Звук и светлина - орган на Националната асоциация на сляпо-глухите в България
Търсене   
Начало
Екип
Броеве за 2019 г.
Архив
Кулинарни рецепти
Козметика
Абонамент
Контакт с нас
линк към сайта на НАСГБ

 

 

 

 

 

 
Притурка
 
 

БРАТСТВОТО
(с продължение)

      Макиавели, вече яхнал коня си, извади малък черен бележник и с разсеяна усмивка си отбеляза нещо. Ецио се метна на седлото.
      – Нали настояваше да побързаме!
      – Да. Просто си записах думите ти.
      – Да се чувствам ли поласкан?
      – О, да. Хайде!
      – Бива те да отваряш рани, Ецио – продължи Макиавели, когато поеха. – Но можеш ли да ги лекуваш?
      – Искам да изцеря болестта, разяла сърцето на обществото ни, а не да си губя времето със симптомите.
      – Смели думи. Но с мен не е нужно да спориш; ние сме в един лагер, забрави ли? Аз само излагам друга гледна точка.
      – На изпит ли ме подлагаш? – подозрително попита Ецио. – Ако е така, да говорим открито. Смятам, че смъртта на Родриго Борджия нямаше да разреши проблема ни.
      – Нима?
      – Е, искам да кажа… виж този град! Рим е средище на господството на тамплиерите и на семейство Борджия. Не се отричам от думите си пред коняря. Убийството на Родриго няма да промени положението – отрязваш главата и човекът умира, вярно. Но ние си имаме работа с Хидра.
      – Разбирам какво имаш предвид – седемглавото чудовище, което Херкулес се наел да убие, но главите продължавали да никнат, докато не проумял как да ги спре.
      – Точно така.
      – Значи предлагаш да се обърнем към хората?
      – Може би. Как иначе?
      – Прощавай, Ецио, но хората са непостоянни. Да разчиташ на тях е все едно да строиш върху пясък.
      – Не съм съгласен, Николо. Вярата в човешкия род е сърцевината на асасинското кредо.
      – И смяташ да го изпробваш на практика?
      Ецио понечи да отговори, но в този момент един млад крадец ги догони и с ножа си бързо, но сръчно преряза кожената връв на кесията с пари, която той носеше на колана си.
      – По дяволите…! – извика Ецио.
      Макиавели се засмя.
      – Той е от събратята ти. Гледай го как тича! Все едно ти си го обучавал. Върви да си върнеш откраднатото. Парите ни трябват. Ще те чакам на площад "Кампидолио" на Капитолия.
      Ецио обърна коня и се спусна в галоп след крадеца. Мъжът избираше улички, твърде тесни за коня, и Ецио трябваше да търси обиколни маршрути, притеснен, че плячката ще му се изплъзне, но същевременно с горчивина си признаваше, че пеш младежът ще го надбяга. Той сякаш наистина бе посветен в тайните на асасинските техники. Възможно ли беше?
      Най-сетне приклещи крадеца в глуха уличка и с тялото на коня го прикова към стената, препречваща изхода.
      – Върни ми кесията – безизразно нареди и извади сабята си.
      Младежът потърси с очи път за бягство, но разбра колко безизходно е положението, раменете му се отпуснаха и безмълвно подаде кесията. Ецио я грабна, но докато я прибираше на сигурно място, конят се отдръпна на сантиметри и крадецът мигновено се заизкачва по стената с невероятна скорост и изчезна от другата страна.
      – Хей! Върни се! Не съм свършил с теб! – изкрещя Ецио, но в отговор долови само стихващ екот на отдалечаващи се тичешком стъпки.
      Въздъхна и без да обръща внимание на малобройната тълпа, насочи коня към Капитолийския хълм.
      Когато откри Макиавели, вече падаше здрач.
      – Взе ли си парите от нашия приятел?
      – Да.
      – Малка победа!
      – Капка по капка – вир става. И с времето, ако постоянстваме, ще отвоюваме много повече.
      – Да се надяваме, че ще успеем, преди Чезаре да ни обезвреди. Едва не успя в Монтериджони. А сега да се залавяме за работа.
      Макиавели пришпори коня си.
      – Къде отиваме?
      – В Колизеума. Имаме среща с мой познат – Виничо.
      – И?
      – Очаквам да ми донесе нещо. Хайде!
      Докато яздеха през града към Колизеума, Макиавели коментираше саркастично множеството нови постройки, издигнати от папа Александър VI.
      – Погледни тези фасади, маскирани като административни сгради! Родриго много хитро поддържа илюзията за трескава деятелност. Подлъгва твоите приятели "обикновените" хора.
      – Откога си толкова циничен?
      Макиавели се усмихна.
      – Не съм циничен. Просто описвам днешния Рим. Но ти си прав, Ецио, навярно съм насъбрал горчилка и понякога разсъждавам твърде песимистично. Може би не всичко е изгубено. Добрата новина е, че имаме съюзници в града. Ще се запознаеш с тях. И Съветът на кардиналите не е изцяло подвластен на Родриго, както му се иска. Но играем на сляпо…
      – На сляпо?
      – Крайният успех може да ни се изплъзне.
      – Но трябва да продължим. Откажем ли се, със сигурност ще претърпим провал.
      – Кой говори за отказване?
      Яздиха мълчаливо до мрачните руини на Колизеума – сграда, която според Ецио още навяваше спомени за ужасните игри, провеждали се тук преди хиляда години. Група стражи на Борджия и папски куриер веднага привлякоха вниманието му. С извадени саби, вдигнали заплашително алебарди и факли с трептящи червени пламъци, те блъскаха дребен мъж с измъчен вид.
      – По дяволите! – тихо отрони Макиавели. – Това е Виничо. Изпреварили са ме.
      Двамата асасини забавиха ход и доближиха групата предпазливо, за да се възползват възможно най-добре от елемента на изненадата. От време на време долавяха части от разговора.
      – Какво носиш? – попита един войник.
      – Нищо.
      – Крадеш официална ватиканска кореспонденция, а?
      – Perdonatemi, signore*. Грешите.
      [* Извинете, господине (ит.). – Б.ред]
      – Няма грешка, крадецо – обади се друг и сръга мъжа с алебардата си.
      – За кого работиш, псе?
      – За никого.
      – Добре, тогава никой няма да се заинтересува какво е станало с теб.
      – Чух достатъчно – каза Макиавели. – Трябва да го спасим и да вземем писмото, което носи.
      – Писмо?
      – Хайде!
      Макиавели заби пети в хълбоците на коня и стреснатият жребец понечи да се втурне напред, но ездачът му дръпна силно юздите. Животното се изправи на два крака, размаха диво копита и удари по слепоочието изпречилия се пред него войник на Борджия, вбивайки шлема му в черепа. Мъжът се строполи като камък. Междувременно Макиавели сви надясно, приведе се ниско от седлото и шибна яростно рамото на войника, заплашил Виничо. Той изпусна алебардата и се стовари на земята, превит от болка. Ецио пришпори жребеца си напред, профуча между двама войници и с дръжката на меча нанесе гибелен удар по главата на първия, а втория перна през очите с плоската страна на острието. Остана още един. Разсеян от внезапната атака, той не забеляза как Виничо посяга към дръжката на арбалета му и ненадейно усети, че губи равновесие. Камата на Виничо го очакваше и прониза гърлото му. Той падна, а нахлуващата в белите му дробове кръв загъргори противно. За пореден път изненадата предостави предимство на асасините; войниците на Борджия очевидно не бяха свикнали да се противодейства толкова ефективно на тормоза им. Без да губи нито миг, Виничо посочи главната улица, отвеждаща извън централния площад. Изправен върху стремената, куриерът пришпорваше галопиращия си жребец.
      – Дай ми писмото! Бързо! – нареди Макиавели.
      – Не е у мен. У него е – извика Виничо, сочейки към отдалечаващия се кон. – Взеха го.
      – Препусни след него! – изкрещя Макиавели на Ецио. – Догони го на всяка цена и ми донеси писмото до полунощ в Диоклециановите бани. Ще те чакам.
      Ецио се спусна след куриера.
      Беше му по-лесно, отколкото с крадеца. Конят на Ецио беше по-добър от този на куриера, а и мъжът не беше войник. Асасинът го свали на земята без затруднения. Не искаше да го убива, но пуснеше ли го, той щеше да вдигне тревога. "Requiescat in Pace"*, тихо каза той, прерязвайки гърлото му. Прибра неотвореното писмо в кесията на колана си и върза коня на куриера за своя, за да го отведе със себе си. После пое към Диоклециановите бани.
      [* Почивай в мир (лат.). – Б.ред.]
      Вече беше тъмно като в рог. Само тук-там в ниши в стените горяха факли. За да стигне до баните, Ецио трябваше да прекоси обширна пустош. По средата конят му се дръпна назад и зацвили. Другият последва примера му. Ецио ги удържа с мъка. Внезапно чу смразяващ кръвта звук, все едно виеха вълци, но не съвсем. Нещо по-злокобно. Приличаше на хор от човешки гласове, имитиращи животните. Той обърна коня си и отвърза повода на куриерския жребец. Още щом го освободи, той вдигна опашка и препусна в галоп в нощта. Ецио му пожела да се прибере непокътнат у дома.
      Нямаше много време за размисли, понеже скоро стигна безлюдните руини на баните. Макиавели още го нямаше, несъмнено ангажиран с поредната си загадъчна мисия в града. В този момент…
      Иззад хълмчетата и туфите трева между останките на древния Рим изникнаха фигури и го заобиколиха. Диви люде, които почти не приличаха на човешки същества. Вървяха на два крака, но имаха дълги уши, муцуни, лапи и опашки и бяха покрити с твърда сива козина. Очите им излъчваха червено сияние. Ецио си пое рязко дъх. На какви дяволски изчадия се беше натъкнал? Озърна се. Причакваха го поне дузина от хората-вълци. Той извади отново сабята. Този ден очевидно не се очертаваше като много спокоен.
      Ръмжейки и виейки, създанията се нахвърлиха срещу него. Отблизо Ецио различи, че са човешки същества като него, но с вид на безумци, изпаднали в религиозен транс. Оръжията им бяха дълги и остри стоманени нокти, пришити здраво към върховете на дебели ръкавици. Те забодоха хищническите си лапи в краката му и в хълбоците на коня, мъчейки се да го съборят от седлото.
      Удържаше ги на разстояние със сабята и понеже под вълчите кожи явно не носеха ризници или друго, което да ги предпазва, успяваше да ги нарани с острието си. Посече ръката на едно от създанията под лакътя и то побягна, виейки ужасяващо в мрака. Странните същества изглеждаха по-скоро агресивни, отколкото умели бойци, и оръжията им не можеха да противостоят на блесналото острие на меча му. Ецио си проби бързо път напред, раздробявайки черепа на втори човек-вълк и пронизвайки лявото око на трети. И двамата се строполиха, смъртно ранени от ударите му. Тогава събратята им явно се разколебаха и изчезнаха в мрака или в ями и пещери, оформени от обраслите с трънаци руини около баните. Ецио се спусна след тях; намушка бедрото на един от нападателите си, а друг попадна под копитата на коня му, които му пречупиха гръбнака. Настигна и шести, приведе се, извърна се назад, разпори корема му и червата му се разпиляха по земята. Създанието се препъна в тях, рухна и умря.
      Най-сетне се възцари тишина.
      Ецио успокои коня си и се надигна върху стремената, наострил зрение да пробие мрака и уши – да доловят сигнали, които очите не различават. Някъде отблизо долиташе тежко дишане, но не се виждаше нищо. Той забави хода на коня и тихо тръгна в посоката, откъдето идваше звукът – потънала в мрак плитка пещера, образувана от свода на рухнала арка и обрасла с плевели и бръшлян. Ецио скочи от седлото и завърза коня си здраво за едно дърво. Натри с рохка пръст острието на сабята си, за да не проблесне издайнически, и предпазливо закрачи напред. За частица от секундата му се стори, че откъм недрата на пещерата долита блещукане.
      Напредваше бавно, а над главата му се стрелкаха прилепи и излитаха в нощта. Мястото бе пропито с миризмата на изпражненията им. Невидими насекоми и други създания се разбягваха под нозете му. Наруга ги мислено, че вдигат шум, който му се струваше като оглушителен грохот, но човекът, устроил му засада – ако имаше такъв – така и не се появяваше.
      Тогава зърна отново пламъка и чу – беше готов да се закълне – тихо скимтене. Забеляза, че пещерата не е толкова малка, колкото изглеждаше отвън, и че проходът завива леко и същевременно се стеснява, отвеждайки към по-дълбок мрак. Продължи напред и отблясъците, които бе видял по-рано, се оказаха малък огън, осветяващ приведена фигура.
      Тук въздухът беше малко по-свеж. Явно в тавана имаше отвор, който не се виждаше. Благодарение на него гореше огънят. Ецио стоеше неподвижно и наблюдаваше.
      Скимтейки, създанието протегна кокалестата си лява ръка, мръсна и кльощава, и улови за единия край железен прът, пъхнат в жаравата. Другият край бе нажежен до червено и треперейки, човекът-вълк го вдигна, събра смелост и го притисна към кървавия чукан на дясната си ръка, надавайки приглушен вик.
      Беше създанието, което Ецио бе осакатил.
      В момента, когато болката и импровизираното лечение погълнаха вниманието на сакатия, Ецио скочи напред. Едва не закъсня, понеже създанието беше бързо и почти му се изплъзна, но той успя да сключи пръсти около здравата му ръка. Не беше лесно, понеже кожата бе хлъзгава от мръсотия, а вонята, която създанието излъчваше при всяко помръдване – непоносима, но Ецио не отпусна хватката. Задържа дъх, подритна надалеч железния прът и попита:
      – Кой, по дяволите, си ти?
      – Гърр… – гласеше отговорът.
      Със свободната си ръка, все още покрита с бронирана ръкавица, Ецио го халоса силно с юмрук по главата. Кръв избликна точно до лявото око на мъжа и той простена от болка.
      – Какво си ти? Говори!
      – Гърр…
      Отворената му уста разкри изпочупени сивкави зъби, а дъхът, излетял от нея, би засенчил дори вонята на пияна проститутка.
      – Говори!
      Ецио опря острието на сабята си до раната на ръката и го завъртя. Не разполагаше с време да си играе на котка и мишка с това окаяно същество. Притесняваше се за коня си.
      – Аррр…! – Нов стон, после през ръмженето долетяха груби, почти неразбираеми думи на добър италиански: – Аз съм следовник на Secta Luporum.
      – Сектата на вълците? Какво, по дяволите, е това?
      – Ще разбереш. Това, което направи тази нощ…
      – О, млъквай!
      Стисна го още по-здраво, разбута огъня, за да стане по-светло, и се озърна наоколо. Сега забеляза, че се намира в помещение със сводест таван, навярно издълбано нарочно. Имаше само няколко стола и груба маса с купчина пергаменти, затиснати с камък.
      – Братята ми ще се върнат скоро и…
      Ецио го повлече към масата, сочейки с меча си листовете.
      – А това? Какво е това?
      Мъжът го погледна и се изплю. Ецио доближи отново върха на сабята си до кървавата ръка.
      – Не! – изпищя мъжът. – Не!
      – Тогава ми кажи.
      Ецио впи очи в листовете. Налагаше се да свали сабята, макар и за кратко, за да ги вземе. Част от написаното беше на италиански, друга – на латински, но имаше и символи, наподобяващи писмо, които не можеше да разчете.
      В този миг чу шумолене от посоката, откъдето беше дошъл. Очите на човека-вълк светнаха.
      – Нашите тайни – каза той.
      В същия момент две създания влетяха в помещението, ръмжейки и размахвайки стоманените си нокти. Заложникът на Ецио се отскубна и понечи да хукне към тях, но Ецио му отсече главата и я търкулна към приятелите му. Застана от другата страна на масата, грабна листовете, а масата запрати към враговете си.
      Огънят започна да тлее. Трябваше да се разбърка отново или да се добавят още съчки. Очите на Ецио напрегнато потърсиха хората-вълци. Приличаха на сиви сенки в стаята. Той отстъпи в мрака, натъпка листовете в туниката си и зачака.
      Макар да притежаваха силата на безумци, противниците му не бяха особено сръчни, освен може би в изкуството да плашат околните. Определено не съумяваха да се придвижват тихо и безмълвно. Използвайки ушите си повече от очите, Ецио успя да ги заобиколи, прилепен към стената, и застана зад тях, докато те още си мислеха, че е някъде в тъмнината отпред.
      Не биваше да губи повече време. Прибра сабята в колчана, извади Скритото острие, приближи се неусетно като истински вълк зад единия, улови го силно изотзад и му преряза гърлото. Той умря тутакси и без да гъкне, а Ецио внимателно пусна безжизненото му тяло на пода. Размисли дали да не отвлече другия, но нямаше време за разпити. Може би наоколо дебнеха още от хората-вълци, а не беше сигурен, че са му останали сили за нови битки. Долавяше паниката на другия мъж и чувството не го подведе – той заряза ролята си и подвикна тревожно в безмълвния мрак:
      – Сандро?
      Оттук нататък беше лесно да го открие. Оставаше само да прониже беззащитното му гърло. Този път обаче мъжът се извъртя и трескаво размаха стоманените си нокти. Ецио си спомни, че създанията не носят ризница под театралните си одеяния, прибра Скритото острие и с по-голямата и по-грубовата кама с назъбен ръб разпори гърдите на противника. Сърцето и белите му дробове проблеснаха на фона на тлеещия огън. Последният човек-вълк се строполи ничком и заби лице в жаравата. Миризмата на горяща коса и плът едва не задуши Ецио, но той отскочи назад и надмогнал страха, възможно най-бързо си проправи път обратно към свежия нощен въздух.
      Щом излезе навън, откри, че хората-вълци са оставили коня му непокътнат. Твърде сигурни навярно, че са го уловили в капан, не си бяха направили труда да го убият или да го отвържат и прогонят. Ецио го освободи, но осъзна, че трепери прекалено силно, за да го яхне. Хвана го за юздата и го поведе към Диоклециановите бани. Надяваше се Макиавели да е там, при това добре въоръжен. Де да беше у него пистолетът от Кодекса или пък някоя от пушките, които Леонардо бе изобретил за новия си господар! Утешаваше се със задоволството, че все още е способен да печели битки благодарение на ума и тренираното си тяло – две неща, от които никой не би могъл да го лиши, стига да не го заловят и измъчват до смърт.

Оливър Боудън

Нагоре
Към Съдържанието на броя

 
Хостингът и домейнът са предоставени с любезното съдейстие на Superhosting.bg