Звук и светлина - орган на Националната асоциация на сляпо-глухите в България
Търсене   
Начало
Екип
Броеве за 2020 г.
Архив
Кулинарни рецепти
Козметика
Контакт с нас
линк към сайта на НАСГБ

 

 

 

 

 

 
Историята помни
 
 

ОРДЕНЪТ НА АСАСИНИТЕ.
ТАЙНИЯТ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД
 –   с продължение  –  

– Справи се добре – похвали го Ал Муалим на следващия ден. – Трима от деветимата са мъртви и аз ти благодаря. Но не мисли, че ще ти позволя да почиваш върху лаврите си. Работата ти едва сега започва.

– Очаквам заповедите ти, Учителю – отвърна тържествено Алтаир. Макар и изтощен, той беше благодарен, че е започнал да печели отново уважението на Ал Муалим. Забеляза промяна в отношението на стражите. Преди го наблюдаваха с презрение, докато сега се отнесоха с уважение, колкото и да не им се искаше. Очевидно новината за успехите му беше стигнала и до тях. Ал Муалим пък започваше да му се усмихва и дори му посочи да седне. Да седне!

Учителят продължи:

– Крал Ричард, горд от победата си при Акра, се готви да отпътува на юг, към Йерусалим. Салах Ал'дин сигурно е наясно с това, затова събира хората си край разрушената крепост Арсуф.

Алтаир се напрегна, щом помисли за Салах Ал'дин. Припомни си деня, когато сарацините бяха пред портите на крепостта...

– Искаш ли да ги убия и двамата? – попита и се наслади на мисълта да прониже предводителя на сарацините. – Това ще сложи край на войната им, преди още да е започнала.

– Не – сряза го Ал Муалим и го погледна толкова строго, че на Алтаир му се стори, че Учителя чете мислите му. – Нали така ще разпилеем силите им – и ще изложим страната на жаждата за кръв на десет хиляди воини без надзор. Ще минат много дни, преди двамата да се срещнат, а докато са на поход, няма как да се бият. Заеми се с по-непосредствена заплаха: мъжете, които управляват в тяхно отсъствие.

Алтаир кимна. Очевидно жаждата му за мъст трябваше да остане за друг път.

– Кажи ми имената, аз ще ти донеса кръвта им.

– Точно това смятам да направя. Абу'л Нукод, най-богатият човек в Дамаск. Махд Адин, регент на Йерусалим. Уилям дьо Монферат, регент на Акра.

Той, разбира се, знаеше за тях. Всеки един от градовете носеше зловредното влияние на управника си.

– Какви са престъпленията им? – попита Алтаир. Зачуди се дали и при тях ще се появи нещо повече, нещо различно от начина, по който нещата изглеждаха на пръв поглед.

Ал Муалим разпери ръце.

– Алчност. Арогантност. Избиване на невинни. Обиколи сред хората в градовете. Сам ще научиш тайните им грехове. Не се съмнявай, че тези хора са пречка за мира, който търсим.

– Значи ще умрат – заяви покорно Алтаир.

– Връщай се при мен, след като приключиш с всеки един от тях, за да разберем по-добре намеренията им – нареди учителят. – И още нещо, Алтаир. Пази се. Действията ти напоследък са привлекли вниманието на стражите. Да знаеш, че вече ще бъдат много по-подозрителни.

Така изглеждаше. Няколко дни по-късно, когато Алтаир влезе в Братството в Акра, Джабал го посрещна с думите:

– Вече се чу за делата ти, Алтаир.

Той кимна.

– Изглежда, гориш от желание да изчистиш името си.

– Правя, каквото мога.

– Понякога го правиш добре. Предполагам, че се виждаме отново по работа.

– Да. Мишената ми е Уилям дьо Монферат.

– Значи трябва да отидеш в квартала "Шаин"... Само че внимателно. Там е щабквартирата на крал Ричард и охраната бди денонощно.

– Можеш ли да ми кажеш нещо за човека?

– Уилям беше определен за регент, докато кралят води войната. На хората този избор им се струва странен, след като знаят какво се е случило между Ричард и сина на Уилям, Конрад. Поне според мен Ричард постъпва много умно.

– Защо?

Джабал се усмихна.

– По повечето въпроси Ричард и Конрад са на различно мнение. Пред хората спазват приличие, но се носят слухове, че всеки се чуди как да навреди на другия. А и онази работа с пленените при Акра сарацини... – Той поклати глава. – След това Конрад се върна в Тир, а Ричард принуди Уилям да остане като негов гост.

– Иначе казано, заложник – уточни Алтаир. Беше склонен да се съгласи с Джабал. Ходът на Ричард беше наистина хитър.

– Както и да го наречеш, присъствието на Уилям държи Конрад под контрол.

– Ти откъде предлагаш да започна търсенето?

Джабал се замисли.

– Цитаделата на Ричард, югозападно от нас... По-скоро от пазара отпред.

– Добре. Повече няма да те безпокоя.

– Не ме безпокоиш – отвърна Джабал, насочи отново вниманието си към птиците и загука нежно.

Този човек нямаше много тревоги, помисли си Алтаир. За това определено му завиждаше.

* * * * * * * * * *

Джабал се оказа прав, помисли си Алтаир, докато се прокрадваше към пазара на цитаделата по нажежените, оживени улици, по които соленият морски въздух сякаш щипеше. Наоколо беше пълно със стражи, а броят им по всяка вероятност беше удвоен след последното му идване. Някои носеха отличителните знаци на кръстоносци и бяха в пълно бойно снаряжение. Знаеше със сигурност, че войниците обожават клюките – колкото повече научаваха, толкова по-недискретни ставаха. Настани се на една пейка и се престори, че се възхищава на величествената цитадела с разветите знамена или че просто убива времето до края на деня. Недалеч от него уличен акробат се опитваше да се договори за малко пари, накрая се отказа, сви рамене и започна да подхвърля пъстроцветни точки във въздуха. Алтаир се престори, че го наблюдава, докато подслушваше разговора на двама кръстоносци, които дърдореха като перачки за уменията на Уилям с меча.

Докато Алтаир гледаше, погледът на един войник беше привлечен от монах в кафява роба, с вдигната качулка, който му даваше дискретни знаци. Войникът кимна почти незабележимо, сбогува се с приятеля си и тръгна през пазара. Алтаир го наблюдаваше изпод качулката, след това последва мъжете, щом се отдръпнаха. Алтаир се разположи наблизо и се опита да чуе какво говори монахът.

– Изглежда беше неразумно да подкрепяме Уилям. Стар е и прекалено много мисли за себе си.

Войникът сви устни.

– Армията му е огромна. Имаме нужда от нея. Сега ще отида при другите братя. Гледай да разполагат с всичко, от което имат нужда.

– Добре. Не трябва да падат духом – съгласи се монахът.

– Не се страхувай. Магистърът има план. Сега замисля начин да обърнем загубите в наша полза, ако се стигне до това.

Магистър ли? Алтаир се замисли. Братя. Тези двамата за кого говореха? Акра имаше повече пластове от глава лук.

– Какви са намеренията му? – попита монахът.

– Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Следвай инструкциите. Отнеси това писмо на магистъра. – Подаде го на монаха, а Алтаир се усмихна и размърда пръсти. Стана от пейката и го последва. След малко посланието беше в ръцете му и той седна, за да го прочете.

"Магистре,

Работата в квартал "Шаин" в Акра продължава, въпреки че сме обезпокоени от умението на Уилям да довежда всичко до самия край. Той приема задълженията си прекалено сериозно и хората може да го отхвърлят, когато настъпи моментът. Без помощта на съкровището не можем да си позволим да вдигнем въстание, да не би кралят да не се върне от бойното поле. В този случай плановете ни ще бъдат обречени на провал. Не можем да си върнем откраднатото, освен ако двете страни не се обединят. Дали не можете да подготвите друг, който да заеме мястото му – просто като предпазна мярка. Страхуваме се, че нашият човек на пристанището е несигурен. Споменава, че няма да е зле да се дистанцира. Това означава, че не можем да разчитаме на него, ако Уилям падне. Уведомете ни за намеренията си, за да ги осъществим. Ние оставаме верни на каузата."

Сгъна писмото и го пъхна в робата си. Щеше да го покаже на Ал Муалим. А може би нямаше. Усещаше, че Учителят не е бил напълно откровен с него по отношение на мишените. Може би това бе част от теста. Може би.

Няколко слуги забързаха покрай него. Жонгльорът продължаваше да подмята топки; сега обаче около него се беше събрала по-голяма тълпа. Недалече един оратор се беше изправил под сянката на дърво и говореше против крал Ричард.

Вниманието на Алтаир беше привлечено от млад мъж с късо подстригана черна брада, който призоваваше гражданите, без да откъсва очи от стражите, разположили се наблизо.

– Уилям дьо Монферат изобщо не се интересува от хората в Акра – редеше той. Алтаир се заслуша, като внимаваше да не среща погледа му. – Ние гладуваме, а неговите хора не знаят що е лишение. Благоденстват благодарение на плодовете на нашия труд. Доведе ни тук, за да строим, така каза. Сега обаче, когато сме далече от дома и милостта на краля, се разкриха истинските му намерения. Той краде синовете ни, праща ги в битки срещу жесток противник. Те са обречени на смърт. Дъщерите ни обслужват войниците му, тънат в безчестие. Той ни компенсира с лъжи и празни обещания за по-добри бъднини, за земя, благословена от господ. Ами сега? Какво правим днес? Колко още ще продължава така? Наистина ли това е дело на господ или на егоист, който се опитва да покори всички ни? Вдигнете се хора на Акра. Присъединете се към протеста ни.

– Млъквай! – извика жена, която минаваше наблизо и посочи стражите, които оглеждаха улицата, вероятно усетили, че се надига смут.

– Ти си глупак, бе! – подвикна му грубо друг минувач. Отмина с презрително махване. Никой в Акра нямаше намерение да изпита гнева на Уилям или поне така изглеждаше отстрани.

– Заради тези приказки ще увиснеш на въжето – прошепна трети и се шмугна в тълпата.

Алтаир наблюдаваше как ораторът се оглежда тревожно, след това се стрелна напред и застана при друг.

– Колко събра за каузата? – попита той.

– За съжаление всички са много уплашени – отвърна съмишленикът му. – Никой не иска.

– Не трябва да се отказваме. Отиваме на друг пазар, на друг площад. Не бива да мълчим.

Погледнаха за последно войниците и се отдалечиха. Алтаир остана загледан след тях, доволен, че е открил необходимото за Уилям дьо Монферат.

Погледна още веднъж извисилата се над пазара цитадела – черното пулсиращо сърце на Акра. Вътре се намираше мишената, помисли си той, а когато Уилям умреше, хората на Акра щяха да си отдъхнат от тиранията и страха. Колкото по-скоро станеше, толкова по-добре. Време беше да посети отново Джабал.

Лидерът на местното Братство беше весел, както обикновено. Очите му заискриха, когато поздрави Алтаир.

– Направих, каквото трябва – рече Алтаир. – Събрах информация. Знам как да се добера до Монферат.

– Говори и аз ще преценя.

– Владенията на Уилям са обширни и мнозина го наричат господар. Само че той има врагове. Двамата с крал Ричард не се разбират.

Джабал изви вежди.

– Така е. Никога не са били близки.

– Това е в моя полза. Посещението на Ричард го е разтревожило. Щом кралят замине, Уилям ще се оттегли в крепостта. Ще бъде разсеян. Тъкмо тогава ще ударя.

– Сигурен ли си?

– Няма накъде повече. Ако нещо се промени, ще се приспособя.

– Тогава действай. Сложи край на живота на Монферат, за да си отдъхне градът и да се нарече свободен.

Джабал му подаде перото.

– Ще се върна, когато е мъртъв – отвърна Алтаир.

* * * * * * * * * *

Алтаир се върна в цитаделата. Очакваше всичко да бъде както го беше оставил. Оказа се, че има нещо различно – забеляза го, докато обикаляше улиците. Усещаше се във въздуха – вълнение, очакване. Чу хората да говорят за посещението на Ричард. Беше в крепостта, така разправяха гражданите, и обсъждал важни въпроси с Дьо Монферат. Очевидно кралят се бил ядосал заради начина, по който се отнесъл към трите хиляди заложници, когато кръстоносците бяха превзели града.

Алтаир усети как потръпва от възбуда. Славата на Ричард Лъвското сърце го предшестваше. Всички бяха чували за смелостта му, за жестокостта му, а сега предстоеше да го види лично...

Той пресече пазара. Откакто се беше разчуло, че Ричард е пристигнал, тълпата беше станала огромна. Гражданите на Акра, независимо какво беше мнението им за английския крал, искаха да го видят.

– Идва – прошепна една жена наблизо. Алтаир усети как тълпата го понесе и може би за пръв път, откакто влезе в града, вдигна глава. В този момент множеството беше неговото скривалище, а пък стражите бяха твърде заети с пристигането на краля, за да му обърнат внимание.

Тълпата се понесе напред и повлече Алтаир. Той забърза заедно с другите хора към богато украсените каменни порти, където знамената на кръстоносците трептяха при всеки порив на вятъра, сякаш и те тръпнеха от нетърпение да видят Ричард. Стражите на портата предупредиха тълпата да се отдръпне и застаналите най-отпред изкрещяха на задните да не ги блъскат. Пристигаха все нови и нови граждани, стичаха се към издигнатото място пред главната порта. Надойдоха още стражи и образуваха щит пред входа. Някои бяха отпуснали ръце на ефесите на мечовете. Други стискаха копия и ръмжаха застрашително.

– Назад – предупреждаваха те кипящата от вълнение и възмущение недоволна тълпа.

Неочаквано около портата на крепостта настъпи смут, чу се стържене и скърцане и тя започна да се вдига. Алтаир проточи врат, за да види. Първо чу чаткането на конските копита, след това мярна шлемовете на охраната на краля. В следващия момент тълпата коленичи и Алтаир се сниши с тях, без да откъсва поглед от приближаващия крал.

Ричард Лъвското сърце беше възседнал великолепен жребец, украсен с неговите отличителни цветове, изпънал рамене назад, вирнал високо брадичка. Лицето му беше обветрено, сякаш носеше отпечатък от всяка битка, всяка пустиня, която бяха пресекли, а очите му, макар и уморени, блестяха. Беше обграден от охрана, също на коне, а до него крачеше друг мъж, който от шепота на тълпата Алтаир разбра, че е Уилям дьо Монферат. Оказа се по-възрастен от краля, не беше нито толкова внушителен, нямаше го и властното излъчване, но се движеше с лекота; Алтаир прецени, че е умел с меча. От него се излъчваше недоволство, докато вървеше до краля си – дребно човече, скрито в сянката на великия мъж. Кралят не обръщаше никакво внимание на тълпата. Беше потънал в собствените си мисли.

– ... три хиляди души, Уилям – говореше кралят, достатъчно високо, та всички на пазара да чуят. – Беше ми казано, че ще ни бъдат пленници и ще ги използваме при нужда, за да ги разменяме за наши пленници.

– Сарацините нямаше да спазят уговорката – отвърна Дьо Монферат. – Знаете го. Направих ви услуга.

Лъвското сърце изрева:

– Да, бе! Голяма услуга, няма що! Сега враговете ни ще имат коз в ръцете. Да не говорим, че ще се бият с по-голямо ожесточение.

Спряха.

– Добре познавам врага – отвърна Дьо Монферат. – Не само че няма да проявят повече смелост, ами ще бъдат завладени от страх.

Ричард го погледна с омраза и презрение.

– Я ми кажи, ти откъде знаеш какви са намеренията на врага? Нали заряза бойното поле, за да си играеш на политика.

Другият преглътна.

– Постъпих както беше редно и справедливо.

– Ти положи клетва да служиш на господ по най-добрия начин, Уилям. Само че тук изобщо не е така. Пред мен е мъж, който потъпква всичко.

Личеше, че на Дьо Монферат не му е приятно. Разпери ръка, сякаш, за да напомни на краля, че поданиците им са наблизо и чуват всяка дума, и продължи:

– Думите ви са крайно несправедливи, господарю мой. Надявах се да съм спечелил доверието ви.

– Ти си регент на Акра, Уилям. Твое задължение е да управляваш от мое име. Колко повече доверие искаш? Да не би да ламтиш за короната ми?

– Вие просто не ме разбрахте – отвърна Монферат. Тъй като не искаше да бъде унизен пред тълпата, той добави: – Но това е нещо обичайно...

Ричард побесня:

– Колкото и да ми се иска да си пропилея деня в празни приказки с теб, ме чака война. Този разговор остава за друг път.

– Не искам да ви бавя – отвърна любезно Монферат, – Ваше величество.

Ричард хвърли последен злобен поглед към Дьо Монферат, за да напомни на устатия си поданик на чия глава е короната, и пое напред, следван от хората си.

Хората започнаха да се изправя и Дьо Монферат се обърна да каже нещо на един от стражите. Алтаир се напрегна, за да чуе.

– За съжаление в Новия свят няма да има място за хора като него. Съобщи, че искам да говоря с войската. Трябва да сме напълно сигурни, че всеки знае ролята си. Предупреди ги, че всяка проява на небрежност ще бъде сурово наказвана. И още нещо. Днес не съм в настроение да ми се противоречи. – След това се обърна към хората си: – След мен.

Неочаквано множеството се люшна към крепостта – не само хората на Дьо Монферат, ами и търговците, които се надяваха да си намерят клиенти вътре. Алтаир се присламчи към тях, прикри се зад торбите им от зебло и премина портите, преди стражите да се намесят и да ги затръшнат. Сърдитите войници ги изблъскаха към един от вътрешните дворове, вероятно за да изложат там стоката си. Алтаир обаче забеляза, че Дьо Монферат се отправя покрай външната стена на замъка към вътрешната сграда. Приведе се от едната страна и се пъхна в пукнатина между стената и вътрешната сграда, притаи дъх в очакване да чуе вика на някой бдителен страж, който го е забелязал да се промъква. Вик така и не прозвуча. Той вдигна очи и се зарадва, когато видя скоби по стената на сградата. Започна да се катери.

Лъконосец.

Естествено.

Толкова се зарадва, че се измъкна от стражите долу, че забрави да се огледа нагоре. Погледна отново към ръба на покрива и зачака мъжът да застане с гръб. Искаше да застане в средата на покрива. Не можеше да си позволи войникът да падне в крепостта и да вдигне врява. Когато стражът стигна на желаното място, Алтаир се задейства, камата изскочи от ръката му, проблесна на слънцето и се заби в гърба на нищо неподозиращия страж. Човекът изпъшка и падна, за щастие не полетя надолу и асасинът бързо го изтегли на покрива, сниши се и премина, без да изпуска втория стрелец в другия край на двора.

Под него Дьо Монферат пресичаше крепостта, крещеше заповеди, обиждаше наред всички, които му се мернеха пред очите.

Алтаир се натъкна на нов лъконосец. Метна нож и мъжът се просна на покрива. Той го погледна, докато минаваше полуприведен, и изчака да престане да потръпва.

Трети стрелец. Алтаир се отърва и от него. Сега вече контролираше покрива; имаше път за бягство, след като приключеше със задачата си. Оставаше само да ликвидира мишената.

Под него, Дьо Монферат премина през вътрешна порта и Алтаир остана да наблюдава как се кара на страж заради незначително провинение. След това влезе във вътрешния двор, който беше нещо като негово лично убежище. Алтаир го следваше отгоре. Беше застанал така, че дори някой да вдигнеше поглед, нямаше да го види.

Монферат седна на маса в единия край на вътрешния двор.

– Хора – започна той, – съберете се. Слушайте много внимателно.

Щом се събраха, Алтаир забеляза, че макар да бяха еднакво облечени, униформите им се различаваха от онези на войниците навън. Тези мъже му се сториха по-груби, очевидно закалени в битки. Ако Алтаир беше прав, те бяха личната ударна сила на Дьо Монферат. Този път нямаше да допусне грешката да ги сметне за "незначително предизвикателство".

Дьо Монферат продължаваше да говори в двора.

– Току-що разговарях с краля и новините са лоши. Обвини ни, че не сме изпълнили задълженията си. Той не зачита приноса ни към каузата.

– Срамота – рече един от мъжете.

– Какво разбира той – изсъска друг.

– Спокойно, спокойно. Замълчете – сгълча ги Монферат. – Да, онова, което той казва, не е така, но в думите му има известен смисъл. Лесно може да ни намери недостатъци. Лесно може да забележи несъвършенства. Опасявам се, че сме се отпуснали, станали сме мързеливи.

Алтаир се подсмихна. Начинът, по който се промъкна, беше доказателство колко немарливи бяха станали. Що се отнася до полузаспалите стрелци...

– Защо го казвате? – попита един от хората на Дьо Монферат. Мъжете бяха настръхнали. Алтаир използва гълчавата, за да се измести и да се разположи точно над мишената си, като се плъзна по стената на двора. Едва сега видя онова, което повечето от мъжете долу нямаше как да забележат. От врата в противоположния край на двора влязоха още стражи, повлекли двама мъже. Макар да бяха в дрехи на кръстоносци, те бяха пленници.

– Виждам как тренирате – дереше се Монферат. – Не сте убедени в онова, което вършите, не се съсредоточавате достатъчно. Клюкарствате, играете хазарт. Или не изпълнявате поставените ви задачи, или ги вършите през пръсти. Тази работа приключва днес. Няма повече да търпя унижения от Ричард. Независимо дали разбирате или не – а би трябвало – вината е изцяло ваша. Посрамихте всички ни. Уменията и готовността да се посветим на каузата ни извоюваха Акра. Те ще ни бъдат необходими, за да задържим града в своя власт. По всичко личи, че съм бил прекалено мек. Ще тренирате по-упорито и по-често, дори това да означава нередовно хранене и недоспиване. Ако се провалите, ще трябва да научите какво означава дисциплина... Доведете ги.

Алтаир се беше добрал до желаното място, без никой да го забележи. Намираше се достатъчно близо и виждаше оплешивяващата глава на Монферат и пръските слюнка, които хвърчаха от устата му, докато крещеше на хората си. Ако някой от събралите се в двора погледнеше поради някаква причина нагоре, щеше да го забележи, но вниманието на всички в този момент беше насочено към масата на Дьо Монферат, където бяха изтласкани войниците, уплашени, засрамени.

– Ако трябва да дам пример на останалите с вас, така да бъде – заяви Монферат. – Обърна се към двамата: – Вие сте обвинени в ходене по курви и пиянство по време на служба. Как ще отговорите на тези обвинения?

Двамата занареждаха молби и извинения.

Дьо Монферат се намръщи. След малко махна с ръка и нареди да бъдат екзекутирани.

Прерязаха гърлата им и в последните мигове от живота си те наблюдаваха как собствената им кръв блика по камъните в двора. Дьо Монферат ги наблюдаваше как се давят и мятат на земята, също като риби на сухо.

– Проявите на неуважение към службата са заразно зло – рече той почти тъжно. – Те трябва да бъдат изкоренени. По този начин няма да позволим заразата да плъзне навред. Разбрахте ли ме?

– Да, господарю – прозвуча приглушеният отговор.

– Много добре – продължи той. – Върнете се към задълженията си, заредени с нова целеустременост. Останете силни и съсредоточени и ще победим. Поколебаете ли се, съдбата ви ще бъде като на тези мъже. Бъдете сигурни. Свободни сте.

Той махна с ръка, което развесели Алтаир. И той искаше войниците да се махнат. Остана загледан в мишената си. Рицарят прелистваше нещо на масата и сумтеше недоволно. Беше очевидно, че все още е в лошо настроение. Алтаир пропълзя колкото можа напред, до самия ръб на покрива. Видя двете тела, от които продължаваше да изтича кръв. Мъжете се бяха събрали при входа, готови да се отдалечат максимално от куртината и Монферат.

Регентът цъкаше недоволно с език, продължаваше да рови документите и така и не намираше онова, което му беше необходимо. Изпъшка, когато един свитък се изплъзна на земята. Тъкмо се канеше да повика някого, за да го вдигне, но размисли и се наведе сам. Вероятно чу как камата на Алтаир прищрака в секундата преди асасинът да скочи от пасажа над него и да я забие във врата му.

След това убиецът застана разкрачен над тялото на регента на Акра, притиснал устата му с ръка, за да не му даде възможност да призове останалите в двора. Знаеше, че разполага с броени секунди.

– Почивай в мир. Плановете ти бяха дотук.

– Какво знаеш за работата и плановете ми? – изграчи Дьо Монферат.

– Знам, че възнамеряваше да убиеш Ричард и да повериш Акра на сина си Конрад.

– Конрад ли? Синът ми е нищожество, който не може да поведе дори своите хора, камо ли да застане начело на цялото кралство. А Ричард? Той е същата стока, незначителен човек. Акра не принадлежи на нито един от двамата.

– А на кого?

– Градът принадлежи на хората, които живеят в него.

Алтаир се опита да отблъсне вече познатото чувство, че светът му е разтърсен из основи.

– Как смееш да говориш от името на гражданите? – попита той. – Ти крадеш храната им. Отнасяш се към тях с крайна жестокост. Принуждаваш ги да ти робуват.

– Всичко, което съм направил, е да ги подготвя за Новия свят – отвърна Дьо Монферат с тон, който намекваше, че Алтаир би трябвало да знае. – Да крада храната им ли? Нищо подобно. Прибрах я, за да бъде разпределена поравно, когато настъпи моментът. Я се огледай. При мен няма престъпления, освен онова, което извърши ти и другата сган като теб. Що се отнася до военната повинност... Тези хора не умееха да се бият. Научихме ги на ред и дисциплина. Това не е лошо постижение.

– Макар да вярваш, че целите ти са благородни, истината е, че постъпките ти бяха жестоки и ти не можеш да продължаваш по този начин – отвърна Алтаир, макар да не бе сигурен в думите си.

– Ще видим дали онова, което сториш, ще ти се услади – отвърна умиращият. Силите му бързо го напускаха. – Ти не освобождаваш градовете, както вярваш, обричаш ги на гибел. Накрая ще можеш да виниш единствено себе си. Говориш за добри намерения... – Така и не успя да довърши.

– Пред смъртта всички сме равни – рече Алтаир и топна перото в кръвта му. Изкачи се по стената до пасажа и се прехвърли. След това се отдалечи, сякаш никога не бе стъпвал на това място. Алтаир се чувстваше уморен след изпълнението на задачата. Освен това започваше и да се дразни. Всеки дълъг преход го изтощаваше още повече, но му беше наредено да се връща при Ал Муалим след всяко убийство. При всяко завръщане Учителят се държеше тайнствено, разпитваше за подробности, въпреки това не му казваше почти нищо.

Същото стана и при новата им среща.

– Научих за успеха ти – рече Ал Муалим. – Искрено съм ти благодарен, а също и кралството. Освобождаването на градовете от корумпираните ще донесе сигурен мир.

– Сигурен ли си? – попита Алтаир. Той вече губеше увереността си.

– Начинът на управление на тези хора се отразява на поданиците им. Щом прочистиш градовете от корупция, ще изцериш и сърцата, и умовете на жителите.

– Враговете ни не са съгласни – възрази Алтаир и се замисли за онези, чиито очи беше склопил.

– Какво искаш да кажеш?

– Всеки един от мъжете, които убих, ми каза странни неща. Те не съжаляват за нищо. Дори на прага на смъртта бяха уверени в успеха си. Не го признаха направо, но има нещо, което ги свързва. Сигурен съм.

Ал Муалим го погледна внимателно.

– Алтаир, има разлика между онова, което твърдят, че е истина, и онова, което виждаме, че е истина. Повечето хора не правят разлика. Така е по-простичко. Ти обаче като асасин трябва да забелязваш и да поставяш твърденията на хората под въпрос.

– Кажи ми тогава какво свързва тези мъже? – настоя Алтаир. Учителят имаше отговорите. Беше сигурен, че знае какво става.

– Така. Ти си асасин и е твой дълг да потиснеш тези мисли и да се довериш на Учителя си. Без ред не може да има мир и покой. А за да има мир и покой, трябва да има власт.

Алтаир не успя да прикрие отчаянието в гласа си:

– Говориш неясно, Учителю, и ме въртиш в омагьосан кръг. Хвалиш ме, че обръщам внимание, а след това ме караш да си затварям очите. По кой от двата пътя да поема?

– Ще откриеш отговора на въпроса, когато не се налага повече да го задаваш – отвърна Ал Муалим.

Алтаир разбра, че няма да стигне доникъде.

– Предполагам, че не си ме повикал тук единствено за да ме поучаваш – рече.

– Не съм, наистина – потвърди Ал Муалим и отново го отпрати към Дамаск. Този път мишената беше Абу'л Нукод. Той беше следващият, който трябваше да умре. Преди това обаче предстоеше среща с водача на местното Братство...

– Алтаир, приятелю. Добре дошъл. Добре дошъл. Чий живот ще отнемеш този път?

Алтаир се намръщи, когато видя водача на Братството в Дамаск, нагъл, както и преди, но не чак толкова, че да разпали яростта му. Този човек притежаваше талант да се плъзга по ръба. Може би, ако използваше уменията си, нямаше да му се налага да прекарва дните си зад писалището. Някой ден Алтаир щеше да изтъкне пред него този факт. Междувременно му предстоеше работа. Имаше си нова мишена.

– Казва се Абу'л Нукод – рече той. – Какво можеш да ми кажеш за него?

– А, кралят на търговците в Дамаск – възкликна водачът, без да крие колко е впечатлен. – Най-богатият човек в града. Колко вълнуващо. Наистина опасно. Завиждам ти, Алтаир. Е... не и онзи път, когато те смачкаха и те лишиха от званието ти... Завиждам ти обаче за всичко останало. Освен за... ужасните неща, които другите асасини разправят за теб. Да, но като махнем провала и омразата, ти завиждам безкрайно много...

Алтаир си представи как ще изглежда вратът му, ако забиеше в него камата си.

– Не ме интересува какво мислят и говорят останалите – отвърна той. – Дошъл съм да си свърша работата. Питам те отново. Какво можеш да ми кажеш за краля на търговците?

– Само че трябва да е ужасно лош човек, след като Ал Муалим те е пратил да го навестиш. Той се държи сред своите и живее в разкоша на най-хубавия квартал. Зает човек, вечно има някаква работа. Сигурен съм, че ако прекараш известно време сред неговите хора, ще научиш необходимото.

Алтаир направи точно така, отиде в джамията на Омеядите, на пазара "Саруджа", отскочи до цитаделата на Салах Ал'дин, където научи, че местното население ненавижда Абу'л Нукод, че той е корумпиран, че злоупотребява с обществени средства, повечето от които са били отклонени към Йерусалим, за да се плати на Уилям Монферат. (Алтаир се усмихна мрачно на тези думи.)

При Мадрасах ал Каласах се натъкна на учени, които си говореха, и се обнадежди, че може да чуе нещо за Абу'л Нукод. Оказа се, че не говорят за него, но Алтаир се завъртя около тях, объркан от приказките им.

– Граждани. Извадете писанията си – рече първият.

– Натрупайте ги накуп пред мен. Грях е да ги държите. Познайте истината на думите ми. Освободете се от лъжите и корупцията на миналото.

Алтаир се канеше да тръгне, но реши да поостане. Имаше нещо в думите на учения. Освободете се от лъжите и корупцията на миналото. Възможно ли беше да има нещо общо с "новия ред", за който беше чул вече няколко пъти?

Друг учен взе думата:

– Ако наистина цените мира – ако наистина искате да видите край на войната – откажете се от книгите си, от свитъците, от ръкописите, защото те подхранват пламъка на невежеството и омразата.

Алтаир беше чул достатъчно и никак не му хареса онова, което чу. Откажете се от книгите си. Защо?

Прогони тези думи от ума си и продължи да събира информация за краля на търговците. Беше научил, че Нукод рядко излиза от покоите си. Същата вечер обаче щеше да присъства на тържеството, което организираше – единствено за да натрие носовете на съгражданите си, като демонстрира богатството си. Дори беше поръчал вино – в противоречие с вярата му – специално за събитието. Ако приличаше на предишните тържества, значи довечера щеше да бъде моментът да удари. Беше чул, че под покоите на Абу'л Нукод имало скеле. Беше дошло времето да отиде да се повесели.

* * * * * * * * * *

Тържеството беше в разгара, когато Алтаир се вмъкна във вътрешния двор и се почувства твърде забележим в дрехите си. Сториха му се мръсни и окъсани в сравнение с премените на гостите. Повечето бяха в изискано облекло, със скъпо везмо и за разлика от повечето жители на Дамаск изглеждаха в добро здраве, личеше, че са добре нахранени, разговаряха високо, за да надвикат музиката и се смееха още по-гръмко. Напитките изобилстваха. Слугите минаваха сред гостите и предлагаха хляб, маслини и други лакомства на златни подноси.

Алтаир се огледа. Танцьорките бяха единствените присъстващи жени – шест, може би седем, които се виеха бавно под звуците на лютните и ребеките на музикантите, разположили се на просторен балкон. Асасинът плъзна поглед към мястото, на което беше застанал страж със скръстени ръце и наблюдаваше с безразличие веселието. Това беше наблюдателницата на Абу'л, реши Алтаир. И наистина, докато се оглеждаше, ритъмът на музиката стана по-бърз, лютнята почти заглуши барабаните, което накара кръвта на гостите да кипне. Танцьорките се завъртяха по-бързо, телата им под прозрачните вталени костюми лъщяха от пот, гостите около тях вдигнаха ръце, барабаните отмерваха ритъма с такава сила, сякаш въздухът вибрираше, и неочаквано той се появи над тях – Абу'л Нукод.

Докато подслушваше, Алтаир чу ужасни неща за външния вид на мишената си. Знаеше, че е огромен мъж – колкото трима нормални, поне така разправяха – който обичал да се кичи с блестящи дрънкулки, одеждите му били винаги натруфени, а тюрбанът му бил обсипан със скъпоценни камъни. Алтаир беше решил, че хората преувеличават от злоба и омраза. Остана с отворена уста, когато разбра, че клюките са подценили въпросния човек. Накитите и дрехите се оказаха значително повече и по-натруфени, отколкото Алтаир смяташе, че е възможно. Наблюдаваше Нукод, който се тъпчеше, а мазнината блестеше около устата му. Той пристъпваше по балкона и оглеждаше отвисоко гостите, кожата под брадичката му потрепваше на всяка хапка, а робата му се разтвори и отдолу лъсна гола гръд – месеста и потна.

Неочаквано дебелият плесна с ръце. Музиката спря, разговорите секнаха.

– Добре дошли, добре дошли – заговори той. – Благодаря на всички, че ме почетохте тази вечер. Заповядайте, яжте, пийте. Насладете се на удоволствията, които ви предлагам.

След тези думи той замахна с ръка и фонтанът в средата на двора оживя, от него избликна цветна вода, нещо, което Алтаир виждаше за пръв път в живота си. След това разбра, че това е вино – виното от пратката, за която беше чул. Точно така. Докато наблюдаваше, двама мъже се приближиха и топнаха чашите си в кипящата течност, след това вдигнаха тост и бързо се отдалечиха. Още гости пристъпиха напред, започнаха да топят чашите си, а слугите разнасяха чаши за онези, които искаха. Сякаш кралят на търговците искаше всеки един от гостите да отпие от фонтана и изчака търпеливо, преди множеството да се поразреди.

– Надявам се всичко да е задоволително – заговори той с извити вежди.

Всичко беше превъзходно. Гостите вдигнаха чаши, прозвуча одобрителен рев, а езиците им бързо се развързаха под влиянието на виното.

– Добре, добре – ухили се Нукод. Между зъбите му беше заседнала храна. – Радвам се, че сте доволни, защото живеем в черни дни, приятели мои, и трябва да се порадваме на изобилието, докато още можем.

Близо до Алтаир мъжете се връщаха при фонтана за втори път, отпиваха жадно от чашите и потискаха кикота си. Нукод продължи:

– Войната заплашва да ни погълне всички. Сал ах Ал'дин се бие храбро за онова, в което вярва, а вие винаги сте го подкрепяли безрезервно. Тъкмо вашата щедрост му дава възможност да продължи кампанията си.

Алтаир усети, че единствено той от всички присъстващи е забелязал, че страничните галерии започват да се пълнят със стражи. Вгледа се по-внимателно. Бяха лъконосци.

Мъжете около него продължаваха да се наливат с вино, а Нукод заговори отново:

– Затова предлагам тост. Вдигам тост за вас, скъпи приятели, които ни доведохте дотук. Дано получите всичко, което заслужавате.

– За ваше здраве – прозвуча вик, докато веселяците отпиваха от чашите си.

– Колко любезно – продължи изправилият се над тях Нукод. – Не предполагах, че притежавате това качество. Да, говоря за вас, които побързахте да ме осъдите, при това с крайна жестокост.

Щом усетиха промяната у него, неколцина от тълпата зашепнаха, обзети от объркване.

– А, не се правете, че недоумявате. Вие за глупак ли ме вземате? Да не би да си въобразявате, че не съм чул какво приказвате зад гърба ми. Е, чул съм и за съжаление, никога няма да забравя. Това обаче не е причината, поради която ви събрах тази вечер. Не е това. Искам да поговорим за войната и вашето участие в нея. Давате си парите без колебание, като много добре знаете, че по този начин плащате за смъртта на хиляди. Дори не знаете защо се бием. Ще кажете, че е в името на светите земи или срещу злината на враговете ни. С подобни приказки само се залъгвате.

Не. Цялото това страдание е предизвикано от страх и омраза. Вие се притеснявате, че те са различни. Също както се страхувате от мен, защото и аз съм различен.

Погледът на Алтаир се плъзна към стрелците в галериите. Усети безпокойство, когато се придвижи настрани, за да огледа галерията от другата страна на двора. И там се бяха подредили стрелци. Завъртя се. Положението беше същото. Те обаче не бяха вдигнали лъковете. Все още не. Ако обаче Алтаир беше прав, моментът щеше да настъпи съвсем скоро и тогава те щяха да покрият целия двор. Приближи се до една от стените. Недалече някакъв мъж се задави, закашля се, при което приятелят му се заля от смях.

– Състрадание. Милост. Толерантност – продължи Нукод от балкона. – Тези думи не означават нищо за вас. Не означават нищо за неверниците нашественици, които опустошават страната ни, докато търсят злато и слава. Затова казвам достатъчно. Аз съм се посветил на друга кауза, която ще доведе нов свят, в който хората ще живеят заедно в мир.

Замълча. Алтаир забеляза как стрелците се напрегнаха. Канеха се да стрелят. Притисна се към стената. Мъжът наблизо продължаваше да кашля. Преви се, силно зачервен. Приятелят му, досега просто разтревожен, също се закашля.

– Жалко, че нито един от вас няма да доживее да го види – завърши Нукод.

И други гости се задавиха. Някои притискаха кореми с ръце. "Естествено – помисли си Алтаир. – Отрова." Някои от гостите около него се отпуснаха на колене. Забеляза как по устата на червендалест мъж в златна роба изби пяна, той забели очи и малко преди да умре, се строполи на земята. Стрелците вдигнаха лъковете. Поне половината от присъстващите на тържеството се гърчеха, но мнозина, онези, които не бяха пили вино, се втурнаха към изходите.

– Избийте всички, които се опитват да избягат – нареди царят на търговците и стрелците опънаха тетивите.

Алтаир загърби клането и се запромъква към балкона, пристъпи безшумно зад Нукод. До богаташа беше застанал страж и Алтаир го порази с камата. Мъжът падна, сгърчи се, от прерязаното му гърло плисна кръв по плочките на балкона. Нукод се обърна, видя асасина и изражението му се промени. Докато наблюдаваше умиращите гости, той се усмихваше, наслаждаваше се на случващото се. Алтаир с удоволствие забеляза страха му.

След това се появи болката, в мига, в който Алтаир заби камата във врата му, точно над ключицата.

– Защо? – ахна огромният мъж и се свлече на балкона.

– Откраднал си пари от онези, които твърдиш, че ръководиш – обясни Алтаир. – Изпратил си ги неизвестно къде. Кажи ми къде са и за какво си ги дал!

Нукод се намръщи.

– Я ме погледни. С вида си обиждам хората. А тези скъпи одежди успяват единствено да заглушат виковете на омраза.

– Значи става въпрос за отмъщение?

– Не, не става въпрос за отмъщение. Как бих могъл да финансирам война в името на онзи господ, който ме нарича извращение?

– Ако не служиш на каузата на Салах Ал'дин, тогава на чия?

Нукод се усмихна.

– След време ще разбереш. Може би вече знаеш.

Алтаир бе напълно слисан.

– Защо тогава се криете? Защо са всички тези черни, подмолни дела?

– Да не би да е различно от твоята работа? Ти отнемаш живота на мъже и жени, воден от убеждението, че смъртта им ще облагодетелства живите. Зрънце злина за по-великото добро, нали така? Ние сме същите.

– Не – поклати глава Алтаир. – Не си приличаме по нищо.

– Аха... виждам го в очите ти. – Забелязах съмнението. Дъхът му миришеше на смърт, когато привлече Алтаир по-близо до себе си.

– Не можеш да ни спреш – успя да изрече. – Ние ще създадем нашия Нов свят...

Издъхна и от устата му рукна струйка кръв.

– Наслади се на тишината – рече Алтаир и топна перото в кръвта на краля на търговците.

Трябваше да види Ал Муалим, реши той. Времето за колебания и несигурност беше изтекло.

Оливър Боудън

Нагоре
Към Съдържанието на броя

 
Хостингът и домейнът са предоставени с любезното съдейстие на Superhosting.bg