Звук и светлина - орган на Националната асоциация на сляпо-глухите в България
Търсене   
Начало
Екип
Броеве за 2020 г.
Архив
Кулинарни рецепти
Козметика
Контакт с нас
линк към сайта на НАСГБ

 

 

 

 

 

 
Историята помни
 
 

ОРДЕНЪТ НА АСАСИНИТЕ.
ТАЙНИЯТ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД
 –   с продължение  –  

Трета част

23 юни 1257 година.

Седнал на сянка, заслонен от палещото слънце над пазара на Масиаф, Мафео заговори:

– Градината на Ал Муалим. Да не би това да е същото място, на което се е намирала библиотеката му?

– Точно то е. Алтаир преценил, че е подходящото място, на което да се съхраняват хилядите дневници, пълни със знанията на асасините, и знанието, натрупано за Ябълката.

– Значи не я е унищожил.

– Кое?

Мафео въздъхна.

– Ябълката.

– Не.

– Никога ли?

– Братко, моля те, не избързвай толкова с края на разказа. Не, Алтаир не унищожил Ябълката веднага. Най-напред трябвало да потуши въстанието, което избухнало след смъртта на Ал Муалим.

– Въстание ли е имало?

– Точно така. Непосредствено след смъртта на Ал Муалим настъпил смут. Много от членовете на ордена останали верни на Ал Муалим. Те или не знаели за предателството на Учителя, или отказвали да приемат истината, така че за тях делото на Алтаир било равносилно на заговор и те се чувствали длъжни да го спрат. Със сигурност били подтиквани от подмолни гласове.

– Абас ли?

Разсмях се.

– Сигурно. Човек лесно може да си представи вътрешния конфликт на Абас при този развой на събитията. Омразата му към Ал Муалим била силна, но също толкова силна била и омразата му към Алтаир.

– Значи Алтаир успял да потуши бунта.

– Разбира се. Успял, защото останал верен на кредото, дал заповед на Малик и подчинените му да не нараняват нито един от бунтовниците, да не убиват и да не наказват никого. След като потушил бунта, нямало повече безредици. Той ги убедил в правотата си, разкрил вината на Ал Муалим, след това доказал, че е способен да води Братството. По този начин си осигурил обичта и предаността им. Първата задача на новия водач на Ордена била да даде нагледен пример за приложението на принципите, които настоявал да се спазват. Изградил Братството отново, върнал го от ръба, като му показал правилния път.

След като разрешил този въпрос, насочил цялото си внимание към дневника си. В него записвал мислите си за Ордена, отговорността си към братята, написал дори за странната жена, която срещнал на гробището. Тя... Неведнъж Алтаир се канел да напише "очарован", но всеки път се спирал и я променял на "заинтригуван". Тя обаче не напускала мислите му.

Най-много пишел за Ябълката. Свикнал да я носи със себе си. Нощем, докато пишел в дневника си, тя била поставена до него и когато я погледнел, изпитвал странна смесица от чувства: гняв, че е корумпирала човека, когото обичал като баща, великия асасин и изключителен човек; страх от сферата, защото изпитал мощта й както да отнема, така и да дава; а също и страхопочитание.

"Ако в този артефакт има нещо добро, ще го открия, написал той. Ако обаче е в състояние да внася само зло и отчаяние, надявам се да намеря сили да го унищожа."

Да, той записал в дневника си, че ще унищожи късчето от Едем, ако то не носело добро за човечеството. Написал точно тези думи. Въпреки това се питал как ще събере сили да унищожи Ябълката, ако настъпи моментът и когато настъпи моментът.

Истината била, че онзи, в чиито ръце попаднела, притежавал огромна власт, че тамплиерите със сигурност щели да пожелаят да бъде тяхна. Освен това, питал се той, дали тамплиерите не се опитвали да открият и други артефакти? Дали вече не били в ръцете им? Той знаел, че след смъртта на Робер дьо Сабле те се обединили в пристанището на Акра. Дали да не ги нападне там? Бил твърдо решен да не допусне Ябълката да попадне в ръцете на друг.

Тя трябвало да остане у него.

Мислел по този въпрос, докато бил в покоите си, мислел може би твърде дълго, докато не стигнал до извода, че е дал прекалено много време на враговете си, в което те можели да се прегрупират. Повикал Малик и Джабал, поставил Малик временно начело на Ордена и информирал Джабал, че незабавно ще поведат отряд към пристанището на Акра, ще нападнат крепостта на тамплиерите и ще стъпчат змията в дупката й.

Скоро след това заминали и на тръгване Алтаир забелязал Абас на вратата на замъка, откъдето някогашният му приятел го наблюдавал злобно. Последните събития не намалили омразата му и тя била готова да избликне отново. * * *

Нощта се спускаше над пристанището на Акра, сивото каменно пристанище бе окъпано в оранжево и последните слънчеви лъчи къпеха морето в кървавочервено, докато се стопяваха на хоризонта. Вълните се разбиваха в крепостните стени и защитните насипи, чайките пропищяваха от високите места, на които бяха накацали, а пристанището си оставаше празно, колкото и да беше странно.

Поне така изглеждаше. Докато наблюдаваше и не можеше да се начуди защо не се мяркат тамплиери – за разлика от последния път, когато беше тук и хората на Сибранд обикаляха наоколо също като бълхи по куче – нещо подсказа на Алтаир, че оживлението е в другия край на доковете, и изпита тревога. Изглежда се беше забавил прекалено много с решението си. Дали не беше дошло времето да плати за тази грешка?

Само че пристанището не беше съвсем празно. Алтаир чу приближаващи стъпки и приглушен разговор. Вдигна ръка и целият отряд зад него спря, в миг се превърнаха в сенки в тъмното. Той пропълзя напред по пристанищната стена, докато най-сетне ги видя и остана доволен, че са се разделили. Първият беше точно под него, вдигнал фенера си, за да огледа тъмните ниши и вдлъбнатини по пристанищната стена. Алтаир се запита дали мисли за дома, за Англия или Франция и семейството, което е оставил там, и съжали човека, на когото му предстоеше да умре. Скочи тихо от стената и се озова върху него, заби камата дълбоко и в този момент му се прииска да имаше друг начин.

– Mon Dieu – въздъхна стражът, преди да умре, и Алтаир се изправи.

Вторият войник се движеше покрай мокрите камъни на дока и размахваше факлата, от която капеше катран. При всеки звук трепваше и се озърташе. Вече трепереше от страх. Наблизо притича плъх, той отскочи настрани, обърна се бързо, вдигна високо факлата, но така и не видя нищо.

Продължи напред, като се взираше в мрака, оглеждаше се за приятеля си... Господи, той пък къде се бе дянал? Нали беше зад него допреди малко! Двамата дойдоха заедно на дока. Сега другия го нямаше. И стъпките му не се чуваха. Разтресе се от страх. Чу хленч и осъзна, че идва от него. След това чу друг шум, който го накара да се завърти бързо, и видя как смъртта протяга ръка...

Алтаир остана коленичил до мъртвия страж, докато се ослушваше за подкрепления. Никой не се появи и той се изправи, останалите асасини дойдоха при него, спуснаха се от стената и навлязоха на пристанището. И те като него бяха в бели плащове, и надничаха изпод ниско спуснатите качулки. Разпръснаха се, без да издадат почти никакъв звук. Алтаир издаваше приглушено заповеди, даваше им знаци да се движат бързо и безшумно. Притичаха тамплиери и те бързо им видяха сметката. Отначало Алтаир беше сред тях, но след малко остави отряда да се бие и се доближи до стената. Измъчваше го безпокойство: не беше преценил добре времето на нападението – тамплиерите вече се бяха раздвижили. Един страж се опита да го спре, но Алтаир замахна с камата и той падна, а от раната на гърлото му рукна кръв. Асасинът използва тялото му като трамплин, за да се качи на стената, където приклекна и огледа съседния док, след това морето.

Страховете му се превръщаха в действителност. Наистина беше чакал прекалено дълго. По водите на Средиземно море, станали златни под лъчите на угасващото слънце, се движеха тамплиерски кораби. Алтаир изруга и бързо се отправи към сърцето на доковете. Зад него все още се носеха звуците на битката, докато хората му се опитваха да се справят с пристигналите подкрепления. Евакуацията на тамплиерите продължаваше, но той нямаше представа дали ключът към заминаването им е скрито в укреплението. Предпазливо, бързо и безшумно се отправи към крепостта, която се издигаше като черно петно над доковете. Ликвидира стражите, на които се натъкна. Желанието му беше да попречи на бягството на врага, но също така държеше да разбере какви са намеренията им.

Когато влезе, сивият камък заглуши стъпките му. Тук нямаше тамплиери. Вътре бе празно, усещаше се, че няма хора. Той се качи по каменните стълби и се озова на балкон, където чу гласове. В средата се бяха изправили трима и водеха оживен разговор. Разпозна единия от гласовете и се прикри зад колона, за да може да подслушва. Беше се питал дали ще чуе този глас отново. Надяваше се да го чуе.

Беше жената от гробището в Йерусалим; смелата лъвица, която бе заела мястото на Дьо Сабле. Беше застанала редом до двама тамплиери и по гласа й личеше, че никак не е доволна.

– Къде са корабите ми, войнико? – питаше тя. – Казаха ми да чакам флотилия от още осем.

Алтаир премести поглед. Корабите на тамплиерите се бяха очертали на хоризонта.

– Извинявай, Мария, но това беше най-доброто, което успях да направя – отвърна единият войник.

Мария. Алтаир се наслади на името, докато се възхищаваше на лицето и на очите й, от които бликаха жажда за живот и огън. Отново му се стори, че тя прикрива истинската си същност.

– И как предлагаш да прекарам останалите хора до Кипър? – попита тя.

Защо им беше на тамплиерите да се местят в Кипър?

– Моля те да ме извиниш, но ще бъде най-добре, ако останеш в Акра – обади се другият войник.

Тя неочаквано застана нащрек.

– Какво става тук? Заплаха ли има? – попита.

– Просто предупреждение – отвърна рицарят. – Сега вече Арман Бушар е Велик магистър, а той няма високо мнение за теб.

Арман Бушар, запомни Алтаир. Значи той беше заел мястото на Дьо Сабле.

Застаналата в средата на балкона Мария настръхна.

– Ти, нагъл... – спря се. – Добре. Сама ще намеря начин да стигна до Лимасол.

– Да, милейди – поклони се войникът.

Те се отдръпнаха и я оставиха сама на балкона. На Алтаир му стана смешно, когато я чу да си говори сама.

– По дяволите... бях на крачка от рицарското звание. Сега съм най-обикновен наемник.

Той пристъпи към жената. Каквото и да изпитваше към нея – а той определено изпитваше нещо, поне в това беше сигурен – трябваше на всяка цена да поговорят. Щом чу стъпките му, тя се обърна и го позна веднага.

– Я виж ти – рече тя, – това е мъжът, който пожали врата ми, но открадна живота ми.

На Алтаир не му остана време да се пита какво се опитваше да каже тя, защото проблесна стомана и бърза като светкавица, тя се спусна към него, нападна го със скорост, опит и дързост, колкото впечатляващи, толкова и неподозирани. Местеше меча от едната ръка в другата, целеше се в слабата му страна, а той трябваше да се движи бързо и да се защитава. Беше добра и в продължение на няколко минути двамата си разменяха удари, от балкона се носеше звънтенето на мечове, прекъсвано от викове на усилие.

Алтаир поглеждаше назад, за да се увери, че няма да дотичат подкрепления. Не, нямаше опасност. Хората й я бяха изоставили. Очевидно близостта й с Дьо Сабле й беше навредила, когато друг бе заел мястото й.

Двамата продължиха да се бият. Тя успя да го притисне към балюстрадата, зад него се виждаше притъмнялото море и той се запита дали тя може да го победи. Ако успееше, иронията щеше да е ужасна. Само че отчаянието й да постигне победа я правеше небрежна и Алтаир успя да пристъпи напред, да се завърти и да я ритне в краката, тя се олюля, а той се хвърли напред и притисна острието към гърлото й.

– Да не би да си се върнал, за да ме довършиш? – попита предизвикателно тя, но той видя страха в очите й.

– Все още не – отвърна той. Острието не помръдваше. – Искам информация. Защо са отплавали тамплиерите към Кипър?

Тя се ухили.

– Войната беше дълга и тежка, асасин. Всеки заслужава почивка и спокойствие.

Той едва сдържа усмивката си.

– Колкото повече ми кажеш, толкова по-дълго ще живееш. Затова те питам отново. Защо отиват в Кипър?

– Оттеглят се. Крал Ричард е сключил примирие със Салах Ал'дин, твоят Орден няма водач, нали? Щом си върнем късчето от Едем, вие ще побегнете.

Алтаир кимна. Вече разбираше. Наясно беше, че тамплиерите си въобразяваха, че знаят много за Ордена, но всъщност не беше така. Първо, асасините си имаха водач, второ, братята му нямаха навика да бягат от тамплиерите. Той се изправи и й помогна да стане. Тя го изгледа злобно и изтупа дрехите си.

– Ябълката е скрита на сигурно място – призна той, макар да не беше така. Беше оставена в покоите му.

– Алтаир, обмисли внимателно възможностите си. Тамплиерите са готови да платят прескъпо за тази реликва.

– Вече не платиха ли прескъпо? – попита той и я поведе.

След малко беше с останалите асасини, които бяха приключили боя и пристанището на Акра беше в техни ръце. Сред тях беше Джабал, който изви вежди, щом видя Мария, и даде знак на двама асасини да я отведат, а след това пристъпи към Алтаир.

– Какво толкова важно за тамплиерите ще става в Кипър? – попита Алтаир, докато вървяха един до друг. Вече бе набелязал следващата им цел и нямаше време за губене.

– Вероятно граждански конфликт – предположи Джабал и разпери ръце. – Императорът им Исак Комнин се спречкал с крал Ричард преди доста месеци и сега гние в тамплиерска тъмница.

Алтаир се замисли.

– Жалко. Исак се пречупи толкова лесно, беше готов да вземе подкуп.

Спряха на стълбите на пристанището, другите поведоха Мария покрай тях. Тя вирна високо брадичка.

– Тези дни останаха в миналото – рече Джабал. – Сега тамплиерите притежават острова, след като го купиха от краля за нищожна сума.

– Ние не поощряваме подобно владичество. Имаме ли връзки там? – попита Алтаир.

– Един, в Лимасол. Казва се Александър.

– Прати му известие – нареди Алтаир. – Кажи му да ме чака до една седмица. * * *

Отплава сам за Кипър – не беше съвсем сам. Взе Мария. На Джабал каза, че ще я използва като примамка за тамплиерите, но в дневника си написа, че му е приятно тя да е до него; беше колкото просто, толкова и сложно. В живота му бе имало малко жени. Онези, които споделяха леглото му, просто задоволяваха определени потребности, а досега все още не беше срещнал жената, която да разбуди чувствата, които се раждаха над кръста. Беше ли я срещнал? Задраска въпроса в дневника.

Когато пристигнаха в Лимасол, откриха, че тамплиерите са завзели целия остров. Пристанището беше окъпано в оранжевата светлина на слънцето, както обикновено синята вода искреше, чайките се рееха и гмуркаха над главите им. Навсякъде се виждаха червените кръстове на тамплиерите, а бдителни стражи не изпускаха от очи недоволните сред населението. Сега вече хората тук живееха смачкани от железните ръкавици на тамплиерите, островът им беше продаден от крал, чиито претенции бяха неоснователни. Повечето продължаваха живота си, защото имаха челяд за изхранване. Малцината, които не бяха съумели да потиснат недоволството си, бяха организирали съпротива. Тъкмо те проявиха разбиране към мисията на Алтаир и му предстоеше среща с тях.

Той тръгна от кораба по дока. Мария вървеше с вързани ръце до него. Той се беше погрижил по нея да няма отличителните знаци на тамплиерите и отстрани всеки би казал, че му е робиня. Това положение я вбесяваше и тя не се колебаеше да демонстрира недоволството си, мърмореше гневно, докато минаваха по доковете, където цареше необичайна тишина и спокойствие. Алтаир се забавляваше на обзелото я чувство на неловкост.

– Ами ако се разпищя? – попита тя през стиснати зъби.

Той се изсмя.

– Хората просто ще си запушат ушите и ще отминат. И преди са виждали разни нещастници.

Въпросът бе кои хора ще постъпят по този начин. Доковете бях неестествено безлюдни и преди да кривнат по страничните улици, откриха, че и главните улици са пусти. Неочаквано от уличка пред тях изскочи мъж, облечен в опърпана роба и тюрбан. Наоколо бяха пръснати негодни за употреба бъчви и остатъци от празни щайги, някъде наблизо се чуваше как капе вода. Алтаир забеляза, че са съвсем сами. Още двама непознати наизскачаха от съседни сокаци.

– Пристанището е забранено – започна първият. – Покажи си лицето.

– Под тази качулка се крие най-обикновен стар асасин – изръмжа Алтаир и вдигна глава, за да погледне мъжете.

Главорезът се ухили, вече не гледаше страшно, напротив, усмихваше се приветливо.

– Алтаир.

– Александър – отвърна Алтаир. – Получил си значи съобщението ми.

– Опасявахме се да не би тамплиерите да са ни заложили капан. Коя е жената?

– Стръв за тамплиерите – обясни Алтаир. – Беше сътрудничка на Дьо Сабле. За съжаление се оказа тежък товар.

Мария се извърна към него. Ако погледите можеха да убиват, преди това щяха да го подложат на зверски мъчения.

– Можем да я пазим вместо теб – предложи Александър. – Имаме сигурна квартира.

Тя прокле продажните им души, докато вървяха. Имаше доста груб език за англичанка.

Алтаир попита Александър защо има толкова малко хора по улиците.

– Като призрачен град е, нали? Хората се страхуват да излизат, да не би да нарушат някой от шантавите им закони.

Алтаир се замисли.

– Досега тамплиерите не са се интересували от управлението. Какво се е променило сега?

Александър не отговори. Докато вървяха, подминаха двама войници, които ги изгледаха подозрително. Алтаир се стегна, уплашен, че Мария може да ги издаде. Тя обаче не каза и дума и той се запита дали не се дължеше на това, че я бяха изоставили в Акра. Може би... Не. Той прогони мисълта от ума си.

Пристигнаха в убежището – неподдържан склад, в който Александър беше направил базата си. Имаше помещение със залостена дървена врата, но за кратко оставиха жената навън; Алтаир провери въжето на китките й, прокара пръст под него, по ръката, за да е сигурен, че не я прежулва. Тя го погледна с неприкрито отвращение.

– Едва ли си дошъл от добрина – отбеляза Александър, когато се настаниха. – Ще кажеш ли защо си тук?

Алтаир искаше да действа бързо – гореше от желание веднага да проникне в базата на тамплиерите – но дължеше обяснение на кипъреца.

– Историята е дълга и заплетена, но ще обобщя накратко. Тамплиерите имат достъп до знания и оръжия, които са много по-смъртоносни, отколкото можете да си представите. Имам намерение да променя това. Подобно оръжие попадна в ръцете ни. Говоря за нещо, което променя умовете на хората. Ако тамплиерите притежават и други, трябва да разбера.

Застаналата зад тях Мария заговори:

– И можем да сме сигурни, че един асасин ще използва по-справедливо Ябълката, късчето от Едем...

Алтаир сдържа усмивката си, не й отговори и се обърна към Александър:

– Къде са се сврели тамплиерите?

– В замъка на Лимасол, но непрекъснато се разпростират.

Трябваше да сложи край на тази работа.

– Как да вляза? – попита той.

Александър му разказа за Осман, тамплиер, който симпатизираше на кипърската съпротива.

– Убий началника на стражата – рече той. – Умре ли той, сигурно ще повишат на неговото място Осман. Ако това стане, ще можеш просто да влезеш.

– И това е нещо – отвърна Алтаир.

Докато се придвижваше по улиците на града, той не можеше да се начуди колко е тихо. Замисли се за Мария и Ябълката. Носеше я със себе си, разбира се – остана в каютата му на кораба. Дали не постъпи глупаво, като донесе съкровището в скривалището на врага? Само времето щеше да покаже.

На пазара откри капитана на тамплиерите от стражата, който лесно се забелязваше, защото беше с червен плащ върху плетената ризница и приличаше на крал. Алтаир се огледа и набеляза останалите стражи. Сведе глава, за да не привлича вниманието към себе си, и избегна погледа на стража, който го наблюдаваше подозрително с присвити очи. Отмина и никой не го спря, защото приличаше на учен. След това много предпазливо се запромъква зад капитана, застанал в другия край на сокака, докато издаваше заповеди на хората си. Освен капитана и убиеца му, наоколо нямаше други хора.

Алтаир извади нож от канията на рамото си и го метна. Капитанът рухна на земята с протяжен вопъл и докато останалите стражи притичат, той вече бе хлътнал на съседна улица, където нямаше кой да го види. Задачата му беше изпълнена, сега оставаше да потърси Осман, както бе поискал Александър.

Бързо и незабелязано се придвижи по покривите на обления в слънце град, прехвърляше се като котка по подпорни греди, докато не се озова над един двор. Долу беше Осман. Може и да беше тамплиер, но симпатизираше на съпротивата и Алтаир зачака да остане сам, преди да се спусне в двора.

Осман погледна от Алтаир към стената зад тях, след това върна весел поглед към новодошлия. Поне личеше, че уважава уменията на асасина.

– Поздравявам те, Осман – започна Алтаир. – Александър ти изпраща поздрави и пожелава честит рожден ден на баба ти.

Тамплиерът се разсмя.

– Милата ми тя, дано почива в мир. С какво да ти помогна, приятелю.

– Ще ми кажеш ли защо тамплиерите са купили Кипър? Да не би да замислят нещо ново?

– Не съм достатъчно високопоставен, така че не знам със сигурност, но чух да приказват за някакъв архив – рече той и се озърна. Сякаш, ако го видеха да разговаря с Алтаир, щяха да го екзекутират на пазара.

– Архив ли? Много интересно. Кой е най-високопоставеният тамплиер в Лимасол?

– Един рицар. Казва се Фредерик Червения. Обучава войниците в замъка на Лимасол. Известен е с жестокостта си.

Алтаир кимна.

– След като капитанът е мъртъв, как да вляза вътре.

– Ако ме назначат на негово място, ще намеря уважителна причина да намаля стражите за известно време. Така става ли?

– Става – кимна Алтаир.

Планът се осъществяваше неочаквано бързо.

– Осман урежда нещата – разказа той на Александър по-късно, когато се върна в склада. Докато го нямаше, Мария беше прекарала повечето време в стаята и беше забавлявала Александър с обиди и остроумни забележки. Беше побесняла, защото той я молеше да повтаря, тъй като много му допадаше акцентът й. Пуснаха я навън, за да се нахрани, и тя седна на дървен стол, наблюдаваше начумерено Алтаир и Александър, които си говореха, и поразяваше с мрачни погледи всеки от съпротивата, който се мернеше пред погледа й.

– Чудесно. А сега какво? – попита Александър.

– Ще му дадем малко време – рече Алтаир. Обърна се към Мария: – Каза нещо за архив на тамплиерите. Ти чувала ли си нещо?

– Разбира се – потвърди тя. – Там си държим долното бельо.

Алтаир изпадна в отчаяние. Обърна се към Александър:

– Кипър е подходящо място както за съхранение на знания, така и на оръжия. С подходяща стратегия островът може да бъде защитен лесно. – Изправи се. Беше оставил на Осман достатъчно време да свали стражите от стените на замъка. Време беше да се вмъкне вътре. * * *

Скоро след това той се озова в двора на замъка в Лимасол, готов да се промъкне вътре. Придържаше се към сенките, вдигаше често поглед към внушителните каменни стени и следеше стрелците, които наблюдаваха хората в ниското.

С удоволствие забеляза, че бяха малко на брой: очевидно Осман си беше свършил добре работата. Крепостта не беше напълно необезопасена, но Алтаир можеше да влезе вътре, а повече от това не му трябваше.

Качи се по стена до отбранителните постове, след това се промъкна вътре. Един от стражите изрева и падна. От гърлото му стърчеше ножът на Алтаир. Друг чу и дотича, но също се натъкна на оръжието на Алтаир. Асасинът отпусна стража върху камъните, притисна го с крак и извади ножа. От острието покапа кръв. След това продължи да се прокрадва през полупразния замък, като избиваше стражите, които се изправяха на пътя му. Осман наистина си беше свършил добре работата. Не само че стражите на стената бяха по-малко от обикновено, но хората вътре също бяха по-малко. Алтаир не обърна внимание на чувството на несигурност, което започваше да го измъчва. Потисна и безпокойството.

Продължи да се изкачва нагоре, да се доближава до вътрешността на замъка, докато не се добра до балкон, от който се виждаше просторен вътрешен двор, използван за тренировки.

Там видя Фредерик Червения, брадат гигант, който наблюдаваше двубоя между двама от хората си. Алтаир се усмихна, щом го видя. Шпионинът Осман се оказа прав. Фредерик Червения със сигурност беше жесток човек.

– Никакво милост, хора – крещеше той. – Този остров е пълен със суеверни диваци. Помнете, че те не ви искат тук, не ви харесват, не разбират мъдростта на каузата ви, всеки път, когато си обърнете гърба, започват да кроят нещо. Бъдете непрекъснато нащрек и не се доверявайте на никого.

Двамата рицари се биеха в пълно бойно снаряжение и звънтенето на мечовете им се носеше из целия двор. Алтаир остана скрит на балкона, заслушан в тамплиера, който не спираше да ги насъсква.

– Открийте пукнатините в бронята на противника. Удряйте здраво. Запазете задоволството си за таверните.

Алтаир се изправи, пристъпи към стената и видя добре тримата в двора. Тя бяха вглъбени в битката. Прецени височината, пое си дълбоко дъх, разпери ръце и скочи.

Чу се меко тупване, когато се озова точно зад Фредерик Червения, остана приклекнал, без да прибира ръце, за да запази равновесие. Брадатият се обърна тъкмо когато асасинът се изправяше. Разкрещя се с гневно блеснали очи:

– Асасин в Кипър? Виж ти, виж ти. Гадове мръсни, бързичко се приспособявате! Ще сложа край на...

Така и не довърши изречението си. Алтаир искаше да надникне в очите на тамплиера, преди да нанесе фаталния удар. Освободи камата и прониза врата му. Всичко се случи за броени секунди, Фредерик Червения изгъргори, на врата му зейна рана и кръвта рукна по камъните около него, сякаш за да оправдае името му.

Отначало хората му останаха безмълвни. Заради шлемовете Алтаир не успя да види какви чувства ги завладяха, затова си представи изписалия се по лицата им шок. След това се съвзеха и нападнаха. Алтаир заби острието в процепа за очите на първия. Рицарят се задави, захърка, от визьора потече кръв и той падна. Когато вторият дуелист нападна, той замахна с тежкия меч, без да се е прицели, с надеждата да уцели противника. Асасинът отскочи с лекота, изтегли ножа, изви китката и с едно-единствено движение го запрати в гърдите на тамплиера.

Битката приключи, Алтаир погледна трите трупа на камъните, след това се огледа и си пое дъх. Имаше предимство, защото замъкът беше почти празен. Обърна се към балкона и се върна по пътя, по който беше дошъл. На връщане досадният глас на несигурност и безпокойство стана по-настойчив. Повечето от труповете бяха на хората, които ликвидира на идване. Те лежаха там, където ги беше оставил, а други стражи не се мяркаха. Нямаше нито един. Къде се бяха дянали?

Получи отговора си съвсем скоро след като излезе от крепостта и се отправи по покривите към склада. Очакваше с нетърпение да си почине, може би да се позаяжда с Мария или дори да поговори с нея. Досега беше успял да изтръгне от жената единствено, че е англичанка, че е била икономка на Дьо Сабле (какво точно означаваше това, Алтаир така и не попита) и се беше забъркала с кръстоносците след инцидент, случил се у дома, в Англия. Беше го заинтригувала. Надяваше се скоро да открие какво й се е случило.

Неочаквано видя дим, гъст, тъмен, който забулваше небето.

Определено идваше от мястото, където се намираше складът.

Сърцето му заблъска, когато се приближи. Забеляза застаналите на пост кръстоносци, които пречеха на хората да влязат вътре в горящата сграда. От прозорците и вратата излизаха пламъци, черни валма дим се издигаха над покрива. Затова значи замъкът на Фредерик беше толкова празен.

Първата мисъл на Алтаир не беше за безопасността на Ордена, за Александър или за хората от съпротивата, които бяха вътре. Първата му мисъл беше за Мария.

Обзе го ярост. Тръсна китка, за да освободи камата. Скочи от покрива и нападна двамата стражи долу. Първият умря с крясъци, на втория му остана време да се обърне и да погледна изненадано, когато Алтаир заби камата в гърлото му. Проехтя вик и дотичаха още войници, но асасинът продължи да се бие, обзет от отчаяно желание да се добере до склада, тъй като не знаеше дали Мария не е още вътре, уплашен, че ще се задуши до смърт. Ами ако все още беше в страничната стая? Дали не беше вътре и сега, може би блъскаше по вратата и се задушаваше в задимената стая. Ако беше така, той си представи какъв ужас изпитваше. Дотичаха още тамплиери, извадили мечове, жадни за кръв. Той продължи да се бие. Поразяваше ги, като мяташе ножове и не спираше да върти меча, докато най-сетне не се почувства изтощен, а улицата бе осеяна с трупове на рицари, чиято кръв попиваше в прахта. Най-сетне се втурна към пушека на склада и я повика по име:

– Мария!

Отговор не последва.

Заприиждаха нови тамплиери. С натежало сърце Алтаир избяга по покривите, за да се успокои и да планира следващата си стъпка.

Оливър Боудън

Нагоре
Към Съдържанието на броя

 
Хостингът и домейнът са предоставени с любезното съдейстие на Superhosting.bg