Звук и светлина - орган на Националната асоциация на сляпо-глухите в България
Търсене   
Начало
Екип
Броеве за 2019 г.
Архив
Кулинарни рецепти
Козметика
Абонамент
Контакт с нас
линк към сайта на НАСГБ

 

 

 

 

 

 
Историята помни
 
 

СЛУЧКА ПРЕЗ ВЕЛИКИ ПОСТИ

Дядо Иван Антонов, трудолюбив и порядъчен човек, със силно развито чувство за хумор, години наред бил настоятел на местната църква и неин псалт. Той и стопанката му баба Славка, като благочестиви християни, стриктно спазвали християнските норми на поведение и традиции, с което били за пример сред съселяните си. А техните семейни отношения били безупречни. Те се основавали на взаимно уважение и доверие. Само дето тя не можела да си обясни как нейния съпруг, човек на тежкия физически труд – ковач, ястелит и с огромно телосложение изтрайвал без блажинка, а само с оскъдна постна храна прекарвал времето през християнските пости и дълбоко в себе си го съжалявала.

Веднъж, през Велики пости, на баба Славка се наложило да го потърси за нещо. След дълго лутане изкъщи и по двора, тя го открила сгушен зад плевнята, седнал върху един пън и държейки в ръцете си комат хляб и парче сланина. Късал залъци от топлия комат хляб и режел с джобното си ножче тънки парченца сланинка, които поставял върху меките хлебни залъци и лакомо ги поемал със широко отворената си уста. Изумена от видяното, тя се хванала за главата. Започнала да се кръсти и с укор, но с приглушен глас, за да не чуят съседите, че язък за авторитета му, го захокала:

– Хвала Богу, Иване! Да ми ядеш ти сланина през Велики пости! А аз глупачката ти вярвах! Бях убедена, че ти наистина постиш и те съжалявах, че толкова дълго време преживяваш само с бобена и гъбена чорбици и картофена яхния. Ето как си ме лъгал, значи! И не само мене, а и всички богомолци, на които всяка неделя говориш за пост и молитви. Грехота! Грехота! Как можа да сториш това, бе Иване? От Бога страх нямаш ли? Той Бог стои горе и гледа. Гледа и всичко вижда. И забавя, но не забравя. Боже, Боже, какво ли ни очаква? – промълвила тя с уплаха и отново се прекръстила и хванала за главата.

А, дядо Иван, изненадан от разсекретяването му, за миг се сепнал и пообъркал, та не знаел какво да каже. Изправил се чинно на крака пред стопанката си и направил опит да скрие зад гърба си греховната храна, но бързо се съвзел и с присъщата си веселост се опитал да я успокои:

– Ууу, мари Славо! Я не се коси напразно! При толкоз народ по света, че ще вземе сега Господ с мен да се занимава и да гледа какво яде Иван Антонов през Велики пости. Че си няма друга работа. Ти знаеш ли какви други по-големи грехотии има по този свят? Той тях да оправя. Ти не се кахъри за празни работи. Пък и Бог е милостив. Той ще ми прости.

И вдигайки глава към небето, молитвено се прекръстил с думите "Нали така, Господи?".

Иван Шишков



ТЕЖАТ МИ МАЛЕ, ВЕРИГИТЕ
СПОМЕНИ ОТ ГОДИНИТЕ НА ВОЙНАТА И БОМБАРДИРОВКИТЕ НАД СОФИЯ

Когато на 13 декември 1941 година Българското правителство имаше неблагоразумието да обяви война на Англия и САЩ, ние, от нашето село, с неблагозвучното име Газурници, Габровско, днес квартал Любово на Габрово, не можехме да разберем какво се случва и не знаехме какви последици ще ни докара тази уж фиктивна война. Фронт нямаше и ние бяхме спокойни, че всички си бяха по домовете, при семействата си. Животът в селото протичаше нормално. По-късно, над селото ни започнаха да прелитат огромни чужди самолети, така наречените "летящи крепости", които летяха за Румъния. Там те ежедневно извършваха разрушителни бомбардировки на набелязани от тях обекти и се връщаха обратно в базите си, за да бъдат отново зареждани с бомби за следващия погром над съседката ни. Нас все още не ни закачаха. За тези като мене, които бяхме все още деца, те бяха голяма атракция и ние с интерес ги очаквахме и с радостни викове тичахме подире им, докато се скрият зад хоризонта.

Когато обаче, впоследствие радиото и вестниците започнаха да съобщават за извършени от тях бомбардировки над населени места и в нашата страна, причинявайки разрушения на сгради и смърт на хора и животни, ние разбрахме, че те не са добронамерени и вече не ги очаквахме с присъщото ни детско любопитство. Напротив, започнахме да се страхуваме от тях. Не ги желаехме вече. Сега като че ли започнахме да разбираме какво нещо е войната. Чуехме ли шума на моторите им, бягахме всички от селото, и деца и възрастни, за да се крием из близките гори и долища. Габрово по това време беше голям промишлен център, който можеше да представлява интерес за тях, но, неизвестно защо, го пощадиха. Голямата текстилна фабрика "Бъдащност" се намираше в нашето село. Страхувахме се, че заради нея ще ни бомбардират. Но, за щастие това не се случи.

Съобщението за извършените на 10 януари 1944 година унищожителни бомбардировки над София, при които са загинали хиляди хора и унищожени няколкократно повече жилищни и обществени сгради, изплаши всички нас, и деца и възрастни, породи в нас омраза към извършителите на това злодеяние и събуди съжаление към пострадалите. Във връзка със зачестилите и впоследствие бомбардировки и над други наши селища, за по-голяма сигурност, вторият срок в училищата беше отменен в цялата страна. Учебната година приключи само с един срок. Броят на децата и младежите в селото се беше увеличил с броя на учениците от средните училища в града, които се бяха завърнали в семействата си.

През деня помагахме на родителите си, а често вечер и в празничните дни се събирахме в селското читалище "Бъдеще", което се помещаваше в училището. Наред с най-различните ни занимания там, ние научавахме и новините за събитията в страната, свързани с войната и бомбардировките. Отправеният от правителството апел към всички граждани в страната за указване помощ на пострадалите от бомбардировките с пари и вещи, породи у нас, децата и младежите от селото, желание и ние да помогнем с нещо, според силите си. За целта решихме да създадем театрална трупа, която да изнесе благотворителни представления за събиране на пари в помощ на пострадалите. Нарекохме я "Росна китка", което наименование отговаряше на възрастовият й състав – все деца и юноши. Не закъсняхме и с пиесата. Трябваше да се бърза. Намерихме в читалищната библиотека пиесата "Тежат ми мале веригите", авторът на която не си спомням, в която се разказваше за борбите на народа ни за освобождение от турското робство, който сюжет ни допадна. Разпределихме си ролите, разучихме ги и репетициите започнаха. Ентусиазирани младежи се включиха да ни помагат при написването на афишите, разлепването им, продажбата на входните билети, смяна на декорите и други дейности. За Великден, който тогава беше на 17 април, бяхме вече готови, но решихме, че вторият ден, 18 април е по-подходящ за представлението, понеже хората няма да имат ангажименти с гости и други празненства, в който случай ще можем да разчитаме на по-голям брой посетители. Представлението ни премина успешно, при пълен салон посетители и добър паричен приход. Бяхме много доволни от резултатите и след представлението си направихме снимка за спомен. Обнадеждени от постигнатото, на следващата събота представихме пиесата и в читалищния салон в съседното село Етъра, днес и то квартал на Габрово, а на по-следващата събота се изявихме и на сцената на читалището в село Петковци (днес Шумели, и то квартал на Габрово). От получения приход бяхме удовлетворени и, до последния лев, както се бяхме уговорили, изпратихме парите с пощенски запис на Н.В. Царица Йоана, в София, за която знаехме, че беше дала лични пари и събира помощи за подпомагане на пострадалите от бомбардировките софиянци.

Отговор не получихме, но не сме и очаквали такъв, защото София беше вече тотално разрушена. Бомбардировките продължаваха ежедневно. Много от държавните институции не работеха. Там цареше хаос, смърт, разрушения и пожарища. Никой не е имал време да ни отговаря. Но, ние сме сигурни, че парите ни са пристигнали до Н.В. Царицата и са употребени по предназначение, защото тя беше известна с почтеността и милосърдието си. В онези години хората бяха състрадателни, почтени и с висок морал – качества, които сега са дефицитни. Удовлетворени бяхме от стореното от нас и щастливи, че сме били полезни на нуждаещите се.

На снимката вдясно са участниците в пиесата. Отляво на дясно прави: Гатьо Сарафов, Бончо Коев, Петко Богданов, Мария Костова, Пенка Гатева и Георги Йонков; седнали: Борис Костов, Петко Георгиев, Христо Гатев, Петър Лалев, Стефан Йосифов, Иван Шишков и Георги Лалев. От всички тях, днес са живи само четирма: Мария Костова, която живее в Хасково, Пенка Гатева, Георги Йонков и Иван Шишков. Последните трима живеят в Габрово.

Изминаха вече 70 години от тогава, но споменът за тази случка е все още жив в съзнанието на нас, оцелелите участници в тази благотворителна проява. Бихме желали тя да послужи като добър пример за изграждане на липсващите в голяма част от хората добродетели, така необходими за ускореното излизане от незавидното материално и духовно положение, в което се намираме.

Иван Шишков



МЪРТВО ВЪЛНЕНИЕ

Бяхме трима приятели на 4-седмична почивка на море в Несебър. На есен влизахме в казармата и се нуждаехме от емоции и трупане на жизнен опит. Затова ходехме всяка вечер в Слънчев бряг. В самия край на почивката решихме да посетим ресторанта в старата част на града.

Вечеряхме в квартирата и се отправихме към ресторант "Месемврия". Нямаше място, но имаше много правостоящи наоколо. Едни за да слушат безплатно хубавата музика, други като нас, за да пийнат по чашка в добра компания. Когато сервитьорът вземаше сметката на една маса, ние бързо хванахме облегалките на столовете. Така си осигурихме места и маса.

Масата бе двойна и до подиума на музикантите. Двама от клиентите обаче останаха на местата си. Те бяха младо семейство от чужбина. Въпреки че бяхме въздържатели, поръчахме бутилка вино и безалкохолни за разредител. Платихме веднага, за да си тръгнем, когато си поискаме.

Сега разгледах чужденците. Жената седеше на почетното място. Бе на около 30-32 г. Със средно дълга, черна и леко чуплива коса, пусната свободно към раменете. Беше средна на ръст, с топчесто лице и много излишно тегло. Раменете й бяха с мехурчета от слънчеви изгаряния. Кожата на ръцете, скулите и носа – силно зачервена. Бе намазана обилно със защитен крем, но сгрешила в последователността. Първо е трябвало да сложи крема, а не след изгарянето.

Черна копринена рокля, широка и пусната свободно, прикриваха пълнотата й. Две тънки презрамки я придържаха, като й спестяваха болките от изгарянията.

Мъжът бе висок и слаб. Дългата му светла коса стигаше до раменете. Нямаше брада, а това правеше лицето му много нежно и красиво. Приличаше по-скоро на племенник на съпругата си.

Първа подхвана разговор жената. Представиха се така:

– Семейство от Холандия сме. Обиколихме Южна Европа на почивка. Лани бяхме в Гърция, сега сме тук. Мъжът ми е художник и преподавател по рисуване в колежа, където работя и аз. Аз преподавам латински и старогръцки.

Съпругът й я допълни:

– Тя говори свободно още френски, немски и английски.

Представихме се кратко и ние. Борислав – английска гимназия, Петко – търговска и Димо – реална. Владеем в различна степен английски, френски и немски.

Впечатлен от многото езици на Кристин, попитах полушеговито:

– Нали латински и старогръцки са мъртви езици. Днес никой не ги говори. Има ли поне желаещи да ги изучават?

– Има, и то не само от холандци, а и от съседните страни. Има дори от Испания.

– Но с кого ще говорят и на кого ще превеждат?

– Ооо, винаги има такива хора. Римската и Византийската империи са оставили след себе си огромен архив от документи. Все някъде някой се рови в архивите и се нуждае от превод. Преводът е скъпа услуга.

– Ами тогава, защо не превеждаш, а преподаваш?

Въпросът ми сякаш я засегна и тя вдигна децибелите на гласа си:

– А на теб кой ти каза, че не превеждам?

После Кристин осъзна, че аз съм на възрастта на нейните колежани и продължи спокойно:

– Имам възпитаници в цяла Западна Европа. Когато някой се сблъска с труден текст, той ми го праща. Така аз си заработвам още доходи.

След така аргументиран отговор се почувствах неловко от наивните си въпроси. Тя премина на английски, заради Борислав.

Докато разговаряхме с Кристин, наблюдавах Тони, защото беше точно срещу мен. Художникът беше професионално наблюдателен и хиперактивен. Тони непрекъснато правеше нещо с ръцете си. Може би затова си е избрал такава професия. Извади от чантичката си малка луличка. Мислех, че е сувенир или играчка. Той я почисти и зареди с тютюн. Вместо запалка, в ръцете му се появиха кремък, прахан и чакмак. С това древно огниво я запали и блажено запуши. Едва сега забелязах, че широката част на луличката е стилизирана дяволска глава. Ангелското му лице и дяволчето на лулата бяха в пълен контраст. Ако правилно съм разтълкувал това скрито послание, то казваше: "Може да приличам на ангел, но в живота съм голям дявол."

После се пресегна и взе бутилката от виното. Няколко секунди разглеждаше етикета. После почука с нокът по него и попита Борислав:

– Какво пише тук?

Пишеше "Манастирско шушукане". Борето преведе манастирско, но на шушукане блокира.

– Хайде бе, помагайте! Знаете ли как е на друг език?

– Тази дума е чисто българска и няма аналог. Сигурно има сходни думи по смисъл, но ние не ги знаем – казах му аз.

Борето прие аргумента ми сериозно и направи нещо неочаквано. Сложи длан на ухото на художника и зашушука. Аз пък повторих това упражнение към Кристин. От съседната маса ни се присмяха. И музикантите не криеха усмивките си. Тримата приятели се притеснихме. Бяхме изпаднали в неловка ситуация. И това бе заради това, че от свободен разговор, преминахме на пантомима. Наблюдателният и аналитичен художник реагира незабавно. Той ни подаде приятелска ръка, за да ни извади от притеснението. Смени посоката на разговора, като попита:

– Искате ли да идем на нощен плаж?

Никой не бе против, но само аз се изразих гласно:

– О, чудесно, нямам такова преживяване. Сигурно ще е много интересно.

Тръгнахме по тихата и безлюдна главна улица на стария град. Островът е малък и само след три къси пресечки се озовахме на края й. Квартирата ни беше съвсем близо до мястото, на което се намирахме. Къщата бе крайна и дворът свършваше на брега.

Една сутрин станах по-рано от приятелите и отидох да се порадвам на утринното море от края на двора. Той свършваше със стръмен бряг. От височината му се откриваше следната гледка: долу морето сънливо шляпаше брега с малки вълнички. Прибоят бе изхвърлил пясък, който бе образувал крайбрежна ивица. Тя беше широка между 3 и 5 или 6 метра. С добро въображение тази пясъчна ивица можеше да мине за мини плаж. Погледнах надясно и видях, че въпреки ранния час, там вече имаше двайсетина летовници. Това бяха хора предимно на средна възраст. Те се бяха скрили на това усамотено място от шума и мръсния въздух на големия град. Отправих поглед напред. Тук се натрапваше изключителната прозрачност на водата. Виждаше се пясъчното дъно на значително разстояние. Оптическата измама ме накара да мисля, че тук морето е до колене. Погледнах и наляво. Тук на дъното се виждаха няколко тъмни петна. Това бяха подводни камъни или скали. Около тях плаваше харпунист. Виждах го как зарежда водния пистолет. "Абе, човече, на това място сигурно има само цаца и попчета. Да стреляш с харпун по тях е равносилно на стрелба с ловна пушка по мухи и пеперуди." – присмях му се мислено аз. Той пък сякаш телепатично ме чу и веднага заплава към брега. Когато зашляпа с плавниците по плиткото видях, че на кръста му са закрепени две рибета, дълги до коляното му. Ето това представляваше мястото, на което ни доведоха холандците.

Слязохме на тясната пясъчна ивица. Не можехме да останем тук, защото щяхме да пречим на новодошли или тръгващи си.

Тони ни поведе наляво. Само след петнадесетина крачки попаднахме на старо огнище. До него имаше купчина сухи дърва. Някой летовник грижливо ги бе събрал, изхвърлени от морето. Тони клекна и започна да ги подрежда за палене. Без подпалки и само с древното си огниво успя. Как ги запали, само той си знае. Едва сега ми мина през ума, че тук е любимото място на холандското семейство. Всичко съвпадаше. Кристин можеше да излиза само рано, късно или нощем, заради слънчевите изгаряния. За хиперактивния Тони събирането на дърва и паленето на огън бе развлечение, а не тежест.

Огънят се разгоря и ние насядахме около него. Борислав и Кристин си бъбреха на английски, останалите скучаехме.

Тони погледна към мен и каза:

– Хайде да влизаме!

Станах за да сваля панталона и блузата. Когато го сторих, той вече бе нагазил във водата. Когато аз стъпих в нея, той вече плаваше.

Когато стъпих във водата се спрях изненадан. Тя ми се стори необичайно студена. Морето ме предупреди, но аз не го разбрах. Така е, защото не съм морско чедо. Отдадох студа на това, че тялото ми е нагрято от огъня. Тази грешка едва не ми коства живота.

Нагазих още малко и се впуснах в ускорен кроул, за да настигна холандеца. Дистанцията между нас вместо да намалее – нарастна. Вече не го виждах в тъмнината, а само чувах плясъка на водата там някъде пред мен. Нищо, ще го изчакам да се измори и тогава ще го настигна. Така си мислех и намалих темпото до умерено. Не знам колко време плавахме така. В един момент пляскането пред мен се усили. "Ето, настигнах го!" – мислех аз. Не познах! Той плуваше вече към брега.

Холандецът премина с такава бързина, също като летящ холандец. Докато сменя и аз посоката, той се бе изгубил в тъмнината.

Първото ми впечатление, когато се обърнах към брега беше – защо съм толкова навътре в морето – и ледена мисъл проряза съзнанието ми – мъртво вълнение! То отвличаше навътре в морето всичко плаващо. Аз и Тони се оказахме похитени от него. Затова холандецът профуча край мен. Затова водата е била необичайно студена. Обикновено температурата на морската вода през август варира между 26-28 градуса. Сега сигурно е около 23-24. При температура на тялото под 26, сърцето спира. Преохлаждането на тялото предстоеше. Разполагах с малко време за спасение. Обикновено в микроязовирите край града плавах по 500-600 метра с почивка. Сега ме чакаха между 2 и 3 километра. Силно се съмнявах, че ще ги преодолея. Заплувах икономично, сменях стиловете на плуване, за да натоварвам равномерно мускулите. Така преодолях половината разстояние. Оставаха ми още около 500-600 метра. Докато плувах си мислех как да надхитря коварното море, за да се спася. Ето го и варианта. Спускам се към дъното под ъгъл към брега. Стигам дъното и се изтласквам от него нагоре и пак под ъгъл, към сушата. След всяко гмуркане и изплуване щях да печеля по 4-5 метра приближаване към сушата. Гмурнах се към дъното, въздухът ми свърши без да го достигна. Изплувах и си писах един голям минус. Изразходвах много енергия без да се придвижа напред. Наруших дишането и ритъма на плуването. Опитът ми се провали. Бях все още много навътре в морето.

Пак заплувах към брега, но вече не ми спореше. Тогава усетих присъствието на един тих, невидим и безпощаден убиец – хипотермията. Нямах сила в ръцете и краката. Мускулите им все още изпълняваха командите на мозъка, но докога ли? Без сили едва ли щях да издържа много. Не ми спореше и плуването. Имах чувството, че стоя на едно място. Не беше така. Оставаха до брега около 400 метра. Умората ме принуди пак да се потопя към дъното. Този път го достигнах. Беше на около 10-12 метра. Заешкият метод – скок-подскок от дъното пак бе неприложим. Трябваше ми дълбочина от 3-4 метра. В този момент вече си мислех: "Днес на плажовете ще вдигнат черни флагове, заради мъртвото вълнение. Дали у дома няма да сложат черен воал, заради мен, на вратата?" Тези черни мисли сякаш ми дадоха още малко сили и надежда.

Пак заплавах към брега. От хипотермията краката и ръцете не ги чувствах. Студът обхвана коремните и междуребрени мускули. Очаквах всеки момент да се схвана. Учудвах се, че все още мускулите се подчиняват на командите на мозъка. Подчиняваха се, но без сили. Студът бе сковал кръвообръщението ми. Трябваше съвсем малко, за да ме прати на дъното. Не плавах, а движех ръце и крака конвулсивно. Погледнах към брега – бяха останали около 200 метра. Реших да пробвам дълбочината. И без това ще съм на дъното завинаги.

Още в самото начало на потапянето, краката ми опряха в камък. Изправих се и едва не изкрещях от радост. Водата стигаше само до раменете ми. Можех да почивам на камъка-спасител. Можех и да дишам свободно. Нямаше да се преохлади командният център на тялото – мозъкът. Стоейки неподвижно на камъка, сега водата щеше да отнема по-малко телесна температура. Прибавете и почивката на мускулите и ще разберете радостта ми – бях спасен. Приличахме си с холандския художник. И аз бях като него хиперактивен. Веднага се заех да изследвам ситуацията. Обходих с крак камъка. Имаше на него място само за три ходила. Това е достатъчно само за един човек. Вроденото ми любопитство изискваше да проверя дали е камък или скала и колко е дълбоко. Мъртвото вълнение и тъмнината ме спряха. Ако не успеех да се върна на камъка-спасител бях обречен.

Погледнах към брега. Тони бе се спасил, благодарение на бързото си излизане от водата. Мен ме чакаха само около 200 метра до брега. Нямаше смисъл да се паникьосвам и викам за помощ. Сега насочих вниманието си към тялото ми. Мускулите на корема и междуребрените се отпуснаха затоплени. Топлината слезе и до коленете. Същото ставаше и с ръцете. Кръвообръщението затопли и захрани мускулите. Раздвижих тяло и крайници. Открих гъвкавост, сила и лекота на движенията. Колко трябва на един млад организъм да почине? Бяха минали само десетина минути. Изпълнен със сила, вяра и надежда се отблъснах от камъка-спасител. Плувах икономичен кроул. Сега виждах как след всяко загребване брегът приближаваше. Оставаха ми двадесетина метра и аз се изправих. Водата стигаше до кръста ми. Извървях разстоянието до огъня. Никой не реагира на появата ми със закъснение. Значи за тях всичко е нормално. Не се досетиха за драмата ми в морето.

Сложих панталона и фланелката направо върху мокрото тяло. После се нагласих, вечерният бриз да насочва топлината към мен, за да се стопля и изсуша. Те си бъбреха на английски, а на мен умът ми се въртеше около странното оцеляване. Вече имах две гледни точки по въпроса. Оцелях заради луд късмет или свръхестествен начин. Нямах обяснение как така от трети опит попаднах на камък с площ от три ходила и височина точно по моя ръст. Някой ме е управлявал невидимо. Разбрах кой е, но след осемнадесет години.

В една пауза в разговора им се намесих. Попитах художника къде се е научил да плува толкова хубаво. Борето му преведе въпроса на английски и продължи с отговора:

– О, че аз откак съм проходил все си плувам. В детската градина и в училище имахме покрити басейни. В академията, сега и в колежа, е същото. Те работят целогодишно. Видя ли се свободен, аз съм във водата. Мога да кажа, че колкото съм ходил, толкова съм и плувал.

Не се срамувам, че ме е надплувал. Радвам се, че оцеляхме в мъртвото вълнение.

Петко Абаджиев

Нагоре
Към Съдържанието на броя

 
Хостингът и домейнът са предоставени с любезното съдейстие на Superhosting.bg