Звук и светлина - орган на Националната асоциация на сляпо-глухите в България
Търсене   
Начало
Екип
Броеве за 2020 г.
Архив
Кулинарни рецепти
Козметика
Контакт с нас
линк към сайта на НАСГБ

 

 

 

 

 

 
Историята помни
 
 

ОРДЕНЪТ НА АСАСИНИТЕ.
ТАЙНИЯТ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД
 –   с продължение  –  

Оказа се, че следващата му стъпка е предопределена. Настани се във висока кула, в сянката на камбана и оттам забеляза движението по улиците, които досега бяха празни. Хората напускаха домовете си. Нямаше представа накъде са тръгнали, но прецени, че е добре да научи.

Димът все още се вдигаше от овъглените останки на склада и тамплиерите се мобилизираха. Алтаир се придвижваше по покривите, следваше хората долу, докато се отправяха към площада, и забеляза израженията им, подслуша разговорите им. Говореха за отмъщение, за жестокост. Неведнъж чу да споменават името на Арман Бушар. Разправяха, че Бушар тъкмо бил пристигнал на острова. Всички се страхуваха от него заради жестокостта му.

На Алтаир му предстоеше да види, че с основание му се носи такава слава, но за момента беше доволен, че зърна Мария сред тълпата, жива, невредима. Водеха я двама тамплиери – изглежда беше пленница, въпреки че не беше вързана. И нейното внимание, както и на останалите на площада, беше насочено към катедралата.

Той не я изпускаше от поглед, криеше се на покрива, от който се виждаше площадът, видя как Осман заема място на стълбите, отстъпва крачка настрани, готов за появата на Арман Бушар, новия водач на тамплиерите, който се качи при тях.

Също както Дьо Сабле преди него, Бушар изглежда бе избран както заради внушителния си вид, така и заради уменията си да ръководи. Беше в пълно снаряжение, въпреки това изглеждаше силен и гъвкав. Нямаше коса, но веждите му бяха гъсти. Хлътналите бузи му придаваха мъртвешки вид.

– Гнусен убиец разтърси ордена ми – изрева той с глас, който привлече вниманието на всички. – Скъпият ни Фредерик Червения... беше заклан. Той служеше на господ и на всички кипърци с чест, а за отплата бе пронизан от убиец. Кой от вас ще ми доведе виновника?

Тълпата мълчеше, хората пристъпваха нервно от крак на крак. Алтаир отново обърна очи към Бушар, който ставаше все по-мрачен.

– Страхливци! – изрева той. – Не ми оставяте избор, освен да открия сам убиеца. Затова давам на хората си имунитет, докато не приключа с разследването.

Алтаир видя, че Осман се размърда притеснено. Обикновено лицето му беше приветливо, но не и сега. Изглеждаше уплашен, когато пристъпи към тамплиера:

– Бушар, гражданите и без това са неспокойни. Може би не е разумно.

Бушар беше извърнат настрани и Осман не успя да види как лицето му се разкриви от ярост. Беше повече от ясно, че не е свикнал да оспорват нарежданията му. Дали щеше да приеме думите на Осман като неподчинение, или...

С едно движение извади меча си и го заби в корема на Осман.

С вик, който проехтя над пълния с шокирани граждани площад, капитанът се срина на камъните, притиснал ръце към корема си. Сгърчи се на стълбите и предсмъртното му хъркане се разнесе над притихналия народ. Алтаир се намръщи. Не познаваше Осман добре, но по време на кратката им среща поддръжникът на съпротивата му беше допаднал. Той беше поредният добър човек, загинал напразно.

Бушар се наведе и избърса меча в плаща на капитана.

– Ако някой има възражения, да излезе.

Тялото трепна за последно, едната ръка се отпусна на стълбите. Безжизнените му очи гледаха към небето.

Никой не се осмели да възрази.

Неочаквано Мария извика и се откъсна от двамата стражи. Затича към стълбите и се хвърли на колене пред лидера.

– Арман Бушар – провикна се тя.

Въпреки че той се усмихна, когато я позна, усмивката му съвсем не беше приятелска.

– Я! – изви устни той. – Стара познайница. – След тези думи върна меча на колана.

– Бушар – започна Мария, – в Кипър е дошъл асасин. Аз успях да избягам, но той едва ли е далече.

Алтаир усети как сърцето му се свива. Беше се надявал... Не. Преди всичко тя беше тамплиер и винаги щеше да си остане такава. Беше предана на рицарите.

– Виж ти, Мария? – отвърна весело Бушар. – Излиза, че това е второто ти чудодейно бягство от асасина, не е ли така? Първото беше, когато Дьо Сабле беше набелязан, а сега се озовава на моя остров.

Алтаир забеляза недоумението и паниката, изписани на лицето на Мария.

– Не съм се съюзила с асасините, Бушар – избъбри тя. – Моля те, изслушай ме.

– Дьо Сабле беше слабоволев никаквец. Стих седемдесети от правилата на тамплиерите забранява всякакви връзки с жени... защото с помощта на жените дяволът плете най-стегнатите си мрежи. Дьо Сабле пренебрегна този завет и плати с живота си.

– Как смееш? – отвърна тя и Алтаир се усмихна. Мария бе успяла да потисне страха си.

– Май докоснах болното ти място, а? – изрева Бушар. Не криеше, че се забавлява. След това взе решение. – Заключете я.

След тези думи той приключи. Обърна се, тръгна си и остави трупа на Осман на стълбите. Стражите вързаха Мария и я повлякоха нанякъде.

Алтаир откъсна поглед от смаляващата се фигура на Бушар към Мария. Разкъсваше се, докато се опитваше да реши какъв да бъде следващият му ход. Бушар беше наблизо. Едва ли щеше да има втори подобен шанс. Удари, когато най-малко очаква.

Но пък как да остави Мария?

Спусна се от покрива и последва мъжете, докато я отвеждаха от площада пред катедралата, вероятно към тъмницата. Вървеше след тях на голямо разстояние. Нападна, когато влязоха в по-тиха уличка.

След малко двамата стражи бяха мъртви и Алтаир пристъпи към мястото, където беше паднала Мария, все още с вързани ръце и се опитваше да се изправи. Протегна ръка към нея, а тя се дръпна.

– Не ме пипай – сопна се. – Благодарение на теб ме смятат за предателка.

Алтаир се усмихна благо, въпреки че тя бе предупредила Бушар за присъствието му.

– Аз съм просто удобно извинение за гнева ти, Мария. Тамплиерите са истинският ти противник.

Тя го погледна злобно.

– Ще те убия, щом се появи възможност.

– Ако се появи възможност... но тогава няма да намериш Ябълката, късчето от Едем. А на кое от двете биха се зарадвали повече тамплиерите? На главата ми или на артефакта?

Тя го погледна с присвити очи и разбра, че в думите му имаше смисъл. Поотпусна се.

Поне за момента запази спокойствие.

По-късно отново се срещнаха с Александър. На лицето му беше изписана загриженост.

– Въпреки цялото перчене Бушар очевидно прие сериозно предупреждението на Мария. – След тези думи стрелна недоволно Мария и тя, както никога досега, замълча. – Източниците ми твърдят, че след като е подпалил склада ни, веднага е отплавал за Кирения.

Алтаир се намръщи.

– Жалко. Надявах се да се срещна с него. – Все още имаше намерение да се срещне с него. – Как се стига най-бързо дотам? – попита той.

* * *

Представиха се за свещеник и спътника му и така намериха място в трюма. Понякога се случваше мъже от екипажа да слязат от палубата и да се свият край тях, за да поспят, пърдяха шумно, подсмърчаха, но не обръщаха почти никакво внимание на двамата непознати. Докато Мария спеше, Алтаир намери щайга и отвори върху нея дневника си, извади Ябълката от пакета, който носеше под робата си.

Щом покривалото й бе свалено, тя заблестя. Той остана загледан в нея за момент, след това започна да пише. "Все се опитвам да разбера Ябълката, късчето от Едем, функциите и целта й, но единственото, което мога да кажа със сигурност, е, че произходът й не е божествен. Не... тя е оръдие... машина, която изисква точност. Що за хора са създали това чудо?"

Зад себе си чу шум. Веднага покри Ябълката и я скри под плаща си. Мария се събуждаше. Той затвори дневника, прескочи спящите моряци и отиде при нея. Тя седеше опряла гръб на дървените щайги, разтреперана. Прозя се. Притисна колене към гърдите си и погледна Алтаир. Изражението й беше неразгадаемо. За момент останаха заслушани в скърцането на кораба, в плисъка на вълните в корпуса. Нито един от двамата не беше сигурен дали е ден или нощ, нито пък от колко време плават.

– Как се озова тук? – попита я той.

– Не помниш ли, божи човече? – попита подигравателно тя. – Ти ме доведе. – Зашепна: – Аз съм ти спътник.

Алтаир прочисти гърлото си.

– Питам как се озова в Светите земи. Сред кръстоносците.

– Вместо да съм вкъщи с плетка в ръка през половината време, а през другото да превивам гръб в градината ли?

– Англичанките не се ли занимават с подобни неща?

– Не и аз. Казват, че открай време съм странна. Докато растях, предпочитах момчешки игри. Куклите не бяха за мен и родителите ми се отчаяха. Късах им главите.

– На родителите ли?

Тя се разсмя.

– На куклите. Затова родителите ми направиха всичко по силите си, за да ме укротят, и на осемнайсетия ми рожден ден ми направиха специален подарък.

– Какъв?

– Съпруг.

Той я зяпна.

– Ти си омъжена?

– Бях. Казваше се Питър и беше изключително приятен човек, просто...

– Какво?

– Само това. Просто... приятен. Нищо повече.

– Значи не е бил подходящ за игри.

– В нито едно отношение. Съвършеният съпруг щеше да приеме с готовност онези страни от характера ми, които родителите ми се опитваха да заличат. Щяхме да ходим заедно на лов със соколи. Той щеше да ме научи на различни спортове, да се бия, да ми даде възможност да се уча. Той обаче не направи нищо подобно. Заживяхме в Холатън Хол в Лестършир, където като господарка на замъка трябваше да се занимавам с прислугата, да се грижа за домакинството и, разбира се, да раждам наследници. Поне трима. Две момчета и момиче, за предпочитане в този ред. Само че аз не оправдах очакванията му, както и той моите. Единственото, което ме интересуваше дори по-малко от йерархията сред прислугата, беше отглеждането на деца и най-вече раждането им. След четири години на увъртане и усукване си тръгнах. Добре че епископът на Лестър беше близък приятел на стария лорд Холатън и той анулира брака, вместо да рискува глупавото, невъздържано момиче да продължи да посрамва семейството. Аз, разбира се, станах persona non grata в Холатън Хол – а също и в цял Лестършир – а когато се върнах вкъщи, се оказа, че положението е същото. Холатън беше поискал сватбените си дарове обратно, но татко вече бе профукал всичко. Накрая прецених, че за всички ще бъде най-добре да замина, затова избягах с кръстоносците.

– Като медицинска сестра ли?

– Не, като войник.

– Но ти си...

– Нямам равна на себе си, когато реша да се преоблека като мъж. Нима не те заблудих на гробището?

– Знаех, че не си Дьо Сабле, но...

– Но не очакваше да се изправиш срещу жена. Видя ли! Годините на лудории най-сетне се отплащат.

– Ами Дьо Сабле? Успя ли да заблудиш него?

Алтаир забеляза мрачната й усмивка.

– Отначало харесвах Робер – призна тихо тя. – Той забеляза възможностите ми, за разлика от Питър. Но той също така не спираше да мисли как да ме използва. Много скоро намери начин. – Тя въздъхна. – Хубаво е, че го уби. Той не беше добър човек и беше недостоен за чувствата, които имах към него.

– Той ли ти го даде? – попита след малко Алтаир и посочи пръстена на ръката й със скъпоценен камък.

Тя го погледна и се намръщи, сякаш бе забравила, че го носи.

– Да, той ми го подари, когато ме взе под крилото си. Това е всичко, което остана от връзките ми с тамплиерите.

Последва неловко мълчание. Най-сетне Алтаир заговори:

– Учила ли си философия, Мария?

Тя го погледна смръщено.

– Чела съм малко... малко.

– Философът Емпедокъл изтъква, че животът на земята започва простичко, без усложнения: ръце без пръсти, глави без тела, очи без лица. Той вярва, че съчетаването на всички тези ранни форми с течение на времето създава разнообразието на живота, което виждаме около нас. Интересно, нали?

Тя се прозя.

– Ти имаш ли представа колко нелепо звучи тази работа?

– Знам... но се успокоявам със съветите на философа Ал Кинди. Човек не бива да се страхува от идеите, независимо какъв е източникът им. А ние никога не бива да се страхуваме от идеите, независимо какъв е източникът им. Освен това не бива никога да се страхуваме от истината, дори от нея да боли.

– Не виждам какъв е смисълът на всичките ти дрънканици – засмя се тихо тя и му се стори сънена.

Може би просто не я беше преценил правилно. Може би тя не беше готова да учи. След това се чу звънът на корабната камбана, знакът, че акостират в Кирения. Двамата станаха.

Алтаир отново попита:

– Единствено умът, освободен от спънки, съумява да забележи хаотичната красота на света. Това е най-голямото ни предимство.

– Да не би очакваш да се радвам на хаоса? Да не би той да се превръща в добродетел? – попита тя и нещо в него трепна при този въпрос. Може би тя имаше по-задълбочени знания.

– Изправя ни пред предизвикателство – отвърна той, но свободата носи по-големи награди от другите възможности. Редът и мирът, които тамплиерите търсят, изискват подчинение и ограничения.

– Хм – изсумтя тя. – Това чувство ми е познато.

Той усети близост с нея и докато се канеха да се качат по стълбите към палубата, осъзна, че същото това чувство не го е напускало откакто се запознаха. След като вече знаеше какво е, то започна да му харесва. Прииска му се да го задържи. Въпреки това трябваше да бъде внимателен. Нали тя го предупреди, че възнамерява да го убие? Верността й към тамплиерите може и да беше поставена под съмнение, но това съвсем не означаваше, че ще премине на страната на асасините. Доколкото той успяваше да прецени, тя следваше пътя, изгоден за Мария.

Със сигурност беше така.

На стълбата тя се усмихна и протегна ръце, а той ги погледна недоверчиво. Тя обаче не можеше да се изкачи, както беше вързана, а и те пътуваха с пирати. Макар на пиратите да им се носеше славата, че нямат понятие от етика, щяха да останат изненадани, че свещеник е завързал ръцете на спътника си. Двамата, които спяха досега, започнаха да се будят, изправиха се, прозяха се, почесаха се по слабините и впиха погледи в двамата пътници. Алтаир тайно освободи камата и разряза въжето на китките й. Тя го погледна с благодарност и се заизкачва по стълбата.

Тогава той чу нещо. Прозвуча като шепот. Предупреди го тонът, с който бяха изречени думите. Постара се да се прикрие и се заслуша. Двамата пирати наистина обсъждаха тях.

– Знаех, че е той – изграчи единият. – Казах ти аз.

Алтаир усети погледите им.

– Обзалагам се, че тамплиерите ще платят скъпо и прескъпо за тези двамата.

Асасинът изруга безмълвно. Ако беше прав, камата щеше да влезе в употреба всеки момент.

Чу ги как изтеглят ятаганите си.

... и решаващият момент настъпи.

Алтаир се врътна към двамата и в същия момент Мария реши да се измъкне и да хукне на свобода, изрита го и той политна към стената на трюма с пламнало от болка лице.

Отвътре също го изгаряше болка. Тя обаче беше различна.

Когато жената изчезна, когато се стопи в квадрата светлина, очертан от люка, Алтаир изруга отново, този път на висок глас, и се стегна, за да посрещне нападението. Първият пират се ухили и пристъпи напред, очевидно мислеше за щедрата награда, за виното и жените, които щеше да си купи, след като я прибереше.

Алтаир заби меча в гърдите на нападателя и мъжът престана да се хили. Вторият видя какво става и спря. Присви очи и запрехвърля оръжието си от едната в другата ръка. Алтаир му се усмихна, тропна с крак и доволно видя как човекът трепна.

Добре, помисли си той. Стана му приятно, че наемникът пират ще умре в страх.

Така и стана. Пиратът забели очи, когато Алтаир заби камата си отстрани вместо отпред, остави го със зейнала рана да се въргаля до приятеля си. Асасинът се втурна към стълбата, примижа на слънцето и щом се озова на палубата, се огледа за бегълката. Пиратите дотичаха, предупредени от присъствието на Мария, че става нещо. Проехтя вик, когато видяха Алтаир. Той хукна по палубата, мина ниско под такелажа, след това се спусна с лекота по трапа и скочи на дока в Кирения, като се оглеждаше отчаяно къде да се скрие, докато опасността премине.

След това, помисли се гневно той, щеше да открие Мария и нямаше да допусне тя отново да избяга.

Огледа се. Поредният град завладян от тамплиерите. Сградите намигаха под слънцето. Тук беше твърде красиво, за да остане във вражески ръце.

* * *

Поне не се затрудни да открие Мария. Тя привличаше бедите като трюм на кораб плъховете. Следващия път, когато пътищата им се кръстосаха, в краката й се търкаляха трупове на пирати, наблизо бяха застанали трима местни, от мечовете им капеше кръв и те все още дишаха тежко след битката. Стегнаха се, когато видяха Алтаир, а той вдигна ръка, за да покаже добрата си воля, докато оглеждаше сцената: Мария, мъжете и мъртъвците.

По всичко личеше, че тя отново бе имала късмет.

– Мислех, че повече няма да те видя – заговори той, все още вдигнал ръце.

Тя не се учудваше на нищо.

– Де такъв късмет...

Той се намръщи, след това се обърна към един от кипърците, най-вероятно водача.

– Каква работа имате с тази жена? Да не би да сте лакеи на тамплиерите?

– Не, господарю – заекна мъжът. Мечът му все още беше изваден, ръцете на Алтаир бяха празни, независимо от това кипърецът веднага забеляза стойката на опитния воин. – Пиратите я нападнаха и ние се притекохме на помощ. Не съм никакъв лакей. Мразя тамплиерите.

– Ясно. Не сте единствените – отвърна асасинът.

Мъжът кимна с облекчение, защото имаха обща цел.

– Казвам се Маркос, господарю. Ще помогна с каквото мога, стига да успея да освободя страната си от тези кръстоносци.

"Отлично" – помисли си Алтаир.

– Тогава трябва да опазите тази жена, докато се върна. Трябва да открия един човек преди тамплиерите.

– Цял ден ще бъдем на пристанището. Там тя ще бъде в безопасност – отвърна Маркос и Мария отново възропта, когато мъжете я поведоха. Тя щеше да е в безопасност, помисли си Алтаир, докато ги наблюдаваше да се отдалечават. Щеше да прекара деня между двама яки кипърци и да наблюдава какво става на пристанището на Кирения. Имаше и по-добри начини да си уплътни времето, както и по-лоши. Поне той щеше да е спокоен, че няма да й се случи нещо, докато търсеше Барнабас, познатия на Александър от съпротивата.

Откри го в тайната квартира, която всъщност беше склад за зърно. Алтаир влезе, провикна се предпазливо, но не чу никакъв друг звук, освен бързите крачета на мишките и далечните шумове, които долитаха откъм улицата. След това иззад чувалите се показа човек. Беше с черна брада и бдителни черни очи. Представи се за Барнабас. Когато Алтаир го попита дали тук има място, което би могъл да използва като килия, той се усмихна угоднически и го увери, че има, но след това се поколеба и първо пристъпи към една врата, отвори я, затвори я, след това се насочи към втора, надникна вътре и едва тогава заяви, че в сушилнята имало оградено място, което можело да се използва.

– Трябва ми Арман Бушар – рече Алтаир, когато седнаха върху чували зърно в склада.

– Аха... значи Бушар е в Кирения – отвърна човекът от съпротивата. – Сигурно е дошъл при затворниците в Буфавенто.

– Крепостта наблизо ли е?

– Замък е и е наблизо. Навремето беше резиденцията на богата благородна дама от Кипър, поне докато тамплиерите не й отнеха собствеността.

Алтаир се намръщи, когато научи за алчността им.

– Ще ме заведеш ли дотам?

– Ами... Нещо повече. Ще те вкарам вътре и стражите няма дори да трепнат. Само че преди това трябва да направиш нещо за мен. По-скоро за съпротивата.

– Звучи ми познато – отвърна Алтаир. – Казвай.

– Сред нас има предател – рече намръщено Барнабас.

Предателят бил търговец – Йонас, и след като Барнабас му каза необходимото, Алтаир го проследи до един амфитеатър в центъра на града. Според Барнабас Йонас издавал тайните им на тамплиерите. Асасинът остана да го наблюдава известно време, докато се срещаше с други търговци. По нищо не се отличаваше от тях. После, когато той си тръгна, го проследи от амфитеатъра по криволичещите улички и разбра, че търговецът е усетил присъствието на преследвача си. Все по-често се озърташе, беше се ококорил и му личеше, че е по-уплашен. Неочаквано хукна и Алтаир го последва. С радост забеляза, че Йонас кривва по тясна уличка.

Затича по-бързо след жертвата.

Уличката се оказа празна.

Алтаир спря, обърна се назад, за да се увери, че няма никого, след това – щрак – освободи камата. Направи две крачки напред, изравни се с купчина нахвърлени щайги, които леко се клатушкаха. Той се приведе и заби острието в една щайга. Дървото се разцепи и последва писък. Купчината се прекатури върху Алтаир, той се стегна и едва не изгуби равновесие.

Независимо от всичко запази присъствие на духа. Когато дървените щайги престанаха да мърдат, той се успокои и огледа протегнатата си ръка с камата, забита в Йонас. Кръвта се стичаше от гърлото на предателя. Той бе все още приклекнал – позата, в която се беше опитал да се скрие – приличаше на нещастен, жалък човечец. Алтаир знаеше, че е предател, че информацията, която е съобщавал на тамплиерите, е била използвана, за да могат те да убиват, залавят и измъчват членове на съпротивата, въпреки това го съжали и изтегли острието бавно, изрита щайгите, за да положи Йонас на земята.

От раната на врата рукна кръв.

– Я виж ти! – изхриптя Йонас. – Асасин. Да не би Салах Ал'дин да е набелязал Кипър?

– Асасините нямат нищо общо със сарацина. Нашите работи са си наши.

Умиращият се закашля и разкри окървавените си зъби.

– Все едно, вече се знае, че си тук. Бикът е определил награда за главата ти... и за жената, която те придружава.

Алтаир видя как човекът гасне.

– Цената ми се покачва с всеки ден – рече и нанесе смъртоносния удар.

Когато се изправи, не изпита задоволство от свършената работа, по-скоро бе завладян от ужасното чувство, че нещо не е наред. Бика, който Йонас спомена. Който и да беше той, със сигурност беше верен на Арман Бушар и знаеше, че Алтаир и Мария са в Кирения. Това ли бе причината за безпокойството на Алтаир?

Той се придвижи по покривите, за да открие час по-скоро Маркос и Мария.

– Слушай, Мария, определена е крупна сума за главите и на двама ни – започна Алтаир, когато я откри. Както си беше представял, тя седеше на каменна пейка между Маркос и друг мъж от съпротивата, гледаше лошо, но той вече беше свикнал.

– Крупна сума ли? Дяволите да го вземат Бушар. Сигурно е решил, че ме обучаваш.

– Някакъв тип, наречен Бика, е изпратил хората си да ни търсят.

Тя скочи като ужилена.

– Бика ли? Значи са дали на този фанатик власт и имоти.

– Да не би да ти е приятел? – попита сухо той.

– Ами. Казва се Молък. Набожен самохвалко с ръце като дънери.

Алтаир се обърна към Маркос:

– Ти знаеш ли скривалището на съпротивата в квартала на складовете?

– Знам къде се намира, но никога не съм влизал – сви рамене той. – Аз съм най-обикновена пионка в съпротивата.

Алтаир се замисли.

– Не бива да ме виждат с Мария, затова се налага да я пазите. Не й позволявайте да се показва и ще се видим, когато сте в безопасност.

– Знам някои сокаци и тунели.

– Може да отнеме доста време, но ще я заведем там невредима.

Тръгнаха поотделно към склада. Алтаир пристигна пръв. Барнабас беше разположил чували зърно, за да полегне и да си почине, но скочи веднага щом Алтаир влезе и прикри прозявка, сякаш току-що се събуждаше.

– Току-що ми съобщиха, че някой е открил тялото на горкия Йонас – рече подигравателно. – Каква загуба, а? – Изтупа дрехите си от полепналите зрънца.

– Познаваше го по-добре от мен – отвърна Алтаир. – Сигурен съм, че той добре е разбирал какво рискува, като работи и за двете страни. – Погледна внимателно Барнабас и забеляза кривата му усмивка. Смъртта не носеше наслада на Алтаир – ничия смърт – и той не гледаше добре на онези, които се радваха в подобни моменти, независимо дали бяха тамплиери, асасини или членове на съпротивата. От една страна, Барнабас беше съюзник, но от друга... Алтаир знаеше, че може да има пълно доверие на инстинктите си, а в момента те не му даваха мира. Не бе просто смътно безпокойство, ами настойчиво, мъчително.

Барнабас продължи:

– Да... за съжаление това усложнява нещата. Йонас беше уважаван кипърец и смъртта му е предизвикала бунтове близо до старата църква. Хората са жадни за отмъщение и Бикът им е казал, че ти си виновен. Може да изгубиш подкрепата на съпротивата.

Какво? Продължаваше да го наблюдава и не можеше да повярва на ушите си. Инстинктът му вече не го измъчваше, а направо го подтикваше към действие.

– Нали Йонас е бил предател? Те не знаят ли?

– Не всички за съжаление – призна Барнабас. – Съпротивата не е единна.

– Значи ти ще им кажеш – отвърна Алтаир. – В момента към нас идват твои съмишленици.

– Поканил си хора? Тук? – Мъжът се притесни. – Имаш ли им доверие?

– В момента не съм сигурен на кого мога да имам доверие – отвърна Алтаир, – но рискът си струва. Сега обаче искам лично да видя бунта.

– Що се отнася до уговорката ни, ще проверя как да те вкарам при Бушар. Вече сме се разбрали, нали? – попита Барнабас и се усмихна отново.

На Алтаир тази усмивка никак не му хареса. Харесваше му все по-малко.

* * *

Алтаир отиде при църквата и сърцето му се сви, когато видя безредиците. Стражи тамплиери бяха образували кордон, за да удържат развилнелите се граждани и не ги допускаха по-далече от църквата, затова те чупеха всичко, което им попаднеше. Щайги и бъчви бяха раздробени, по улиците пламтяха огньове. Сергиите бяха разрушени, миризмата на стъпкани продукти се беше смесила с дима. Мъжете се събираха на групи, крещяха призиви под звука на барабани и непрекъснатите удари на цимбали, с които се опитваха да подразнят рицарите тамплиери, които ги наблюдаваха внимателно иззад импровизирани бариери, преобърнати каруци и сергии. От време на време малка група войници се врязваше в тълпата, извличаше някой мъж, който риташе и крещеше дивашки, и или започваха да го налагат с ефесите на мечовете, или го захвърляха зад бариерите, за да го откарат в тъмницата – не че тези нападения успяваха да сплашат бунтовниците или да ги успокоят.

Алтаир наблюдаваше всичко това отвисоко, приклекнал на един покрив, обзет от отчаяние. Нещо се беше объркало. Беше се объркало, при това много. Ако Бикът решеше да направи съобщение и да го посочи за убиеца на търговеца, тогава щеше да стане още по-зле.

Взе бързо решение. Бикът трябваше да умре. Когато се върна в склада, напразно търси Барнабас. Така и не успя да го открие. Сега вече Алтаир разбра, че е допуснал грешка, като му се довери, и се прокле. Беше се вслушал в инстинкта си, но просто не беше слушал достатъчно внимателно.

Маркос обаче беше там, също и Мария, затворена зад решетките, много по-яки от онези, които бяха използвали в Лимасол. Вратата между сушилнята и големия склад беше отворена и я чуваха: седеше зад решетките, опряла гръб на стената, риташе рогозките на пода и хвърляше отровни погледи към останалите. Алтаир я наблюдаваше и се чудеше как е възможно да създава толкова неприятности.

Научи, че когато Маркос пристигнал с нея и още хора от съпротивата, складът за жито бил празен. Барнабас бил изчезнал. Колко удобно, помисли си Алтаир.

– Какво става? – възкликна Маркос. – Градът се вдига. Видях бунт.

– Хората недоволстват заради смъртта на Йонас. Ти чувал ли си го?

– Татко го познаваше добре. Добър човек. Как е умрял?

Алтаир усети как сърцето му се свива и изви очи настрани.

– Много смело. Слушай, Маркос, стана твърде сложно. Преди да открия Бушар, трябва да ликвидирам Бика и да сложа край на насилието.

– Проявяваш добър вкус към хаоса, Алтаир – провикна се Мария от клетката.

Хареса му как звучи името, когато тя го изрича.

– Бикът е отговорен за покоряването на хиляди. Едва ли някой ще плаче за него.

Тя се намести.

– Да не би да си въобразяваш, че ще влетиш в Кантара, ще го ужилиш и ще си излезеш необезпокояван? Той се е обградил с предани привърженици. – Гласът й отекна в каменната тъмница.

– Кантара... е на изток, нали? – попита Алтаир. Веднага се беше хванал за името, което й се изплъзна.

– Да, най-добре защитената... Провери сам.

Оливър Боудън

Нагоре
Към Съдържанието на броя

 
Хостингът и домейнът са предоставени с любезното съдейстие на Superhosting.bg