Звук и светлина - орган на Националната асоциация на сляпо-глухите в България
Търсене   
Начало
Екип
Броеве за 2019 г.
Архив
Кулинарни рецепти
Козметика
Абонамент
Контакт с нас
линк към сайта на НАСГБ

 

 

 

 

 

  Притурка  
 

ЕХО ОТ ДЕЛИОРМАНА
(с продължение)

ЧАСТ СЕДМА

От три дена в Бурса вилнееше истинска зимна буря. Дебелият невиждан досега сняг беше покрил всичко що можеше да се види по улиците и по неугледните ниски постройки около пазара. Две кучета ровеха оставения край ъгъла на портата чувал с непродадените карантии от месарницата. Изведнъж по-голямото вдигна тревожно глава и задуши напрегнато с нос мразовития сутрешен въздух. Откъм Топ хане бавно се приближи каруца, карана от седнал върху мократа капра човек, загърнат в дебело одеяло. Второто куче изръмжа, погледна към изпускащите пара дръгливи коне и отново зарови муцуна в чувала. Каруцарят завъртя камшик над главите на конете и аха да подмине, изведнъж погледна внимателно към ровещите песове. Погледът му привлече нещо блестящо между отпадъците. Той дръпна рязко назад поводите и скочи бързо на земята.
      "Виж ти, откъде ли е попаднал тук тоя златен кинжал". Внимателно изтри в потурите бляскавото острие и мушна скъпоценната находка във вътрешността на палтото.
      – Какво ровиш в тоя мръсен чувал, Ахмед – чу зад гърба си глас.
      Ахмед се обърна бавно, несмеейки да извади ръката си от пазвата.
      – А, ти ли си Мехмед. Ами Исках да взема малко карантия за моето пале, ама гладниците вече са оглозгали хубавите мръвки.
      – Да не те заболя сърцето от мъка, та се държиш за него – попита го насмешливо Мехмед. – Или криеш нещо под палтото.
      – Нищо не крия – отвърна му Ахмед. – Премръзнаха ми пръстите от ровенето, та се опитвам да ги стопля.
      – Добре, добре, само се пошегувах – продължи примирително Мехмед. – Накъде си подкарал каруцата в това кучешко време? Я ела с мен да пием по един чай в кафенето и да се постоплим. Пък и да си побъбрим за нашите работи.

В подножието на Улудаг двама пътници бързо се движеха по заснежения път. Единият от тях беше висок, облечен в дълго черно палто, а другия нисък, широкоплещест с дълги рунтави мустаци.
      – Почти стигнахме града – каза високия. – Още малко и сме в кафенето.
      – Не ми говори за кафенето, ами гледай да не оплескаш това, за което идваме, че ще берем ядове после – сряза го по-ниския от тях. – Не идваме тук да седим на топло, а да свършим това, за което сме пратени и са ни платили.
      – Бъди рахат – отвърна дългуча. – Захване ли се с нещо Али Реза, смятай го за свършено.
      После замълчаха и продължиха пътя докато не стигнаха прихлупеното крайградско кафене. Отупаха заснежените дрехи и хлътнаха вътре без много да се суетят. Спряха се на прага, оглеждайки внимателно седналите край огъня непознати хора.
      – Буйрум агалар – поздрави по-ниския. – Дали ще се намери малко топлина за двама измръзнали пътници?
      – Заповядайте – покани ги кафеджията, показвайки им пейката до огъня. – Ще се намери и кафе, и друго щом идвате отдалеч. В Бурса всеки е добре дошъл, стига да идва с добри помисли. За другите тук обаче няма място.
      Двамата пътници се настаниха до огъня и протегнаха ръце и крака да се стоплят. Седящите наблизо ги изгледаха подозрително. Едър мъж се надигна бавно и сочейки с пръст високия току-що настанил се на пейката непознат, рече с твърд глас:
      – Ти си брат на дявола. Помниш ли преди година как те измъкнах от зандана? Аз съм този, който те отърва от въжето, но ти ме забрави и не си плати дълга, за услугата.
      – Аз не съм бил никога в затвора. Ти се лъжеш. Един търговец на коприна седи срещу теб и слуша твоите измислици – отвърна му високият.
      – Ти по-скоро си търговец на замръзнал сняг, отколкото на коприна. Знам с какво се занимаваш. Даваш пари на бедните срещу непосилни лихви, а после им ограбваш домовете за това, че не могат да ти се издължат.
      – Казвам ти, аз съм търговец – отвърна му спокойно новодошлия. – Идвам от Алжир, където направих добра сделка за закупуване на десет товара първокласна коприна. И за да ти докажа думите си, ето ти парче от мострата. – Той бръкна под дебелото палто и подаде малък пакет, вързан с черен ширит.
      – Погледни вътре. Там ще видиш онова, което ще докаже правотата на моите думи.
      Мъжът протегна ръка и взе пакета. Внимателно развърза възела и го разгъна върху близката маса. Светлината от огъня заигра върху черната материя, която сякаш оживя като пусната на свобода змиорка. Парчето коприна представляваше прозрачно и ефирно тяло, събрало в себе си мастилено черният цвят на топлата африканска нощ и бляскавите утринни лъчи на арабското слънце.
      – Само това ли носиш – изръмжа смръщил вежди гиганта. – Като идваш от толкова далече, можеш ли да разкажеш на нас неуките за пътя, по който си минал докато дойдеш в Бурса.
      – Ще Ви разкажа всичко за него, но след чибука и кафето – отвърна спокойно новодошлия.
      След като пое натъпкания с ароматен тютюн чибук, той дръпна няколко пъти и започна своя разказ:
      – Историята на така наречения "Път на коприната" започва в Китай преди повече от 2000 години. Китайците пазели като очите си тайната за нейното производство. Легендата разказва, че тогавашния цар на Туркестан Хакан II се оженил за една китайска принцеса. Тя била влюбена толкова много в коприната, че не можела да си представи живота без нея. Тайно от своите роднини и родители, тя пренесла в тюрбана си копринената буба в новата родина. Цар Хакан дал 400 занаятчии на младата принцеса за да и помогнат в развитието на коприненото производство.
      По онова време, благодарение на принцесата Туркестан, е доставял коприна не само за османския двор и околните царства, но и почти за целия свят. Коприната, която преди това се е произвеждала само в Китай е била най-важната стока, транспортирана по пътя между Небесното царство и нашите земи.
      Този път се разделял на северен и южен, като и двата започвали от търговските поселища на Северен Китай. Северният път преминавал през Булгаристан и достигал чак до Кримският полуостров, а оттам през Мармарис, Дениз, до Венеция. Южният път започвал от Китай, минавал през Хорасан, Иран и Месопотамия, а оттам през Средиземно море стигал до Африка.
      Аз тръгнах от Алжир по южния път и след три месеца пътуване дойдох в Бурса.
      Високият мъж млъкна, дръпна от дългия чибук с наслада и се отпусна с притворени очи върху възглавниците на миндера.
      – Мехмед, дай кафе на гостите – извика един дребен посетител. – Аз черпя днес.
      – Да не би да си хванал златната рибка, Осман – подхвърли разположил се удобно върху мекия миндерлък нисък кривокрак младеж, по чието лице пробягна хитра усмивка.
      – Моята златна рибка седи в къщи и брои златни пендари – не му остана длъжен Осман. – За разлика от теб, аз не чакам късмета да ми падне от небето и после с лека ръка да го хвърля в морето – продължи той с гневен тон. – Твоят дядо ти остави имоти за чудо и приказ, а ти какво направи с тях? Половината ги изпи по истанбулските бардаци, другите пропиля на зарове.
      Кривокракият се изправи бързо, измъкна от пояса дълъг ханджар и скочи към Осман. Двама от мъжете го уловиха за ръцете и го натиснаха на пейката.
      – Ех, Керим, Керим – каза спокойно Осман. – Все бързаш и бързаш. Освен да вадиш ножове, за друго не те бива. По-добре се научи да въртиш търговията, за да си платиш дълговете, които си натрупал.
      Керим се сви в ъгъла на миндера, но злобният му поглед не предвещаваше нищо добро за Осман.
      – Търговията не е за всеки – каза с назидателен тон високия пришелец. – Ние с моя съдружник носим нещо, което за два-три месеца ще срине из основи тукашните амбуланти. Ще изметем от Бурса не само тях, но и търговците на коприна. Само че ще струва доста пари на онези, които искат да се включат в нашата работа.
      – Да чуем за какво става дума – каза Осман. – В Бурса са идвали много търговци, но никой досега не е успял да смаже манифактурата на Сюлейман.
      – Няма да ви разказвам, а направо ще ви покажа това, което носим – отвърна високия, като бавно разви синьо-червения тюрбан от главата. После взе един остър нож и разпори тънката подплата. Бръкна с ръка вътре и извади плоска сребристо-бяла кутийка.
      – Тук, в тази кутийка се крие чудото, което ще ни донесе милионите – продължи той.
      Присъстващите в кафенето се скупчиха около него, гледайки с любопитство какво ще извади от кутийката. В това време вътре малката тъкачка предеше усилено фината нишка, увивайки метър след метър златоносната тъкан около своето тяло.
      – Гледай ти – промълви един от хората. – Да не повярваш, че това дребно насекомо може да върши такива работи.
      – Шейтанът се е вселил в него – каза друг. – Златото излиза оттам, откъдето при хората излизат само отпадъци.
      – И колко ще ни струва да се сдружим с тая гадина за да я накараме да работи за нас – попита трети.
      – Не с нея, а с мен трябва да се спазарите – каза му високия. – Всеки, който иска да спечели ще даде десет хиляди лири за да се включи в сдружението.
      Ненадейно зад гърба му се появи непознат човек. Той се наведе над него и каза с твърд глас:
      – Остави кутията на масата и не се опитвай да се измъкнеш от кафенето. Твоето пътуване до Алжир е само в главата ти. Не искам да те оскърбя, но наистина си голям лъжец. Бях в Измир и там ми разказаха как си ограбил един от търговците на коприна. Той е съсипан от мъка по най-добрата си "работничка".Загубил е всичко заради теб и сега няма пари да плати на доставчиците.
      Изведнъж през заснежените прозорци на кафенето долетя гласа на мюезинима. Всички като по команда паднаха на колене и зачетоха следобедната молитва. Протяжният, виещ глас идващ от високото минаре на близката джамия накара молещите се да изпаднат в транс. Те удряха глави в пода като повтаряха сура след сура до умопомрачение. След като свърши молитвата, всички се изправиха и залитайки от опиянението, бавно се настаниха около огъня. Осман се огледа внимателно в кафенето, но не видя никъде самозвания търговец.
      – Избягал е мошеникът му с мошеник – извика ядосано той.
      – Не се къхъри Осман – успокои го един от приятелите му. – Рано или късно измамникът ще си получи заслуженото. Едва ли ще стигне много далече в тая буря. По-добре ни разкажи за работничката на коприната.
      – Малката животинка е надарена от природата да тъче такава тънка нишка, каквато и човека не може да изпреде – заразказва Осман. – Само че трябва да я храниш с това, което обича. Другото е нейна работа. Ако успееш да намериш от някъде повече буби, печалбата ти е в кърпа вързана.
      В това време крадецът се носеше в тъмната нощ без определена посока, с единственото намерение да отърве кожата. Искаше да се отдалечи от проклетото кафене, колкото се може по-далече. На последния завой преди да излезе от града ненадейно пред него се изпречи сянка.
      – Спри и се опри на дувара без да се движиш – заповяда му тихо непознатата фигура. – Къде мислиш, че отиваш, Демир? С това златно находище в пазвата си накарал цяла Бурса да хукне подир теб.
      Демир се метна напред, опита се да хване човека, но се спъна в изправилия се пред него крак и зарови нос в студената киша. Силни пръсти го хванаха за врата и го натиснаха още по-дълбоко в снега, а други го претърсиха чевръсто и измъкнаха скъпоценната кутийка от топлото скривалище.
      – Така, така – каза сякаш на себе си непознатия. – Намерихме предачката. Сега обаче трябва да се отървем от крадеца. Какво да направим, та никой да не може да го открие? Ако го хвърля в Босфора, ще усмърди водата и ще изгони рибата. Да го оставя тук, ще го намерят вълците и ще се натровят от мършата. Кажи ми грешнико, как искаш да отидеш при Аллах – попита той лежащия на земята Демир.
      – Ако може през къщата на Михрибан – промърмори Демир. – Оттам се минава най-лесно. С ракия, баница и един добре опечен петел пътя няма да е толкова тежък. Ако добавиш и една-две ханъми към всичко това, направо ще вървя като по мед и масло към небесния олтар.
      – Случайно да искаш и пухен миндер – попита го надвисналия над него силует. – Ти не заслужаваш да те оставя дори на кучетата. Ха, сетих се как да те изпроводя при светеца наш. Ще те пъхна в един чувал със свинска карантия и ще ти дам малко солена риба за из път. Дали пък не е по-добре да те оставя жив и да те оженя за оная кучка Гюлшен. Да ти се смеят мъжете от половин Бурса, а другите да играят тежки кючеци с нея, докато ти оплакваш съдбата си, обграден от спомени по изгубеното злато.
      – По-добре ме дай на кучетата – простена жално Демир. – Те ще ме изядат най-много за час-два. Гюлшен ще ми ръфа душата и тялото цял живот. Да бъде волята на Светия пророк. Дай ме на песовете.
      – Хубаво – рече сянката. – Щом така желаеш, не мога да не изпълня молбата ти.
      С ловки движения овърза с парче здраво въже ръцете и краката на Демир, след това го ритна няколко пъти за изпроводяк и изчезна в нощта.

Двете мършави кучета изядоха каквото беше останало в мръсния чувал и с отпуснати глави се затътриха по улицата. Изведнъж по-голямото вдигна глава, постоя наострило уши и после се втурна бързо напред. Другото го последва с ръмжене по петите, душейки възбудено студения въздух. Скимтейки радостно те дотичаха до вързания Демир, метнаха се върху него и заблизаха мокрото и мръсно лице. После легнаха от двете му страни, опитвайки се да го стоплят с телата си.
      Демир не даваше признаци на живот, но старите му приятели не разбираха защо той не им обръща внимание и не иска да стане за да тръгнат заедно по пътя. От края на тъмната улица се зададе кола, теглена от два едри коня. Закаченият на страничната капра фенер освети малката дружина, скупчена в снега. Спря на няколко крачки и на снега стъпи облечена в дълъг кожух жена. Тя пристъпи към групата и като видя двете кучета ги разгони с твърд заповеднически глас. Наведе се над лежащия и го обърна по гръб.
      – Виж ти, кой лежи тук. Защо си вързан така, Демир? Последният път, когато се видяхме с теб, ти каза, че не искаш да се срещаме повече. Съдбата обаче изглежда е решила друго. Да видим има ли какво да взема от теб за да си платиш услугата, която ти направих. Ти, нещастнико, прибра цялата печалба от измирската далавера и си замина като ме забрави. Това, Демир, никак не е хубаво.
      Тя се наведе и с ловки движения претършува изпадналия в безсъзнание мъж.
      – Не може да бъде – изсъска гневно жената. – Някой ме е изпреварил. Кой ли е знаел за безценния товар? Ще го намеря и заклевам се в Аллах, няма да му се размине за това, което е присвоил от мен. – Ритна лежащия на земята Демир, качи се в колата и бързо подкара по улицата.
      Мълвата за новия източник на печалба се разнесе за броени часове сред търговците в Бурса. От всички краища на града пристигаха хора с големи суми пари, които искаха да се включат в новото сдружение. Банката на Осман не смогваше да обслужва мераклиите за бърза печалба. На втората седмица, изведнъж всичко се обърна с главата надолу. Вратите на "Осман банк" се оказаха затворени. Хората не знаеха какво да правят. Нито можеха да внасят, нито да теглят пари от банката. Опитаха се да влязат вътре със сила, но яките врати не поддаваха на човешкия напън. Опитите им останаха неуспешни, докато един от вложителите не донесе вечерта торба взрив и не я подложи в основите на вратата. Запалиха дълъг фитил и се скриха зад дебелите стени на близката джамия. След като металната врата се срина, всички нахлуха вътре и потърсиха мястото, където мислеха, че се съхраняват парите. Никъде обаче нямаше и следа от тях. Накрая се спуснаха в дълбокото подземие на банката. Пред очите им се откриха безброй редици от малки и големи дъбови бурета. Започнаха да ги отварят едно по едно, но освен миризмата на вино, не откриха нищо друго.

Демир се размърда в снега и се опита да се надигне. Болеше го цялото тяло, сякаш го бяха обработвали в ковачницата на Кара Джунхур. Едната му ръка беше счупена, а другата едва се движеше и то с големи усилия. Краката му се подгъваха като гумени маркучи и не можеше да се изправи, колкото и да се мъчеше. Защо ли му трябваше да краде онази проклета кутийка. Сети се за нея и бръкна под разкъсаното палто за да провери дали си е на мястото. То беше празно и студено. Не намери скъпоценната вещ там, където я беше скрил. Изведнъж през гърдите му премина остър спазъм. Сърцето му се сгърчи от болка и като не можа да вкара въздух в дробовете, Демир се изви, отвори уста, зарови отново лице в мокрия сняг и повече не помръдна.

ЧАСТ ОСМА

По дългия прашен път, губещ се в безкрайната азиатска пустош на Турция, вървеше окъсан пастир, преметнал през рамо мръсна торба.
      Обедното слънце изгаряше с немилостивите си изпепеляващи лъчи дори и най-твърдите растителни израстъци, успели да се задържат на повърхността на пустинята. Мъртвилото беше абсолютно. Въздухът потрепваше, а отразената от напечения пясък топлина го превръщаше в трептящ мираж. Всяка глътка въздух беше мъчение, а всяка крачка изтезание, достойно за наказание на прокълнатите от Бога и Дявола създания.
      Очите на пътника горяха и отдалече разказваха на околния свят за тежка умора и дълги дни глад. Той погледна издигналия се високо над главата му слънчев диск и промълви с отпаднал глас:
       – Да имаше сега малко вода, че да утоля жаждата. И това слънце не престава да пече. Наоколо нито дърво, нито камък за сянка. Нищо освен пясък, до където ти видят очите. Пари да имаш, няма какво да купиш с тях.
      Като спомена думата пари, посегна към пояса и напипа малката торбичка скрита в гънките му.
      – Добре че златото на Гюлшен е при мен. Ако и го бях оставил, досега по мен нямаше да има от него. Гюлшен, Гюлшен! Къде ли се намираш сега? Поне да бяхме се разделили като приятели.
      Мислите му го върнаха назад във времето, когато търговията вървеше и всичко ставаше толкова лесно, че дори на него не му се вярваше как може късметът да бъде толкова голям.
      Парите течаха като река и се трупаха с камари в дълбоката подземна каса. От продажбите на незаконните стоки се печелеше най-бързо. Размирното време предлагаше възможност за правене на пари и той не пропусна добрия случай да се възползва от това. При една от срещите с търговците, Метин надуши извора на доходите. Под прикритието на продажбата на гюлова вода, в мазето на дебелия мазен Кадир се въртеше страшна търговия със спиртни напитки. Алкохолът се изкупуваше за един ден, а Кадир не смогваше да зареди с нов склада. Метин предпазливо подхвърли своето предложение за сътрудничество.
      – Ако ми разрешиш, мога да осигуря канали за продажба на алкохол към Делиормана. Там сега нашите роднини са го обърнали на живот. Ядат и пият като за последно.
      – Не може – пресече го с твърд глас Кадир. – Дяволската вода не е за нашите хора. Ние продаваме само на песоглавците и неуките. Те най-лесно се поддават на изкушението.
      – Ти знаеш най-добре – отвърна Метин. – Исках само да ти кажа, че можеш да разчиташ на мен, ако имаш нужда от помощ. Но ако не ме искаш за съдружник, може това, което знам да продам на някой, който ще оцени познанията ми.
      Кадир го изгледа продължително, после извади тежка кесия от пояса и му я подаде.
      – Вземи, и да не съм те видял повече в Измир. Ако се опиташ да ме изнудваш, ще ти се види тесен света.
      Метин се повъртя няколко дни из тесните Измирски сокаци, след това реши, че не му се седи в града и пое към Анкара.
      Самотният пътник направи още десетина крачки и спря. В далечината се вдигна гъста пушилка, която бързо приближаваше към него. Двама конника се носеха насреща му в буен галоп. Когато наближиха на десетина крачки, извадиха от страничните калъфи на седлата къси двуцевни пушки и викнаха в един глас:
      – Стой. Кой си ти и накъде отиваш? Не знаеш ли, че не можеш да вървиш нататък. Това е забранена зона.
      – Каква забранена зона – погледна ги с уморен поглед странника. – Аз отивам при брат ми в Анкара. Той е първият ходжа на страната и много ще се ядоса ако разбере, че не ме пускате да ида при него.
      – Брей, брей – засмя се единия конник. – Ходжата му бил брат.
      – Не, не. Ти не разбра. Той е брат на ходжата, а не ходжата му е брат – отвърна му другия, заливайки се от смях
      – Вие не ме разбрахте. Ходжата не ми е брат. Аз съм негов брат – провлече човека на пътя и бавно се свлече в прахта.
      – Ама тоя не е с всичкия – продума изплашен по-предния от конниците. – Дали да не го заведем при имама да му прочете една молитва. Може да се оправи.
      – Остави го – процеди през зъби другаря му. – Не виждаш ли, че в него се е вселил шейтана.
      После обърна коня и го пришпори по обратния път към столицата.

В малкия крайпътен хан тъкмо привършваха с приготовленията за курбан байрама, когато пред украсената с цветя и шарени книжни кърпички порта спряха група прашни конници. Ханджията излезе да посрещне гостите и с дълбок поклон ги покани вътре.
      – Не идваме за ядене и пиене – каза му излезлия напред висок мъж. – Търсим един човек.
      – Какво е направил, за да го търсите – попита ханджията. – При мен не са идвали подозрителни хора.
      – Сигурен ли си – попита водачът на групата. – Не е ли идвал един дребен, мършав с белег над лявото око.
      – Нали ви казах, от седмица насам, никой не е минавал през хана.
      Един от скочилите на земята тъмни мустакати мъже бутна с ръка ханджията и прекрачи входа.
      – Хасан, провери всичко от мазето до тавана – викна след него предводителят. – Ако го намерим тук ще запаля тая съборетина.
      Ханджията пребледня, подпря се на ниския дувар и промълви:
      – Дано господ те убие. Защо ли прибрах оня несретник в хана? Доброто, което направих ще ми донесе големи хатъри. Да можех да го изведа от хана без да ме видят, може и да ми се размине огъня.
      – Ама и вие какво сте се разбързали – обърна се той към неканените гости с подкупваща усмивка. – Работата не е заек да избяга. Я седнете под ореха на сянка. Ей сега ще приготвя нещо за хапване. Ще налея от избата дамаджана студена мастика. Така ами – засмя се той. – Ако се крие някой тук, не може да избяга. Къде ще се скрие в тия пясъци?
      Високият предводител се замисли и викна към останалите:
      – Прав е ханджията. Да похапнем и отморим под сянката, а после ще видим какво има вътре.
      Старият ханджия се спусна бързо в избата и се затече към една голяма бъчва в ъгъла. Завъртя чепа на дясно, после го натисна навътре и дръпна средната дъска на капака. Показа се късо въже с халка накрая. Той я хвана и дръпна към себе си. Пода до бъчвата се хлъзна встрани и под него се откри стръмна стълба.
      – Ей Хасан, тук ли си?
      – Да, тук съм. Какво става горе?
      – Търсят те.
      – Кой ме търси? Никой не знае, че съм тук.
      – Не ме питай, а бързо се спусни в кладенеца. От там мини през десния тунел и влез конюшните. Чакай докато не те повикам.
      Ханджията напълни дамаджаната със синьо-зеленото питие и се завтече нагоре по стълбите. Влезе запъхтян и потърси с очи високия предводител. Като не го видя, бръкна внимателно под чергата до ниския миндер и почука три пъти. От помещението под пода се чуха същите почуквания. Успокоен, той понесе навън пълната дамаджана. Развързали пояси, групата неканени гости се беше разположила под хладната сянка на стария орех и тихо разговаряше. Като видяха носещата се насреща стъкленица, надигнаха се и викнаха един през друг:
      – Къде се бавиш, бе? Докога ще те чакаме да донесеш пиенето? Ами ти само това ли носиш? Я виж там нямаш ли някоя кокошка да опечеш, някоя баница да завърти ханджийката? И по-бързо, че нямаме време за губене!
      – Заповядайте, скъпи гости – рече ханджията. – Да ви е сладко. Ей сега ще приготвя и яденето. То какво ли може да приготви човек в тоя пущинак. Останали са две стари кокошки. Ама щом искате, ще ги приготвя.
      Той се обърна и тръгна към прихлупения сайвант, под който се разхождаха птиците. Пресегна да хване едната от тях, но умното пернато не се остави да го хванат. Подскочи встрани, хвръкна над сайванта и се понесе към групичката новодошли. Като видя летящата към тях птица, по-младия от групата се опита да я хване. Кокошката се завъртя в обратна посока, дигна се над него и ненадейно клъвна един от седящите в окото. Той изрева от болка и се хвана с две ръце за наранения орган.
      – Ослепи ме проклетото пиле – простена той. – Не виждам нищо.
      Друг от разбърканата група се пресегна и взе пушката. Прицели се в кокошката и гръмна. Птицата направи лек пикиращ полет и се мушна между краката на високия предводител. Другарят му насочи пушката и отново гръмна. Този път изстрела беше по-точен. Дългият подскочи, хвана се за крака и се стовари върху струпаните накуп пътни чанти.
      – Къде стреляш, проклетнико – изкрещя той. – Вместо кокошката улучи крака ми. Боже, Боже, не знам какво да правя с вас. Една кокошка не можете да улучите. Какво остава за враг на държавата.
      – Ама кокошката също е враг – викна друг от бандата. – Извади окото на Керим, значи е наш враг.
      – Ти ме простреля в крака. Значи ти също си враг. Като кокошката, която искахме да опечем.
      – Да ставаме и да си вървим – викна някой. – Тука дори кокошките са по-опасни от хайдуците.
      – И за какво ли дойдохме. Оня разбойник кой знае къде се излежава сега. Пък и като си помисля, можехме да покажем малко уважение на домакина. Кой луд ще дойде в тоя пущинак да се крие. Аз по-скоро бих отишъл в столицата да се скрия. Групата се събра около своя началник и като не знаеше какво да прави, бавно се отправи към конете.
      – Къде отивате – викна той след тях. – Няма ли да ми помогнете да се кача на коня?
      Никой обаче не се обърна да му отговори. Конниците подкараха отпочиналите коне през пясъците и се изгубиха зад високите дюни.
      Двете птици прибраха глави под опърпаните криле и заспаха върху покрива на сайванта.
      Ханджията залости вратата и се прибра за заслужения отморителен сън.
      Пустинята бавно изстиваше и се приготвяше за почивка преди поредната сутрешна битка с безмилостното слънце. Единствено само приглушения вой на степните лисици допълваше със звук нощната картина на азиатската величествена природа на Турция.

ЧАСТ ДЕВЕТА

Семейството на Борхан притежаваше големи имоти в западната част на Хорасан. Само горите бяха повече от 100 хектара, а птиците и животните в тях нямаха чет. Елени и пауни се разхождаха из детелиновите поляни, а фазаните подскачаха между тополите без да се страхуват от обикалящите наоколо авгански хрътки. Над огромното имение цареше мир и спокойствие, докато един ден господарката Гюлшен не падна на леглото бездиханна. Викнаха лекар от града, но след като я прегледа най-обстойно, той отсече:
      – Не мога да помогна с нищо. Аллах е решил, че трябва да се пресели при него.
      – Не я давам – проплака Борхан. – Тя е всичко за мен. Ако си иде, по-добре и аз да вървя с нея.
      – Я иди да нагледаш конете и да видиш да не са гладни или жадни – сопна му се майката на младата ханъма. – Вместо да стоиш тук и да дрънкаш глупости, вземи свърши нещо полезно. Не се прибираш с дни при нея, а сега си забрал дерт какво ще и се случи. И се правиш, че не можеш да живееш без нея.
      – Защо ме обвинявате? Аз я обичам, колкото и да не ви се вярва това. Какво ли не съм правил откакто се оженихме. Наглеждам слугите, готвя, разхождам любимото и куче. Какво искате още от мен?
      – Искаме да си вървиш и повече да не се връщаш тук – каза бащата на Гюлшен. – Ти си срам за нашето семейство. Дадохме ти най-хубавите стаи за живеене. Не работиш, а само ходиш да гуляеш из кафенетата. Тук няма място за безделници.
      – Дъщеря ви е безделницата – кресна му Борхан. – По цял ден стои пред огледалото и само се преоблича. За кого се гласи толкова много? За конете и говедата ли? Като някоя гъска сред кокошарник е. Прости ми господи, ама кой друг би издържал на това тъпчене? Аз ли съм мъжа в тая къща, или тя?
      – Не си отивай, Борхан – проплака Гюлшен. – Знаеш, че в тая къща има само един мъж за мен.
      – В къщата – да, но извън нея не съм сигурен. Дори Принцеса вече не те интересува. От три дена хрътката не иска да яде нищо. Лежи пред вратата и само гледа към реката. Сякаш очаква някой да дойде от там. Да не би пък ти да чакаш някой да дойде при теб – подхвърли язвително Борхан.
      На вратата се показа мазното лице на Мустафа.
      – Борхан, долу има един непознат, който иска да говори с теб.
      Борхан се обърна и без да продума пое надолу по стълбите към гостната. Майката и бащата на болната също напуснаха дъщеря си мърморейки по адрес на Борхан.
      С поривисто движение Гюлшен отхвърли покривката от себе си и се хвърли на врата на Мустафа.
      – Стой Гюлшен. Ще ни види някой. Нали си болна.
      – Болна съм по теб, Мустафа – прошепна тя. – Да вървят в джендема всички в тази къща. Знаеш колко много те искам. Ти си моя живот. Ти си всичко за мен.
      – Кого лъжеш, сладка моя? Аз не съм всичко за теб, а поредния в дългия списък на будалите – засмя се Мустафа. – Но какво да се прави. Както казват хората – няма пълно щастие в живота!
      – От какво не си доволен – нацупи се Гюлшен. – Прибрах те у нас без да питам Борхан. Имаш дрехи, пари, добра храна. Не вършиш почти нищо, а получаваш повече от управителя. Не искам нищо от теб, освен да бъдеш мой. Но Мустафа, внимавай много какво правиш. Чух че си закачал една от слугините. Имахме споразумение с теб, да не се допираш до друга жена, докато си в къщата ми.
      – Гюлшен, Гюлшен, ама аз изобщо не се допирам до другите от твоя пол. Аз се правя, че не ги виждам, но те не ме оставят на мира. Налитат ми като пчели на мед. Ти се сърдиш, но какво да правя като съм толкова красив. Ако не ти харесва ще си вървя.
      – Я виж ти – стресна ги гласа на внезапно появилия се в стаята Борхан. – Като две гълъбчета сте. Колко сладко си гукате. За любов, за щастие, за вярност. Сигурно сте много щастливи. Не виждам обаче никъде моите рога. А, ето ги там под леглото. Чакайте да видя дали ми стоят добре.
      – Какви са тия приказки, любими мой Борхан. Та това е най-добрия ти приятел. Мустафа не би се осмелил дори да ме погледне. Той само ме изпитваше дали ще се подам на изкушението да ти изневеря. Той ме прегърна защото разбра, че съм ти вярна. Дори в сетния си час не съм помислила за друг. Нали така, Мустафа?
      – Така е, Борхан! Ние само си говорехме. С Гюлшен сме като брат и сестра. Нали така, сестричке?
      – Да, братко Мустафа. Ти си ми повече от роден брат – отвърна тя, като с мъка успя да прикрие веселите пламъчета в черните си очи.
      – Добре, добре. Повярвах ви – каза с горчива усмивка Борхан. – Няма да ви преча. Ще ида да разходя Принцеса. Знам че единствено тя ме обича истински и ми е вярна.
      – Ще разхооодя, Принцеееса – изсмя се Гюлшен, след като Борхан излезе. – Върви. Ти и без туй за друго не ставаш.
      После се обърна към Мустафа и каза с най-нежен глас:
      – Остани при мен, братко. Ти си ми едничката радост на света.
      И като се приближи до него, обгърна с ръце раменете му. Мустафа я отблъсна внимателно и тръгна към вратата.
      – Ще ида да се разходя на острова – каза той. – Искам да се запозная със съседите.
      – Не се опитвай да ме мамиш – стрелна го с гневен поглед Гюлшен. – Ще ти излезе солено ако разбера, че си ме заменил с друга.
      Мустафа не отговори нищо, но силното затръшване на вратата показваше колко много е ядосан.
      Тъкмо беше слязъл на половината стълбище, когато отдолу се зададе Борхан, водейки на повод Принцеса. Едрата бяла хрътка настръхна и оголи зъби, при вида на Мустафа. Заръмжа тихо и предупредително, гледайки идващия насреща човек.
      – Дръж псето здраво, за да не пострада – изсумтя злобно Мустафа.
      – Защо – засмя се Борхан. – Да не те е страх от кучето. Не се бой, Принцеса не яде мърша.
      – Пфу – отвърна презрително Мустафа. – Ти на тоя помияр принцеса ли му викаш.
      Сякаш усетила подигравката в гласа на омразния си неприятел, с рязко движение авганката се отскубна от ръката на Борхан и като светкавица се метна към стоящия по-горе Мустафа. Той се опита да ритне налитащото куче, но то беше по-бързо от него. Здравите кучешки зъби се впиха в глезена му и стиснаха със силата на вълчи капан. Костта изхрущя и Мустафа падна на стълбите в безсъзнание.
      – Стой, Принцеса – извика с разтреперан глас Борхан, като дърпаше назад ръмжащото животно. – Само това ни липсваше. Ако някой види какво направи с Мустафа, ще ни изгонят и двамата от къщи. Нали знаеш, че и без друго търсят удобен случай за да го сторят? Да се махаме от тук докато не са ни видели.
      После като хвана здраво повода, поведе хрътката навън и двамата бързо изчезнаха зад ъгъла на къщата.
      Писъкът на Гюлшен събра слуги и господари пред падналия на стълбището Мустафа. Всички се суетяха, незнаейки какво да предприемат. Мустафа отвори с мъка очи и продума бавно:
      – Защо не мога да стана? Не чувствам крака си. Какво стана с мен?
      – Не си ли спомняш, Мустафа – попита го бащата на Гюлшен. – Кой те бутна, та падна и си счупи крака?
      – Не помня нищо. Тръгнах навън и изведнъж полетях надолу по стълбите. Май се спънах, като си настъпих обувката.
      – Да не те е съборил някой – запита отново господаря на имението. – Някой от слугите или друг. Тук непрекъснато влизат и излизат хора.
      – Не! Не ме е блъскал никой. Нямаше жива душа на стълбите докато слизах. Зави ми се свят и политнах като в празно.
      – Вдигнете го и го занесете в гостната – нареди собственика на имението. – Викнете лекар да го прегледа.
      След по-малко от половин час лекарят дойде и прегледа Мустафа.
      – Костта е счупена, но не от падане, а от нещо друго. Не мога да разбера точно. Струва ми се, че има намеса на зъби, или клещи.
      – Като малък съм хапан от куче – каза Мустафа. – Майка ми ме налагаше три месеца с бабини зъби. Сигурно от тогава са ми останали белези.
      – Добре – промърмори лекаря, гледайки озадачено лежащия Мустафа. – Сега не е важно това. За съжаление най-вероятно дълго време няма да можеш да ходиш със счупения крак. Но близките ще ти помагат да се възстановиш.

Трите месеца прекарани на легло бяха мъчителни за Мустафа. Останал сам в една от стаите на имението, забравен от Гюлшен, той непрекъснато мислеше за времето, през което живя като пройдоха. Най-после разбра, че с ходенето по кръчми и жени беше спечелил единствено наказанието на всевишния. Заради тия изкушения сега лежеше забравен от всички. Мустафа затвори очи, с единствената мисъл за тежкия живот, който го очакваше за напред. Прокле деня, когато видя Гюлшен и си помисли, че може да прави каквото си иска с нея. За съжаление, тя излезе по-хитра от него.
      – Гюлшен, Гюлшен – простена Мустафа. – Ти си проклятие за мъжете, но рано или късно ще си получиш заслуженото.
      После се отпусна върху възглавницата и потъна в тежък неспокоен сън.

ЧАСТ ДЕСЕТА

Ходжата бавно се завъртя към новодошлия и втренчи в него малките си змийски очи.
      – Та казваш, че имаш информация за мен. Аллах ще ти прости ако лъжеш, но аз няма. Ако думите ти са неверни, ще разбера и кълна се в пророка, дори златото на Сюлейман, да са блажени дните му, няма да те спаси от гнева ми.
      – Не те лъжа, да те дари всевишния с 1000 години живот. Снощи се върнах от Измир. Там чух за тази история и побързах да ти донеса за нея.
      – И какво разправят в Измир – попита ходжата.
      – Ами... – започна бавно новодошлия. – Преди много години двама от пазачите на пашата намерили оставено дете пред портите на двореца. Било увито в скъп халат, извезан със златни ширити. Имало и някакви букви, но никой не можал да ги разчете. То не, че не са ги прочели, а не са разбрали какво значат.
      – Какви са били буквите – попита заинтригуван ходжата.
      – Приличали на три двойки криви ятагани събрани в дръжките – отвърна госта.
      – А с детето какво е станало?
      – Отгледала го е една жена от индийския квартал.
      – И каква е приказката тук?
      – Тя е наследница на най-богатия измирец от онова време. Наследила е несметни богатства. Само че никой не знае къде се крие сега. Чуват се различни догадки, но нищо определено за мястото където се намира.
      – И казваш, че никой не знае къде е тази дъщеря на късмета – попита отново стария пратеник на Мохамед.
      – Има някаква следа, но не е сигурна. Разправят че по едно време се е мярнала из Делиормана. Там се завъртяла за малко с един търговец на коприна, после със сина на продавача на вино и така нататък.
      – Ще я намерим дори да се е скрила вдън земя. Пусни по дирите братята на Рашид. Те ще я открият.

През гъстите клони на високите дъбове слънцето огря тясната пътека, виеща се нагоре към върха на планината. Мъжът и жената вървяха един до друг и разговаряха тихо.
      – Ще видиш как ще те посрещнат родителите ми. Майка ми ще те хареса.
      – А баща ти?
      – Баща ми няма да каже нищо без тя да му е разрешила.
      – Тук не командват ли мъжете – попита го учудено жената. – Слушала съм какви ли не работи за традициите в Делиормана.
      – Това са отживелици. Времето вече е друго. Ще ти хареса как се е променило всичко на село. Делиормана сега е друг. Хората са по-свободни и живеят модерно.
      – Аз харесвам традициите – каза жената. – Трябва да се спазват за да има мир в семейството.
      – Но нашите традиции повеляват мъжа да може да има колкото си поиска жени, а жените не могат така.
      – Нали времената вече са други – погледна го под тъмните вежди тя. – Значи вие вече сте свободни, а ние не.
      Мъжът не отговори нищо. Спомените го налегнаха неочаквано. Пред него изникна лицето на майка му, която непрекъснато му натякваше за безпътния живот, който водеше. Погледът му се замъгли и той не видя как стъпи върху един остър клон. Болката от наранената кожа го върна в действителността и го накара да закуцука след жената. Тя не се обърна да му помогне, а забърза нагоре към върха.
      – Ти не виждаш ли, че не мога да вървя – викна мъжа след нея. – Я се върни и ми помогни.
      Фигурата на жената изчезна зад завоя на пътя като привидение.

Топлият вятър донесе от към планинските склонове тиха омайна песен. Пратеникът на градоначалника задъхано преодоляваше последните метри до кацналата на върха къща. Трябваше да посети стария приятел на баща си и да му предаде неговата воля за наследството. Не му беше никак леко да изпълни бащината повеля, но нямаше как. Думите му бяха пределно ясни. Да занесе и предаде в ръцете на последния останал жив бащин брат всички документи за ценностите и наследствените имоти.
      – Защо стария глупак постъпва така – запита се той. Единственият му син получаваше само трохите. Голямата част от несметните богатства според завещанието преминаваше във владение на никому неизвестния чичо. Керим се замисли какво може да се направи, ала нищо разумно не му идваше на ум. Дали пък не можеше да промени написаното в документите. Спря се до един дънер и разтвори листата хартия. Извади от джоба перо, потопи го в шишето с мастило, но се зачете в текста преди да почне да пише: "Прехвърлям конака и всички притежавани от мен ливади и гори в Делиормана на моя природен брат Хаджи Мехмед Караоглу. На сина ми Керим оставям двете работни магарета. Дано се научи от тях на труд и послушание."
      – Ще видим на кой ще оставяш магаретата – изрече ядосан Керим. Постави документите на коляно и се опита да надраска новите думи. Нещо не му беше удобно и той се огледа наоколо за някаква подложка. Като не намери такава, остави сгънатата хартия на земята и се затътри към един плосък камък. Вятърът духна силно и повдигна във въздуха хартията. Керим се обърна и пребледня от уплаха като видя хвърчащите надолу към реката хартиени листове. Те се издигнаха над дърветата, после вихрушката ги понесе по сребристите струи на планинската водна змия. Като белокрили лебеди, листата хартия се плъзнаха грациозно по нея и след това се гмурнаха в буйните води на потока.

Трима одърпани мъже бавно си проправяха път между къпините и шипковите храсти нагоре към върха на планината.
      – Кога ли ще стигнем най-накрая? Не ми останаха сили да вървя. Ще взема да седна и няма да стана повече – каза единия от тях и се отпусна тежко на земята. – Вие вървете. Аз ще ви настигна.
      – Хайде, ставай – сряза го другия. – Остана още малко до горе. Като стигнем ще си почиваш колкото искаш. Трябва да изпреварим другите за да вземем документите.
      – Ще ги вземем ако оня глупак Керим ги е донесъл – добави третия. – Какъвто си е отнесен, не се знае дали не е объркал пътя.
      – Помощ – чу се някъде встрани надолу.
      Тримата мъже се смръзнаха на място без да продумат. После се втурнаха към мястото откъдето долетя вика. Задъхани от тичането, мъжете изскочиха едновременно на една малка полянка и замръзнаха пред открилата се насреща им гледка. Човекът, за който до преди малко говореха висеше закачен на един дебел клон над буен поток и се опитваше да се задържи над водата. Клонът беше почнал да се пропуква под тежестта му и полека се превиваше към водата. Тримата се хвърлиха и успяха в последния момент да хванат понеслото се към буйните води тяло. Откачиха го от дървото и го положиха на тревата. Като го обърнаха по гръб те се увериха, че това наистина е Керим. Но какво ли правеше тук?
      – Казах ли ви, че той ще направи някоя глупост – изрече един от спасителите. – Дано само документите да са в него.
      – Нека се оправи и ще разберем – каза другия, докато изтръскваше намокреното си палто.
      След няколко минути Керим дойде в съзнание и се надигна полека.
      – Кои сте вие – попита уплашен. – Вие ли ме измъкнахте от водата?
      – Да – каза единия от неговите спасители. – Ние те отървахме от ръцете на оная, която щеше за малко да те завлече на оня свят.
      – Благодаря ви – отвърна Керим и се поклони дълбоко. – Длъжник съм ви до гроб. Каквото поискате от мен, ваше е.
      – Не искаме нищо от теб – каза по-стария от тримата. – Има нещо обаче, за което искаме да поговорим. Ти трябваше да носиш един документ. В тебе ли е?
      – Аллах да ми прости. Погълна го водата.
      – Как така водата го погълна – изкрещя побеснял мустакатия. После скочи върху Керим, хвана го за яката на палтото и го изправи. – Ей сега ще те пратя при светите духове. Казвай какво стана с документа.
      Вдигна ръка и зашлеви през лицето свилия се на две Керим.
      – Чакай малко – намеси се високия. – Нека го разпитаме подробно. Да разберем какво е станало. Я сега дай едно по едно – обърна се той към Керим. – Разкажи какво се случи.
      – Не ви лъжа – проплака Керим. – Исках да променя написаното в книжата, но вятъра отнесе всичко в реката. Дигна ги в небето и после ги запрати в дълбокия вир. Сега съм по-беден от всякога. Баща ми беше оставил две магарета на мен. Вече няма нито магарета, нито завещание.
      – Ах, ти, загубен идиот – избухна мустакатия. – Ти провали не само себе си но и нашия живот. Това завещание ни даваше охолство до края на дните. Сега трябва да ходим по пътищата и да се молим за парче хляб.
      Изведнъж над главите им се изви вихрушка. Водата във вира закипя и от нея се подаде главата на голяма риба, захапала парче бяла хартия.
      – Завещанието, завещанието – изкрещя Керим и се хвърли към водата.
      Рибата се метна нагоре, после с вдигната във въздуха опашка се гмурна в разпенения вир.

Нагоре покрай реката се движеше слабо момче, подсвирквайки си весело с уста. От време на време се спираше и замерваше накацалите по клоните на дърветата птици. Ненадейно през шубраците се мярна сянката на някакво същество. То притича покрай дебелия ствол на огромния дъб, препречил тясната пътека и се изгуби в гората.
      Малкият горски пътник се спря и учудено погледна в посоката на изчезналото видение. После се втурна да го догони, но остана само с дивото желание на младата кръв за гонитба. Вдигна от земята един камък и го запрати с яд след него. Вместо да улучи сянката, камъка се удари в основата на дъба. От там се вдигна облак прах, последван от силно жужене на разгневени пчели. Те се нахвърлиха върху момчето и го зажилиха със своите жила.
      Натрапникът се втурна към реката и се хвърли във водата. Пчелите го последваха, но като се повъртяха известно време над тъмния вир, отлетяха към гората. Малкият разбойник се измъкна от реката мокър до кости и треперещ от студ. Изцеди водата от дрехите и отново пое нагоре през гората.
      Ахмед се промъкваше като призрак през тясната урва, влачейки с последни сили тежката торба. Вече се виждаше върха на покрива на голямата масивна къща, кацнала на стръмния баир. Малко оставаше да сбъдне мечтата на живота си и да стане един от най-богатите хора в империята.
      – Само дано да се наредят нещата, както трябва – мислеше си Ахмед.
      Напоследък късметът не го посещаваше много често. Тъкмо се замогна малко и изведнъж всичко се срина надолу с главата. Една от ханъмите го издаде на ходжата и едва се отърва от въжето. И какво толкова беше извършил. Прибра парите от джамията и купи нова къща. За жалост го надушиха и го хванаха още преди да се порадва на новия дом. Добре че брат му имаше приятели сред хората, от които зависеше съдбата му, та го отърва само с мъмрене.
      Тихо изсъскване в тревата го изтръгна от мислите му и го накара да отскочи встрани от пътеката. Едвам успя да премести крака си и една дълга сянка премина и се скри под близкия камък. Ахмед изтри с опакото на ръката челото и продължи нагоре към къщата.

Като се подпираше на грубо издяланата патерица, Керим се дотътри до огнището и разрови жарта. Постави кафеника с водата върху нея, добави кафе и захар и седна тежко на земята.
      – Боже, Боже, какво толкова ти сторих, че ме наказваш така – проплака той. – Не мога да се движа, а на всичкото отгоре нямам и мира от духовете, които ме спохождат нощем. Вървят по мен и ме мачкат като мечки. Душата ми излиза, а те не знаят насищане: "Дай имането, ага" – викат и тъпчат връз мене.
      – Какво имане да им дам? Нали завещанието остана в брат ми. Той трябва да го донесе и да разделим имотите и парите по равно. Ама какво прави та още не идва – тропна ядосан по пода с патерицата Керим. – Отдавна трябваше да е тук – не спираше да мърмори той. – Дано не се изгуби по пътя, че какъвто е отнесен, няма да дойде до края на есента.
      На вратата се похлопа силно. Керим се надигна тежко и тръгна да отвори. Отмести резето и дръпна вратата навътре. На прага се изправи едър мъж с окаляни и раздърпани дрехи.
      – Ти ли си Керим – попита грубо той.
      – Аз съм – отвърна Керим. – Ти кой си? Не съм те виждал тук.
      Мъжът го бутна настрани и влезе вътре без да отговори. Спря се до миндера и се отпусна уморено на него.
      – Попитах те дали ти си Керим – повтори той. – Ако не кажеш ще подпаля колибата.
      – Аз съм тоя, за който питаш – отвърна навъсено Керим. – И защо съм ти притрябвал. Тук никой не се интересува от мен. Само гладните вълци и мечки ме навестяват от време на време.
      – Ти брат имаш ли?
      – Имам – отвърна Керим. – Ама не е много-много в ред.
      – Къде е сега?
      – Не знам. Трябваше да е тук тая вечер, но още не е дошъл.
      – Не го чакай. Няма да дойде – отвърна неканения гост. – Потъна във вира долу в реката. Лошото е, че с него потъна и завещанието. Сега всички ние сме бедни.
      – Аллах да го прокълне. Отиде имането на баща ни – простена Керим.
      На вратата се похлопа отново.
      – Сега пък кой е – зачуди се Керим. – Курбан байрама мина отдавна. Не съм канил никой, а не спират да прииждат.
      На входа се появи фигурата на млада жена, която беше в доста окаяно състояние. Дрехите и не бяха виждали сапун и вода месеци наред. Косата дълга, синкаво черна придаваше на лицето изпит нездрав вид.
      – Добър ден – поздрави тя. – Може ли да поседна минута до огнището. Краката ми не ме държат вече. От три дена бродя из този пущинак.
      – Какво търсиш тук – стрелна я с гневен поглед Керим – на ден път наоколо не живее никой освен мене.
      – Търся Керим ефенди – каза жената. – Праща ме брат му. Иска да знае дали е получил завещанието.
      – Аз пък чакам на мен да ми донесат вест от него – сряза я Керим. – Завещанието го отнесе реката и ще го видя на оня свят.
      Жената се втрещи от изумление и лицето и придоби морав цвят.
      – Боже, Боже, какъв е тоя мой късмет? Пак останах без нищо – рече ядосано тя. – Защо съм така орисана, та не ми върви, никога!?
      – И при мен няма да ти потръгне – промърмори Керим. – Това не е приют за пришелци. Ти си втора в днешния списък. Видиш ли го ей оня там. Той е преди теб. Само дето не казва за колко време ще остане. Ти до кога искаш да останеш при мен? Наемът на легло е две лири на ден. Ако имате пари, оставате. Ако не можете да плащате, махайте се от тук.
       После седна отново до огнището и се загърна с проскубаното мръсно одеяло.
      – Има ли някой вътре – чу се глас и в къщата влезе поредния неканен гост. Той представляваше подобие на човек, обвито в бял чаршаф и носещо на гърба си черна торба. – Аз съм Мехмед от Одрин – представи се той. – Събирам усойници и пепелянки и продавам отровата им за лекуване на болни.
      – Тука сме само мъже – отвърна му Керим. – Усойниците ги търси на друго място.
      – Я не обиждай – викна му от тъмния ъгъл жената. – Познавам много от твоя вид, които са по-опасни от нас.
      Човекът с торбата приседна на земята и внимателно остави издутата кожена кесия до себе си. Пристегна възела и се отпусна блажено до загасналото огнище.
      – Тия гадини вътре са по-добри от нас. Знаят само да хапят и нищо друго. Всеки от нас може да причини десет пъти по-големи злини от тях. Сигурен съм, че всички ние сме извършили много повече лоши неща от тоя вързоп червеи.
      – Ти сигурен ли си, че торбата е вързана здраво – попита го високия едроглав пътник. – Вместо да философстваш, по-добре изнеси навън приятелките си. Току виж, се измъкнали навън.
      – Теб да не те е страх – подигра го притежателя на торбата. – Ако им извадиш зъбите няма защо да се страхуваш. Виж жената е друго нещо. И със зъби, и без зъби, хапе и плюе отрова.
      – Казах ти да не обиждаш – изсъска седналата в ъгъла.
      – Ето за това говорех – засмя се ловеца на змии. – Преди да се заема с тази професия имах една такава като теб в дома си. Храних я, обичах я, а накрая ми се отблагодари с изневяра и опит да ми отмъкне къщата.
      – Ти изгони ли я – попита Керим.
      – Не. Тя сама избяга като й пуснах една от моите любимки. Ама трудно се предаде. За малко пепелянката да умре от страх като я видя.
      – Стига сте дрънкали, ами я елате да пием по кафе – подкани ги собственика. Думите му бяха прекъснати от ново почукване на вратата.
      – Влизай, влизай – провикна се той. – Вече няма да питам кой търсите. Където са трима, там са и петима.
      После извади от един сандък чашки и започна да налива кафе.
      На входната врата се показа момче, което изгледа стаята и хората в нея с хитър поглед.
      – Ти пък кой си – не се стърпя да попита едрия. – Къде си тръгнал сам без майка и баща? Кой те пусна да се разхождаш сам из тоя пущинак?
      Момчето се настани до огнището без да отговори. Загледа се в тлеещите въглени и задряма.

Навън изведнъж се смрачи. От небето заваляха едри капки дъжд. Небето се отвори и дъжда се превърна в порой. Засвятка се и загърмя. В каменната хижа стана влажно и задушно. Хората се събраха близко един до друг и се смълчаха. Разнесе се страшен гръм. Покривът на хижата пламна и огъня бързо обхвана постройката. За минути къщата се превърна във факла. Никой не успя да се измъкне от прегръдката на огнения ад. Само една от пленничките в торбата успя да се промъкне през разхлабения възел и да се скрие в една дупка между нагорещените камъни. Дъждът постепенно спря. Над планината изгря слънцето и изсуши мокрите клони на дърветата. Птиците подхванаха своите песни и гората отново оживя.

В СЯНКАТА НА СОКОЛА

През онези смутни времена на 80-те години на миналия век Емир прекарваше времето си в обикаляне на селата и разговори с бедните неуки селяни за вярата и делата на пророка. Той внимателно водеше примитивните селски умове към тъмните дебри на правоверската заблуда, като рисуваше с красиви думи невижданите гюлови градини в обширните небесни поля. Хората го слушаха притихнали, забили поглед в земята. Мачкаха в напуканите от кърска работа ръце протрити фесове и въздишаха тежко-тежко.
      – Казвам ви братя – редеше сладкогласно Емир. – Оттатък границата е истинския рай. Там всички са равни по имот и пари. За всеки има къща и достатъчно издръжка от държавата, докато е на тоя свят. Не е нужно да работиш за да живееш.
      – А пенсии има ли в Туркестан – попита с треперещ глас един от слушателите.
      – Пенсията която ще взимаш там е колкото на всичките тук взети заедно – засмя се Емир.
      – Не думай, ага – възкликна дребничък и зле облечен човек. – Да не ни лъжеш. Чак пък такива пари да дават, ей така, без нищо, хич не ми се вярва. Умните му тъмно кафяви очи гледаха подозрително разказвача и се местеха ту на ляво, ту на дясно, докато едната му ръка приглаждаше оредялата сива брада.
      – Ами като не вярваш, ела и виж – подхвърли му Емир.
      – Кък така ща ида – попита друг. – То да не ти е Узунджово, чи да тръгнеш и да стигнеш.
      – Няма нищо по-лесно от това – отвърна му Емир. – Аз мога да закарам до там всеки от вас по отделно, или всички заедно, ако пожелаете.
      – Ама може ли ефенди – попита друг. – Ние сме неуки хора и не разбираме тоя мурафет. Как ще стане тая работа и що ще трябва да направим?
      Емир замълча, загледа се в тъмните върхари на отсрещния рид и после бавно рече:
      – Пътя е лесен, но ще иска малко да се поохарчите.
      – Значи не е хептен без нищо – каза дребния. – И колко ще ни струва пътя до Босфора?
      – Колко да ви струва – провлече бавно Емир. – По 200 лева на човек.
      – По двеста лева ли – стъписано продума трети. – Та аз взимам толкова за година време пенсия.
      – Нали затова отиваме оттатък – сопна му се Емир. – Това, което ти дават тук за година, там ще получаваш всеки месец. Та и отгоре даже.
      – Ако продам нивицата – рече един от насъбралите се около Емир – ще получа долу-горе за пътя...
      – То къ щяло – викна трети. – Кат са върним кой ша ни храни. Продай вола, продай стоката, после с ъдна бохча на гръбо, и айдаа на към Анадола. Сос дяцата и жената нема да ми стигнат илядо лева за пате.
      – Който има брада, ще намери бръснач – отвърна му Емир. – Аз никой не карам насила. Искам да ви помогна като на мои братя. Вие ако не искате, не тръгвайте.
      – Абе ние ще тръгнем, но дали ще стигнем – не миряса дребния.
      Емир го изгледа злобно без да каже нито дума. В погледа му обаче се четеше груба заплаха.
      "Тоя трябва да го махна от пътя си, иначе ще ми създаде проблеми."
      – Добре де – каза Емир като се усмихна подкупващо на хората. – Има и друга възможност. Като тръгнем ще ми дадете половината, а след като пристигнем и се уредите ще ми дадете останалото. Бива ли така, та ние сме братя и трябва да си помагаме. Идната седмица ще дойда да уговорим всичко. Тогава ще решим как да направим пътя по-лек. Тука ще се срещна само с ония, които искат да дойдат с мен.
      После тръгна с бърза крачка надолу по пътя.

Тримата мъже седяха в кафенето и навели глави водеха тихо разговор, като от време на време поглеждаха настрани, сякаш се страхуваха да не би някой да ги подслушва.
      – Работата е опечена приятели – каза по-едрия от тях. – Ще дадат половината сега, а после другите като тръгнем. Горе-долу събират се около двадесетина души с децата и жените.
      – Уха – възкликна съседа му. – Това прави доста пари.
      – Доста, ама на трима по равно е по-малко от много – сряза го третия мъж.
      – По равно за вас двамата. За мен колкото на вас заедно. Иначе няма сделка. Това е условието, ако искате ония будали да тръгнат с нас.
      – Ще тръгнат, ама без мен до никъде няма да стигнат – озъби му се другия. Не получа ли колкото вас, търсете си друга кола за превоза на стоката.
      – Това, което казваш е умно – замислено продума третия. – Защо да харчим излишно гориво? Можем да спечелим и от него някой лев.
      Едрия го изгледа продължително, но нищо не каза. После се изправи и излезе без никакви обяснения. Двамата останали на масата мъже гледаха след него със зяпнали уста и не знаеха какво да кажат. Допиха кафетата мълчаливо и също напуснаха кафенето.

Беше два дена преди големия курбан, когато Емир влезе за втори път в малкото планинско село. Облечен в нови дрехи, той мина покрай порутената джамия и се отправи към площада. Събралите се няколко души се разшаваха като го видяха да приближава. Емир спря пред тях без да продума. Хората също не говореха. Гледаха го тревожно и чакаха той да заговори пръв.
      – Само вие ли сте тук – попита Емир, без да поздрави.
      – Да – отвърна един от старите му познати. – Другите не искат да вървят с нас. Нямат пари да платят за пътя. То и ние едва събрахме исканото.
      – За десет души не ми се разкарва до Одрин. Мога да ви закарам до границата, а после вие ще се оправяте сами – каза твърдо Емир. – Аз имам разходи и не мога да ги покрия с толкова малко хора.
      Групата мълчеше и гледаше Емир плахо и неуверено.
      – Ама защо така ефенди – обади се възрастен човек. – Нали ти каза, че ще вземеш само половината преди да стигнем Одрин.
      – Казах, но при положение, че сте не по-малко от двадесет души. Ако искате да ви заведа, ще платите цялата сума сега. Иначе не става. Ще ида да пообиколя селото и след един час искам да ми кажете дали сте съгласни.
      После се обърна и пое към долчинката.
      Хората стояха насред площада и не знаеха какво да правят.
      – Да му платим целия мастраф – обади се сух висок човек. – Нямаме друг път.
      – Къ щяло – рече стоящия до него. – Ам чи яз едвам събрах половината. Туй чиляк ми са види не добър. Немам му вера на думите. Ама кат сме се фанали на орото, ща го играем. Дай да собираме къщята и да вървим.

Старата раздрънкана газка навлезе в завоя и вдигайки облак прах се понесе към селото. От гъсталака излетяха ято врабци и с нервно чуруликане се вдигнаха в небето. Сред пушек от изгорял бензин камиона се понесе между кирпичените къщи и спря насред площада. От тесните разкъртени от дъждовете улички наизскочиха няколко дрипави деца и се скупчиха пред невижданото чудовище. Гледаха камиона с уплашени очи, без да смеят да го докоснат. От кабината се подаде рошав брадясал млад мъж, който ги попита:
      – Къде е къщата на Юсуф ковача? Или по-добре идете и му кажете да дойде тук – изръмжа той. – И да бърза, че после няма да му хареса моето посрещане.
      Едно от децата хукна в обратна посока и изчезна между къщите.
      – Ти кой си – попита го плахо най-малкия от групата. – Аз съм Мехмед.
      – Я виж ти – изръмжа срещу него брадатия. – Ти си бил много оперен, но ще те видя, след като минем границата и тръгнем през пустинята.
      – Дядо каза, че ние не отиваме никъде – викна изведнъж набрало смелост малкото момче. – Вие сте щяли да ни земите парите и после ша ни оставите на вълците в гората. Па и бубайко дума същото. Оти вика, да им ги даваме желтиците, кат нема да стигнем до никъде. Салихов бубайко дума така. Дума де що види, оти ви нема вера и не дава и грош за думите на Емир. Бил измамник и неверник.
      Рошавият шофьор скочи и хвана момчето за тънкото вратле. Повдигна го с едната ръка, а с другата го удари през устата.
      – Ще ти измъкна езика, ако кажеш още една дума – изсъска той с изкривено от злоба лице. – Върви и кажи на дядо ти и на бубайко ти, че ако не тръгнат в уреченото време с парите, пустинята, за която са слушали, ще им се види земен рай, в сравнение с онова, което ще им сторя.
      След това хвърли малкия на земята и влезе в кабината на автомобила.

По дългия път, който се виеше през сухото дере и излизаше на голото одринско бърдо се тътреше прашен сиво синкав камион. Чергилото опънато върху дървените пръти покриваше каросерията и не даваше възможност да се види какво има вътре. Друсайки се по изровените коловози, той бавно пъплеше през буците пръст и задъхвайки се, с последни сили се катереше по възвишението. Преди да се изкачи на равното, двигателя се закашля, задави се и камиона тръгна надолу на заден ход. Шофьорът с последни сили успя да завърти кормилото и задницата му опря в една скала, малко преди да се изтърколи в дола. Под покривалото се чуха писъци на жени и плач на деца. Седящият до шофьора мъж изскочи, прибяга с бързи крачки до задната част на камиона и викна с гневен глас:
      – Мълчете, да не чувам гласове. Искате да дойдат граничните и да ни изловят като пилци. Слизайте долу и помогнете да избутаме камиона до равното.
      Един по един от под чергилото се показаха мъже и заслизаха на земята.
      – Жените и децата също да слязат – кресна шофьора. – Камиона трябва да олекне, за да се избута по стръмното. И по-бързо, да ве земат мътните.
      След като всички слязоха, той влезе в кабината и запали мотора. Мъжете се наредиха отзад и отстрани на камиона и с общи усилия го забутаха нагоре. Полека-лека, с помощта на хората, тежката машина се изкачи на билото, но вместо да спре, засили ход, набирайки скорост. Бутащите нададоха викове и изпопадаха на прашния път.
      – Стой, стой – развикаха се те. – Къде отиваш без нас? Ах ти, измамнико!
      Жените плачеха, гледайки след изчезващия сред прахуляка камион, проклинайки и Господ и Дявола, без да знаят какво да правят. После събраха разпиляния по пътя багаж и поеха към далечния град.

Високо в небесната мараня се носеше един от представителите на величествените птици. С грациозни кръгове той минаваше над сухите каменни фигури, изникнали като из под земята между безбройните голи възвишения на безкрайния пясъчен пущинак. Острото му зрение не пропускаше нищо случващо се долу под него, независимо от голямата височина, на която се намираше. Изведнъж птицата замръзна, сви крила и се понесе като камък към земята. От острото и зрение не убягна движещото се между храстите малко животинче. Стремителния полет на пернатия хищник закъсня само с част от секундата. С един скок дългоухия рунтавелко се измъкна направо от острите нокти на нападателя и се скри в една дупка в земята. Разгневената от неуспеха си птица размаха криле отърсвайки прахта от тялото си и с див крясък се понесе към небето. Слънчевите лъчи заиграха по сиво-черната перушина обрамчила гъвкавия мощен врат. Соколът обърна глава към топлия небесен диск и нададе дълъг радостен писък. Разпери красивите пера на опашката и сякаш помахвайки му за поздрав, литна към далечните горски върхари.

На пет-шест километра от града, дългата върволица от уморени мъже, жени и деца с последни сили влачеше крака по утъпкания от безбройните коли път. Изранените крака едвам-едвам пристъпяха и само надеждата за скорошното пристигане в прохладните сенки на къщите държеше пътниците в изправено положение. Малко преди влизането в града, пред групата ненадейно изникнаха трима едри мъже и преградиха пътя на хората.
      – Стой – заповяда един от тях, препречвайки пътя с тялото си, размахвайки тежка сопа. – Къде отивате?
      – Ам чи в града – обади се най-предният мъж от групата. – Идваме от Делиормана и отиваме при роднини в Одрин.
      – Добре сте дошли – каза втория от посрещачите. – Само че за да влезете трябва да си платите. Ние сме от пазачите на реда и не работим бадева. Таксата е 100 лири.
      Хората се спогледаха и започнаха да ровят из бохчите и джобовете. Накрая събраха парите и ги дадоха на предния от тройката.
      – Да минаваме ли вече – попита плахо една от жените.
      – За минаване ще минете, само че как да разделим 100 лири на тримата по равно – попита с ехидна усмивка най-задният от стоящите пред групата трима мъже. – Май ще трябва да дадете още, че да стане работата както трябва.
      – Ама чорбаджи – проплака друга жена. – Ние нямаме много пари. Не знаем даже дали нашите роднини няма да ни искат за престоя. Как ще изкараме докато се устроим?
      – Ако искате без пари, е ти полето – изръмжа третия от стоящите пред тях. – Там е най-евтино и даже вятъра е безплатен. Давайте още 100 лири или се връщайте.
      Хората се скупчиха и след малко възрастна жена подаде още 100 лири.
      – Сега може ли вече да продължим – попита пак първата жена.
      – Много бързаш, майко – отвърна предводителя на пазачите. – Кажи ми как да разделя 200 лири на трима по равно. Аз не знам как да го направя. Ако ти ми кажеш, ще ви пуснем в града.
      – Не знам, ефенди – отвърна жената.
      – Аз знам – каза мъжът. – Ще дадете още 100 лири и всеки от нас тримата ще получи по равно.
      – Не думай, чорбаджи. Няма от къде да ги намерим – проплака жената.
      – Като нямате, кръгом и пътя – тросна и се втория от тримата стоящи пред нея мъже. – Или давайте парите, или се махайте от тук. Бързо, че нямаме време да стоим на пътя.
      Хората отново се събраха и след малко подадоха исканите лири.
      – Така вече е добре – рече водача на тримата разбойници. – Вървете при роднините си и внимавайте с приказките. Нито сте ни чували, нито сте ни срещали. После кимна на своите придружители и заедно с тях изчезна в покрайнините на града.

Кирил Дамянов

Нагоре
Към Съдържанието на броя

 
Хостингът и домейнът са предоставени с любезното съдейстие на Superhosting.bg