мостич и с надгробна плоча, на която накратко се описват животът и делата му.]

            Симеон предложи висока длъжност и на Лазар, но той я отказа, като предпочете да живее на спокойствие сред многобройната си челяд и да разказва на децата и внуците си за тежките борби срещу Владимира. Само когато наставаха бранни дни, Лазар пръв заставаше под пряпореца на своя цар. Като начелник на пехотата, той се покри със слава в победните воини срещу Византия.

            Малкият Марко продължи да учи все така старателно и трудолюбиво. По-късно, когато вече не беше палаво и вечно разрошено момче, той стана Деволски владика. По примера на своя учител той посвети живота си на просветителска и книжовна дейност.

 

Край.

      Цончо Родев

Нагоре
Към Съдържанието на броя

 
Хостингът и домейнът са предоставени с любезното съдейстие на Superhosting.bg