Звук и светлина - орган на Националната асоциация на сляпо-глухите в България
Търсене   
Начало
Екип
Броеве за 2020 г.
Архив
Кулинарни рецепти
Козметика
Контакт с нас
линк към сайта на НАСГБ

 

 

 

 

 

 
Историята помни
 
 

ОРДЕНЪТ НА АСАСИНИТЕ.
ТАЙНИЯТ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД
 –   с продължение  –  

– Ела, Алтаир. Би трябвало да съм получил новини за напредъка ти – рече Ал Муалим.

– Изпълних нарежданията ти – отвърна асасинът.

– Добре, много добре – погледна го строго Учителят. – Усещам, че мислите ти са другаде. Говори.

Истина беше. На връщане Алтаир не беше мислил за нищо друго. Сега му се даваше възможност да признае какво му тежи.

– Всички, които ме изпрати да убия, говореха тайнствени, загадъчни неща. Всеки път, когато се връщах при теб, търсех отговори. Ти всеки път ми отговаряше с недомлъвки. Стига толкова.

Ал Муалим изненадано изви вежди. Не можеше да повярва, че Алтаир си позволява да му говори по този начин.

– Кой си ти, че си позволяваш да ми казваш "стига толкова"?

Алтаир преглътна и стисна зъби.

– Аз съм този, който извършва убийствата. Ако искаш да продължа, ще говориш с мен открито, при това още сега.

– Внимавай къде стъпваш, Алтаир. Тонът ти не ми харесва.

– И на мен не ми харесва, че ме подвеждаш – отвърна той по-високо, отколкото възнамеряваше.

Ал Муалим помръкна.

– Предложих ти шанс да си върнеш изгубената чест.

– Не е изгубена – сряза го Алтаир. – Отнета. Ти ми я отне, а след това ме изпрати да я търся, също като куче.

Учителят изтегли меча с блеснали очи.

– По всичко личи, че ще ми трябва нов асасин. Срамота. Ти показа огромен потенциал.

– Според мен, ако разполагаше с друг, щеше да си го изпратил много отдавна – засече го Алтаир, който се запита дали не притисна прекалено много наставника си, но въпреки това продължи: – Сам каза, че отговорът на въпроса ми ще се появи, когато спра да питам. Затова няма да питам. Настоявам обаче да ми кажеш какво свързва тези хора.

Беше готов да усети меча на Ал Муалим. Въпреки това се надяваше, че е твърде ценен за Учителя. Знаеше, че се излага на огромен риск.

Ал Муалим, изглежда, също преценяваше възможностите, мечът потрепваше, а светлината блестеше по острието. След това го прибра в ножницата и изглежда се поуспокои.

– Онова, което каза, е истина – отвърна най-сетне той. – Тези хора са свързани... от клетва, много подобна на нашата.

– Кои са те?

– Non nobis, Domine, non nobis – рече той. – Не нам, Господи, не нам.

– Тамплиери... – рече Алтаир. – Естествено.

– Сега вече виждаш докъде стигат пипалата на Робер дьо Сабле.

– Всички тези хора – те командват градове, армии...

– Всички са положили клетва да служат на каузата му.

– Работата им не е самостоятелна, нали? – попита Алтаир, след като помисли. – Те действат като едно цяло... Какво целят?

– Завоевание – отвърна простичко Ал Муалим. – Искат Светите земи, но не в името на господ, а за себе си.

– Ами Ричард? Ами Салах Ал’дин?

– Всеки, който се изправи на пътя на тамплиерите, ще бъде унищожен. Бъди сигурен, че ще го сторят.

– Значи трябва да бъдат спрени – рече решително Алтаир. Имаше чувството, че от плещите му се е вдигнал товар.

– Затова трябва да си свършим работата, Алтаир, за да сме сигурни, че в бъдеще ще сме свободни от подобни хора.

– Защо скри истината от мен? – попита той Учителя.

– За да проникнеш сам зад димната завеса. Както и при всяка друга задача, знанията идват преди действието. Научената информация е по-ценна от дадената. Освен това... поведението ти не ми позволяваше да ти се доверя напълно.

– Ясно – сведе глава Алтаир.

– Алтаир, мисията ти не се е променила, единствено начинът, по който я възприемаш.

– След като знам онова, което знам, може да разбера по-добре тамплиерите, които ми остават.

Ал Муалим кимна.

– Искаш ли да научиш още нещо?

Алтаир вече знаеше каква е тайната на Братството, която мишените му споменаваха. Имаше обаче нещо друго...

– Ами съкровището, което Малик взе от Соломоновия храм? – попита. – Робер отчаяно държеше да си го върне.

– След време, Алтаир, всичко ще се изясни – отвърна Ал Муалим. – Също както ти стана ясно каква е ролята на тамплиерите, така ще ти стане ясно и какво е съкровището. Засега се уповавай на факта, че е в нашите ръце, а не в техните.

За момент Алтаир се поколеба дали да не настоява, но след това се отказа. Веднъж вече имаше късмет. Съмняваше се, че ще се получи втори път.

– Щом казваш... – рече той.

– Точно така.

В стаята се дишаше по-спокойно, когато Алтаир понечи да излезе. Следващата му цел беше Йерусалим.

– Още нещо, Алтаир, преди да тръгнеш.

– Да?

– Откъде знаеше, че няма да те убия?

– Честно казано, Учителю, не знаех. * * *

Глупавият Алтаир. Арогантният Алтаир. Беше загазил. Махд Адин лежеше мъртъв в краката му, а кръвта му бавно попиваше в дървените греди. Зад гърба му бяха обвиняемите, вързани за колове, увиснали безпомощно, телата им отпуснати, окървавени. Зяпачите на площада се разбягаха, но не и стражите на Махд Адин, които напредваха към него. Приближаваха към платформата. Втурнаха се по стъпалата от двата края и по този начин му попречиха да скочи отпред. Гневните им погледи го пронизваха, бяха вдигнали мечовете и дори да се страхуваха, не го показваха. Дори след като господарят им беше посечен от асасин на обществено място, на ешафода край Стената на плача в Йерусалим, те не се оставиха на паниката, както се беше надявал Алтаир, не бяха обладани от смъртен страх пред асасина, който сега стоеше пред тях, а от острието му капеше кръвта на Адин. Случилото се им вдъхна решителност и желание за отмъщение.

Това означаваше, че нещата не са протекли по план.

Само че... първият от стражите се хвърли напред с ръмжене, очевидно готов да изпробва куража на Алтаир. Асасинът отстъпи, парира ударите на сарацина и дрънченето на стомана отекна по почти празния площад. Стражът нападна отново. Алтаир се обърна назад, за да прецени местоположението на другите и на свой ред атакува, като принуди сарацина да отстъпи. Крачка, втора, замах. Принуден да мине в настъпление, стражът се опита да се изплъзне и едва не падна, когато се блъсна в едно от телата, които висяха от коловете. Алтаир погледна надолу, зърна шанса си и атакува ожесточено паникьосания си опонент. Острие издрънча в острие и както асасинът очакваше, беше принуден да отстъпи назад в локвата кръв на платформата – точно както Алтаир възнамеряваше. Подхлъзна се, изгуби опора и след секунда се озова долу. Асасинът се възползва от шанса и заби меча си в гърдите му. Стражът изгъргори. Тялото му се отпусна на дървения под, а Алтаир се подготви за новите нападатели и този пъти забеляза съмнение, дори страх в очите им. Куражът на асасина беше проверен и се оказа на ниво.

Стражите обаче бяха много и със сигурност шумът щеше да привлече нови. Новините за случката на площада щяха да плъзнат в цял Йерусалим и хората щяха да научат, че регентът е бил екзекутиран на собствения му ешафод и че стражите са се нахвърлили върху асасина. Алтаир си представи как Малик злорадства, когато научи.

Малик обаче му се стори променен, когато Алтаир се отби в местния клон на Братството. Не че го посрещна с отворени обятия, но поне откритата враждебност бе заменена от най-обикновена предпазливост и той поздрави Алтаир намръщено, но без да злорадства.

– Сега пък какво искаш? – въздъхна той.

Доволен, че не се налага да се разправят, Алтаир му каза името на мишената си: Махд Адин.

Малик кимна.

– Откакто Салах Ал’дин го няма, на града му липсва силен управител и Махд Адин се самопровъзгласи за достоен заместник. Страхът и заплахите му осигуриха желаното. Не е достоен съперник за поста.

– Тази работа ще бъде прекратена днес – заяви Алтаир.

– Говориш прекалено самоуверено. Това не ти е някой търговец на роби. Този човек управлява Йерусалим и е добре защитен. Предлагам да планираш много внимателно покушението. Първо опознай жертвата.

– Вече го направих – увери го Алтаир. – Махд Адин ще присъства на екзекуция недалеч оттук. Ще има много стражи, но аз ще се справя. Знам какво да направя.

Малик се подсмихна.

– Тъкмо затова за мен си оставаш начинаещ. Не е възможно да знаеш всичко. Можеш единствено да подозираш и предполагаш. Трябва да очакваш грешки. Предвиди вероятностите, Алтаир. Колко пъти трябва да ти напомням все едно и също?

– Както кажеш. Приключихме ли?

– Още не. Трябва да ти кажа нещо. Един от мъжете, които ще бъдат екзекутирани, е брат. Един от нас е. Ал Муалим иска да бъде спасен. Не се притеснявай за самото спасяване – моите хора ще се погрижат. Трябва обаче да се погрижиш Махд Адин да не отнеме живота му.

– Няма да има възможност.

– Този път не проваляй мисията – предупреди го Малик.

Алтаир не спря да се мръщи, докато вървеше към Стената на плача. * * *

Докато приближаваше към Стената на плача, Алтаир видя как тълпата се събира: мъже, жени, деца, кучета, дори добитък. Всички се отправяха по улиците към площада, където щеше да се състои екзекуцията.

Алтаир се присъедини към тях и докато вървеше по улицата, която се пълнеше с все повече любопитни, поели в същата посока, се заслуша в ентусиазираните им приказки за предстоящото представление.

– Слушайте внимателно – възвестяваше викачът. – Махд Адин, любимият регент на Йерусалим, ще присъства на публичната екзекуция в западния край на Соломоновия храм. Гражданите да се съберат. Побързайте! Елате и вижте какво ще се случи с враговете ни.

Алтаир нямаше представа какво ще се случи. Надяваше се единствено да промени изхода.

Стражите на площада се опитваха да овладеят тълпата, някои връщаха, други пропускаха. Алтаир изостана и заоглежда множеството, скупчило се край входа. Децата се промъкваха покрай краката на зяпачите, за да изскочат на площада. След това тълпата се разтвори, за да пропусне група учени. Дори кучетата изглежда проявяваха почтителност към светите мъже. Алтаир нагласи плаща си, спусна ниско качулката, изчака учените да го наближат и се присламчи към тях. В същия момент усети как нечия ръка подръпва ръкава му и видя мърляво детенце, което го наблюдаваше любопитно. Той изръмжа и ужасеното дете отскочи настрани.

Случи се тъкмо навреме: бяха пред портата, където стражите се отдръпнаха, за да пропуснат учените, и Алтаир излезе на площада.

Беше обграден отвсякъде с каменни стени. В далечния край беше издигната платформа на подпори. Засега беше празна, но нямаше да остане така още дълго. Регентът на Йерусалим Махд Адин тъкмо се качваше на нея. Щом го забелязаха, гражданите се люшнаха напред, стражите изгубиха контрол и тълпата се изсипа на площада. Алтаир беше понесен напред, оказа се твърде близо до платформата и страховития Махд Адин, изпъчен в очакване площадът да се напълни с народ. Носеше бял тюрбан и дълга, богато бродирана роба. Изглеждаше ядосан, сякаш всеки момент щеше да избухне.

Така и стана.

– Тишина! Настоявам за тишина – изрева той.

Тъй като забавната част предстоеше, хората се сбутаха напред и Алтаир се озова още по-близо до мишената. Забеляза, че от двете страни на платформата застават по двама стражи. Пред самата платформа забеляза още стражи, чиято задача беше да попречат на насъбралите се да се качат на ешафода. Изви глава и видя стражи, пръснати по периферията на площада. На тях щеше да им бъде трудно да се придвижат през тълпата, въпреки това той щеше да разполага със секунди, за да извърши убийството и да се отърве от застаналите наблизо стражи – поне по четирима в двата края на платформата. Може би и от онези, които бяха съвсем наблизо.

Щеше ли да успее да срази всички? Това бяха поне десет верни сарацини. Онзи Алтаир, който беше нападнал Робер дьо Сабле на Храмовия хълм, нямаше да се усъмни нито за миг. Сега обаче действаше по-предпазливо. Освен това знаеше, че да убие мишената веднага е истинска лудост. Планът му беше обречен на неуспех.

Тъкмо реши да изчака, когато четиримата набедени престъпници бяха отведени до ешафода и завързани на коловете, а стражите застанаха зад тях. В единия край видя разплакана жена. Двамата мъже до нея бяха облечени в дрипи. Накрая беше изправен асасинът с клюмнала глава, очевидно беше пребит. Тълпата недоволстваше.

– Хора от Йерусалим, чуйте ме добре – изкрещя Махд Адин и гласът му накара развълнуваната от пристигането на осъдените тълпа да млъкне. – Днес искам да отправя едно предупреждение. – Замълча. – Сред вас има недоволни. Те сеят семето на недоволството с надеждата да ви подведат.

Тълпата около Алтаир зашумя.

Адин продължи:

– Това ли искате? Да тънете в измама и грях ли? Да живеете в страх ли?

– Не – изрева някой зад Алтаир. Вниманието на Алтаир беше насочено към асасина, брат от Ордена. Докато го наблюдаваше, от устата му се стече кървава слюнка и покапа върху дървото. Той се опита да вдигне глава и Алтаир зърна лицето му. Пресни пурпурни синини. След това братът отново отпусна глава.

Махд Адин се ухили накриво. Очевидно не беше свикнал да се усмихва.

– Значи искате да бъдат предприети действия, така ли? – попита мило той.

Тълпата изрева одобрително. Бяха дошли за кръв и знаеха, че регентът няма да ги разочарова.

– Води ни – изкрещя някой, когато шумът поутихна.

– Предаността ви ме радва – отвърна Адин и се обърна към престъпниците, след което насочи пръст към тях. – Това зло трябва да бъде изкоренено. Едва тогава можем да се надяваме на освобождение и изкупление.

Неочаквано пред платформата настъпи смут и се чу глас:

– Това не е никаква справедливост.

Алтаир забеляза мъж в дрипи. Той крещеше на Махд Адин:

– Ти изопачаваш думите на Пророка, мир на душата му.

Беше си довел и приятел, дрипав като него, който също насъскваше тълпата:

– А вие стоите бездейни, помагате да бъде извършено престъпление.

Алтаир използва суматохата, за да се промъкне по-наблизо. Трябваше да се качи на платформата откъм края, в който беше вързан асасинът. Не можеше да рискува да го използват като щит или заложник.

– Проклет да си – извика първият, но не получи подкрепата нито на хора от тълпата, нито на стражите, които вече пристъпваха напред. Щом забелязаха, че приближават, двамата размирници побягнаха, извадиха ножове и ги размахаха, докато се провираха към платформата. Единият беше поразен от стрелец. Вторият беше подгонен от двама стражи, които така и не видяха третия сарацин, който разпори корема му с меч.

Двамата останаха да лежат в прахта и Махд Адин ги посочи.

– Виждате ли как злото, което разпространява един, е в състояние да развали друг? – изкрещя той. Черната му брада трепереше от ярост. – Те се опитаха да внушат страх и съмнения у вас. Аз ще ви предпазя.

Обърна се към нещастниците, които сигурно се молеха опитът да му бъде отнет животът да се окаже успешен, но сега вече го наблюдаваха ужасени, когато той извади меча си.

– Тези четиримата са грешници – продължаваше да се дере Адин и посочи първо жената, след това и другите. – Курвата. Крадецът. Комарджията. Еретикът. Нека господ раздаде справедливост.

Еретик ли? Този беше асасин. Алтаир се стегна и се придвижи още по-близо до платформата, без да откъсва очи от Адин, който пристъпваше към жената. Проститутката. Тя не откъсваше очи от меча на Адин, който висеше почти небрежно отстрани. Ревна с глас.

– Изкусителка! – кресна Адин над риданията й. – Сукуба. Курва. Има си много имена, но грехът й е все един и същ. Обърнала е гръб на учението на пророка ни, мир на душата му. Омърсила е тялото си, за да се възползва. Всеки мъж, когото е докоснала, е омърсен завинаги.

В отговор тълпата изрева. Алтаир се придвижи още няколко крачки напред към стъпалата. Наблюдаваше стражите и забеляза, че всички до един са насочили вниманието си към Адин. Добре.

– Да бъде наказана! – изкрещя някой от тълпата.

Адин беше разпалил жаждата им за кръв.

– Трябва да плати! – подкрепи го друг.

Жената престана да реве и изкрещя към хората:

– Този човек лъже. Тук съм не защото съм лягала с други мъже. Това никога не се е случвало. Иска да ме убие, защото отказах да легна с него.

Очите на Махд Адин пламнаха.

– Дори сега, когато й се предлага изкупление, тя продължава да лъже. Отказва спасение. Има само един начин да разрешим този въпрос.

На нея й остана време колкото да извика "не", преди мечът да блесне и да се забие в корема й. В последвалия миг на тишина се чу как кръвта й прокапа по гредите на платформата, преди тълпата да ахне и да се раздвижи, за да могат и застаналите назад да видят по-добре изкормената жена.

Сега вече Алтаир беше по-близо до стълбите, но неочакваното движение на тълпата го остави малко изолиран и на показ. С облекчение наблюдаваше как Адин пристъпва към следващия хленчещ нещастник, зяпачите отново се отдръпнаха в очакване на новото убийство.

Адин посочи комарджията. Не можел да се въздържа от алкохолни напитки и залагане.

– Срамота – ревна тълпата.

В този момент те бяха опиянените, помисли си Алтаир и усети, че му се гади от жаждата им за кръв.

– Нима една игра на късмета ме обрича на смърт? – извика комарджията, решил за последно да хвърли заровете. – Покажи ми къде е написано подобно нещо. Не грехът създава поквара в града ни, ами ти.

– Значи твърдиш пред хората, че е приемливо да се опълчат на пророка ни, мир на душата му – засече го Адин. – Ако ние пренебрегваме учението му, то значи, че и други ще го сторят. Докога ще продължава така? Според мен тази работа ще завърши с хаос. А това не можем да го допуснем.

Острието му проблесна на следобедното слънце. Той го заби дълбоко в корема на комарджията, изпъшка, докато го изтегляше нагоре, и отвори вертикална рана в корема на мъжа, която зейна и се видяха вътрешностите му. Очарована, тълпата се разкрещя престорено отвратено, но вече кипяха от нетърпение да видят следващото убийство. Алтаир пристъпи по-близо до стъпалата.

Адин застана пред третия осъден и тръсна острието, за да го почисти от кръвта.

– Този човек – посочи разтреперания пленник – е взел нещо, което не е негово. Присвоил си е парите, изработени от друг. Тези пари можеха да са на всеки от вас. Това означава, че всички вие сте били ограбени. Какво ще кажеш?

– Беше един-единствен динар – изхленчи обвиняемият и погледна умолително тълпата. – Намерих го на земята. Той говори така, сякаш съм посегнал на чуждо, сякаш съм го отнел от ръката на друг.

Тълпата обаче не беше склонна да прояви милост. Последваха призиви за кръв, гражданите полудяха.

– Днес един динар – развика се Адин, – утре ще бъде кон. На следващия ден животът на някой друг. Не е важно какво е откраднатото. Важното е, че си взел нещо, което не е твое. Ако позволя подобно поведение, другите ще решат, че и те могат да си позволят същите волности. И докъде ще стигнем по този начин?

Той застана пред крадеца, чиито последни молби замлъкнаха, когато Адин заби меча в корема му.

Сега щеше да насочи вниманието си към асасина. Алтаир трябваше да действа много бързо. Разполагаше с броени минути. Наведе глава и започна да си пробива път с рамо през тълпата, като внимаваше да не привлича внимание. Искаше да се приближи до първите. Махд Адин вече бе пред асасина, протегна ръка и го стисна за косата, вдигна главата му и показа лицето му на тълпата.

– Този мъж разпространява злобни лъжи и пропаганда – изрева злобно. – Мисли единствено за убийства. Трови мислите ни по същия начин, по който трови острието си. Настройва брат срещу брата. Баща срещу син. Много по-опасен е от всеки друг враг, пред когото сме се изправяли. Той е асасин.

Тълпата затаи дъх. Алтаир беше пред стълбите. Тълпата около него кипеше от възмущение, развълнуваните граждани крещяха в очакване на смъртоносния удар.

– Смърт за неверника!

– Убий го!

– Прережи му гърлото!

Асасинът заговори, докато Адин продължаваше да държи главата му:

– Като ме убиете, няма да намерите сигурност. Виждам страха в очите ви, чувам как гласовете ви треперят. Страх ви е. Страхувате се, че посланията ни няма как да бъдат заличени. Няма как да бъдат спрени.

Алтаир беше до първото стъпало. Беше застанал така, сякаш се опитваше да вижда по-добре. Видяха го и други и застанаха до него. Двамата стражи на платформата, замаяни от убийствата, най-сетне забелязаха какво се случва. Единият повика другия, двамата слязоха и наредиха на гражданите да се отдръпнат, но в същия момент още хора се занатискаха напред. Всички искаха да се доближат колкото е възможно по-близо до екзекуцията, блъскаха се, ръгаха се, някои бяха изтласкани от стълбите, включително един от побеснелите стражи. Алтаир се възползва от безредието и се качи още по-напред. Озова се на няколко крачки от Адин, който беше пуснал главата на асасина и изреждаше пред тълпата извършените от него "светотатства" и "предателства".

Боричкането зад Алтаир продължаваше. Стражите бяха заети. Адин вече бе казал каквото искаше на настръхналата тълпа, която тръпнеше от нетърпение да види следващото убийство. Ето че се обърна отново към вързания, стисна меча с окървавеното острие и пристъпи към него, за да нанесе смъртоносен удар.

В същия момент, сякаш предизвестен от някакво свръхестествено чувство, той спря, обърна глава и погледна Алтаир право в очите.

В този момент площадът като че ли се смали, и развълнуваната тълпа, стражите, осъденият и труповете изчезнаха. Докато двамата се измерваха с погледи, Алтаир забеляза, че на Адин му е ясно, че смъртта му наближава. В същия миг асасинът тръсна пръстения механизъм и острието изскочи. Хвърли се напред, замахна и го заби в Адин. Всичко това се случи за частица от секундата.

Тълпата ревеше, пищеше и не знаеше как да реагира на новото развитие на събитията. Адин се сгърчи, от раната на врата му шурна кръв, но Алтаир го притисна с колене и вдигна камата.

– Работата ти тук е приключена – рече той на Адин и се стегна, готов да нанесе фаталния удар. Около тях настъпи истински пандемониум. Стражите едва сега разбраха какво става и се опитаха да си проправят път обратно на платформата пред паникьосаната тълпа. Алтаир трябваше бързо да довърши започнатото. Въпреки това искаше да чуе последните думи на Адин.

– Не. Не. Едва започва – опъна се Адин.

– Кажи ми какво е твоето участие във всичко това. Да не би да имаш намерение да се защитаваш като другите и да обясняваш деянията си?

– Братството иска града. Аз искам власт. Изникна... възможност.

– Възможност да избиваш невинни ли? – попита Алтаир. Чу бягащи стъпки. Хората се спасяваха от площада.

– Не са чак толкова невинни. Гласовете на дисидентите режат като стомана. Сеят развала сред останалите. В това отношение съм съгласен с Братството.

– Значи си готов да убиваш хора единствено защото вярват в нещо различно от теб ли?

– Не, разбира се... Убивах ги, защото можех. Защото беше забавно. Ти имаш ли представа какво е усещането, когато определяш съдбата на друго човешко същество? Видя ли какво удоволствие изпитаха хората? Видя ли как се страхуват от мен? Като господ съм. И ти щеше да направиш същото, ако можеше. Каква... власт.

– Веднъж може и да е било така, но след това научих какво се случва с онези, които си мислят, че са над другите.

– И какво се случва?

– Ще ти покажа.

Той довърши Адин, след това затвори очите на тирана и напои перото с кръв.

– Всяка душа ще вкуси смъртта – рече.

Накрая се изправи, за да посрещне стражите. В този момент заби камбана.

Един сарацин се втурна към него, той парира удара му, изпъшка и го отблъсна. Нови стражи се качиха на платформата и той се озова срещу трима едновременно. Единият падна, посечен от меча му, втори изгуби опора в локва кръв, също падна и Алтаир го довърши. Щом видя празно място, асасинът скочи от ешафода, освободи камата и прониза един от стражите в мига, в който се озова на земята, а мечът на противника му увисна за миг във въздуха.

Видя единствения си път за бягство от площада и отби атаките на други двама нападатели, докато се изтегляше. Усети убождане по ръката и видя струйка кръв; след това прихвана един мечоносец и го изблъска на пътя на втори. Двамата паднаха с крясъци в прахта. Алтаир се втурна към портата и се добра до нея тъкмо когато връхлетяха трима войници. Успя да ги изненада, като прониза единия с меча, преряза гърлото на втория с камата и блъсна сгърчените тела на умиращите върху третия.

След като пътят му вече беше чист, той се обърна и видя как хората на Малик развързват асасина, за да го отведат, след това хукна към сокака, където дебнеше четвърти страж с пика. Отскочи, сграбчи края на дървената рамка на навес и се метна върху платнището. Усети как мускулите му пеят. Отдолу проехтя вик на разочарование и докато той се катереше към покривите, погледна към група войници, които се опитваха да го следват. За да ги накара да престанат, той уби единия, като хвърли нож по него, след това се втурна по покривите, изчака камбаната да престане да звъни и едва тогава потъна сред тълпата, като се ослушваше внимателно за всяка дума, която гражданите изричаха: асасин убил регента. * * *

Оставаше нещо, което Алтаир трябваше да научи.

След като и последният от регентите на града беше мъртъв, бе настъпил моментът да зададе въпроса. Стегна се, докато влизаше отново в покоите на Ал Муалим.

– Влез, Алтаир. Почина си добре, нали? Готов ли си за останалите изпитания? – попита Учителят.

– Готов съм. Преди това искам да поговорим. Имам някои въпроси.

Ал Муалим показа неодобрението си, като вирна брадичка и стисна леко устни. Сигурно все още помнеше последния случай, когато Алтаир настояваше за отговори. Алтаир също го помнеше, затова беше решил този път да стъпва по-предпазливо, да не би Учителя отново да изтегли меча.

– Питай – подкани го Ал Муалим. – Ще се постарая да ти отговоря.

Алтаир пое дълбоко въздух.

– Царят на търговците в Дамаск изби благородниците, които управляваха града. Махд Адин в Йерусалим държеше хората си в подчинение със страх. Предполагам, че Уилям е възнамерявал да убие Ричард и да задържи Акра с войската си. Тези хора е трябвало да подкрепят лидерите си. Вместо това са ги предали. Искам да знам защо е станало така.

– Отговорът не е ли очевиден? Става въпрос за желанието на тамплиерите да контролират нещата. Всеки мъж – както сам си забелязал – е искал да завладее съответния град в името на тамплиерите, за да могат те да властват в Светите земи и дори по-нататък. Мисията им обаче няма да успее.

– Защо? – попита Алтаир.

– Плановете им зависят от съкровището на тамплиерите... частицата от Едем... Сега обаче е в нашите ръце, а те не могат да се надяват да постигнат целите си без него.

Разбира се, помисли си Алтаир. Та нали за същото бяха говорили всичките му мишени.

– Какво е това съкровище? – попита той.

Ал Муалим се усмихна, след това отиде в задната част на стаята, наведе се и отвори един сандък. Извади от него кутия, върна се при писалището и я постави отгоре. Алтаир разбра какво е, без дори да погледне, въпреки това очите му сами се насочиха – не, бяха привлечени от нея. Същата тази кутия Малик беше донесъл от храма и също както преди тя блестеше, излъчваше сияние. Още отпреди знаеше, че мишените му са говорили за това съкровище. Вдигна очи от кутията и погледна Ал Муалим, който наблюдаваше реакцията му. По лицето на Учителя се беше изписало снизхождение, сякаш бе виждал много други да се държат по същия начин. А това беше само началото.

Бръкна в кутията и извади от нея сфера колкото два юмрука, с мозаечен дизайн, който пулсираше от енергия и Алтаир се запита дали очите не го лъжат. Може и да беше... жива по някакъв начин. Само че той се разсея. Усети как сферата го привлича.

– Това е... изкушение – рече с напевен глас Ал Муалим.

Неочаквано, също като угаснала свещ, сферата спря да пулсира. Аурата й изчезна. Привличането се стопи. Тя беше... отново се превърна в най-обикновено кълбо, в древна вещ, красива по свой начин, но просто едно украшение.

– Това е просто къс сребро... – рече Алтаир.

– Погледни го – настоя Ал Муалим.

– Заблестява за кратко, но няма кой знае какво в нея – продължи Алтаир. – Какво трябва да видя?

– Този "къс сребро" е причината Адам и Ева да бъдат прогонени. Това е ябълката. Тя вдъхва живот. С нейна помощ Червено море се разтваря. Ерос я използва, за да подкладе Троянската война. С нейна помощ един беден дърводелец превръща водата във вино.

Ябълката, късчето от Райската градина? Алтаир го погледна със съмнение.

– Вижда ми се доста обикновен предмет за мощта, която твърдиш, че притежава – отвърна той. – Как действа?

– Онзи, който я притежава, владее сърцата и умовете на всички, които я погледнат – на всички, които я "вкусят", както казват.

– Значи хората на Дьо Наплуз... – започна Алтаир, когато се замисли за нещастниците в болницата.

– Просто експеримент. Използвани са билки, за да симулират ефектите... Хората просто е трябвало да са готови за времето, когато ще притежават съкровището.

Сега вече Алтаир разбра:

– Талал ги снабдява. Тамир ги екипира. Подготвяли са се за нещо. Въпросът е за какво?

– За война – уточни мрачно Ал Муалим.

– Ами останалите... онези, които управляваха градовете... Те искат да съберат хората си. Искат да ги направят същите като хората на Дьо Наплуз.

– Съвършените граждани. Съвършените войници. Съвършен свят.

– Това съкровище не трябва да попада в ръцете на Робер дьо Сабле – натърти Алтаир.

– Докато той и братята му са живи, няма да спрат да опитват – рече Учителят.

– Значи трябва да бъдат унищожени.

– Тъкмо това правиш ти – усмихна се Ал Муалим. – Има още двама тамплиери, които очакват специалното ти внимание. – Единият е в Акра, казва се Сибранд, а другият е в Дамаск и се нарича Джубаир. Посети водачите на местните клонове на Братството. Те ще ти дадат напътствия.

– Както наредиш – отвърна Алтаир и сведе глава.

– И побързай – помоли Ал Муалим. – Робер дьо Сабле със сигурност е станал нервен, след като отбелязахме толкова успехи. Останалите му последователи ще направят всичко по силите си, за да те разкрият. Те знаят, че идваш. За тях си мъжът с бялата качулка. Ще се оглеждат за теб.

– Няма да ме открият. Аз съм просто кама сред тълпата.

Ал Муалим се усмихна, за пореден път горд от ученика си. * * *

Младите Алтаир и Абас научиха всичко за кредото от Ал Муалим. Учителят напълни младите им глави с повелите на Ордена.

Всеки ден, след като закусеха с пърленки и фурми, строга възпитателка следеше да са чисти и спретнато облечени. След това, притиснали книгите към гърдите си, те хукваха по коридорите, сандалите им шляпаха по каменните подове, бъбреха развълнувано, докато не пристигнеха пред вратата на Учителя.

Тук си имаха ритуал. И двамата прокарваха ръка пред лицето си, за да заменят веселите засмени лица със сериозни, както очакваше Учителят. След това единият вдигаше ръка, за да почука. Кой знае защо и на двамата им беше приятно да почукат, затова се редуваха. Изчакваха господарят да ги повика. След това сядаха с кръстосани крака на възглавниците, които Ал Муалим беше поставил специално за тях – едната за Алтаир, а другата за брат му Абас.

Когато започнаха обучението си, бяха уплашени, несигурни, нямаха доверие нито на себе си, нито един на друг, нито на Ал Муалим, който им преподаваше сутрин и вечер, а следобед тренираха в двора, след това отново вечер. Посвещаваха дълги часове на изучаване на ордена, наблюдаваха как Учителят крачи из покоите си, хванал ръце зад гърба си, понякога спираше, за да ги порицае. И двамата се притесняваха от единственото око на Ал Муалим и понякога имаха чувството, че то ги е хипнотизирало. Една нощ Абас зашепна:

– Слушай, Алтаир.

Алтаир се обърна изненадано към него. Нито един от двамата не беше правил това досега, никога не бе започвал разговор, след като угасят светлината. Двамата лежаха мълчаливо, всеки потънал в собствените си мисли. Беше така до тази нощ. Имаше пълнолуние, завесата на прозореца им блестеше в бяло и разпиляваше в стаята мека, сивкава светлина. Абас лежеше на една страна и гледаше към Алтаир. Когато привлече вниманието му, закри едното си око с длан и рече в почти съвършена имитация на Ал Муалим:

– Ние не представляваме нищо, ако не съблюдаваме кредото на асасините.

Алтаир се разкиска и оттогава двамата станаха приятели. Отсега нататък Ал Муалим вече ги порицаваше за приглушения кикот, който се чуваше винаги, когато обърнеше гръб. Неочаквано възпитателката откри, че поверените й момчета не са чак толкова тихи, кротки и послушни.

Ал Муалим ги научи на повелите на братството. Това бяха същите повели, на които по-късно в живота Алтаир обърна гръб и се наложи да плати прекалено висока цена. Ал Муалим им обясни, че асасините не убиват безразборно, както предпочитаха да мислят повечето хора, ами посичат единствено злите, които се бяха оставили на корупцията, а мисията им е да донесат мир и сигурност по Светите земи, да спазват не код на насилие и конфликти, ами на разум и задълбочен анализ.

Научи ги да владеят чувствата и емоциите си, да прикриват неразположението си, показа им как да се слеят с околния свят, така че да се движат незабелязани сред обикновените хора, помогна им да усвоят умението да стават невидими, призраци сред тълпата. За хората асасините трябваше да бъдат нещо като необяснима магия, повтаряше той, но също както всяка магия и тази се превръщаше в реалност, когато се подчиняваше на волята на асасините.

Научи ги да защитават Ордена по всяко време, че Братството е "по-важно от отделния човек, Алтаир. По-важно е и от теб, Абас. По-важно е и от Масиаф, и от мен". По този начин действията на един асасин не биваше по никакъв начин да окажат нежелано въздействие върху целия Орден. Асасинът никога не биваше да компрометира Братството.

Въпреки че на Алтаир му предстоеше един ден да потъпче тази доктрина, причината не беше в недостатъчното обучение на Ал Муалим. Той ги учеше, че мъжете са определили граници и са посочили, че всичко в тези граници е "истинско", "реално", но в действителност това били фалшиви параметри, наложени от онези, които уж били лидери. Показа им, че границите на реалността са много по-широки, отколкото предполагаше ограниченото въображение на човечеството, че малцина са онези, които успяват да надникнат отвъд въпросните граници, че малцина смеят да поставят под въпрос съществуванието им.

Тези хора бяха асасините.

Тъй като асасините успяваха да видят света такъв, какъвто е в действителност, за тях всичко бе възможно и всичко беше позволено.

Алтаир и Абас научаваха все повече за Ордена с всеки изминал ден и ставаха все по-близки. Почти по цял ден бяха заедно. На каквото и да ги учеше Ал Муалим, личното им ежедневие беше несъществено. В него присъстваха те двамата, възпитателката, часовете на Ал Муалим и неколцина братя, които ги учеха на изкуството на битките, всеки специалист по различна дисциплина. Почти нищо не беше забранено.

Ако момчетата искаха да се забавляват, трябваше сами да си осигурят забавленията, затова прекарваха дълги часове в разговори, вместо да учат. Почти никога не говореха за бащите си. Отначало Абас не спираше да повтаря, че един ден Ахмад ще се върне в Масиаф, но месеците стана години и той все по-рядко говореше за надеждите си. Алтаир го виждаше да застава до прозореца и да наблюдава долината с блестящи очи. След това приятелите им започнаха да се отдръпват и той стана още по-необщителен. Рядко се усмихваше. Въпреки че преди си говореха часове наред, сега той предпочиташе да стои край прозореца.

Само ако знаеше, мислеше си Алтаир. Скръбта на Абас щеше да го задуши, щеше да стане още по-силна, след това щеше да се превърне в тъпа болка, същата като онази, която беше изпитвал Алтаир. От смъртта на баща му продължаваше да го боли всеки ден, но поне знаеше истината. Имаше разлика между тъпата болка и чувството на безпомощност.

И така, една вечер, след като свещите бяха угасени, той призна истината на Абас. Навел глава, докато се опитваше да спре сълзите, той разказа на Абас как Ахмад беше дошъл в стаята му и как бе отнел собствения си живот, но Ал Муалим решил да скрие този факт от Братството, "за да защити теб. Само че Учителят не е видял мъката ти отблизо, както я видях аз. И аз изгубих баща си, така че знам какво изпитваш. Знам, че болката намалява с времето. Като ти казвам истината, се надявам да ти помогна, приятелю".

Абас само беше примигнал, след това бе обърнал глава. Алтаир се питаше как е очаквал да реагира Абас. Да заплаче ли? Да избухне гневно може би? Да откаже да приеме чутото? Беше готов за всеки един от тези варианти. Беше готов дори да го затвори в стаята и да не му позволи да отиде при Учителя. Само че не бе очаквал нито за миг да се натъкне на тази... празнота. На мълчанието.

Оливър Боудън

Нагоре
Към Съдържанието на броя

 
Хостингът и домейнът са предоставени с любезното съдейстие на Superhosting.bg