Звук и светлина - орган на Националната асоциация на сляпо-глухите в България
Търсене   
Начало
Екип
Броеве за 2019 г.
Архив
Кулинарни рецепти
Козметика
Абонамент
Контакт с нас
линк към сайта на НАСГБ

 

 

 

 

 

  Притурка  
 

ЕХО ОТ ДЕЛИОРМАНА
(с продължение)

ЧАСТ ПЪРВА

Старият Мехмед отвори сънливи очи, завъртя под топлите черги натежалото от годините и поливаните с анасонлия-мастика чевермета тяло, па се надигна тежко и седна на миндерлъка.
      "Слава на Аллах, и днес ме помилва с благоговейната си ръка и ме остави да се радвам на слънцето и земните благини... Ама какви благини, ех какви благини."
      До среднощ бай Мехмед и аверите му от старата махала бяха празнували под тежкия комшийски асмалък, напоен от аромата на мастиката и одринското вино. Още чуваше в ушите си дайретата и зурните, а пред замъглените му от махмурлука очи се мяркаха стройните риби тела на доведените специално за Байрам курбана цариградски кючекини.
      После подпийналата и развеселена тайфа се премести в къщата на Велчо Мандалото. Велчо си беше особняк по природа. Потаен и хитър като лисица, все ни лук ял, ни лук мирисал. Уж ходи по правия път, разправя ти за морал, за семейството, а току баш кога не го чакаш, вземе та кривне. Жена му една хубава, бяла, да я гледаш и да й се радваш, а той все в чуждото. Та като подкараха ония ми ти маанета до първи, че до втори петли.
      Не помнеше Мехмед сам ли се прибра, на ръце ли го носиха до бащината му къща.
      – Аллах да поживи ортаците – усмихна се и се прозина широко и доволно Мехмед.
      В това време в стаята влезе жена му Гюлфидан, понесла на ръце писания поднос с димящо кафе и пълния чибук. Погледна го строго с черните, непроменени от времето черкезки очи и рече:
      – Отзарана имаш гост. Чака те и ми се вижда притеснен нещо.
      – Кой? – попита Мехмед, намествайки се удобно сред възглавниците на още топлия миндер.
      – Синан, мъжът на Асибе.
      – Пита ли го какво иска?
      – Ами нещо за снощи, ама не каза повече – отвърна жена му. После остави на ниската маса подноса и излезе.
      След минута на вратата се похлопа и без да чака покана, Синан влезе. Вълчият му поглед бързо огледа стаята, спря се тук-там и впи тежък поглед в домакина.
      – Буйрум Мехмед ефенди – поздрави Синан с провлечен, стържещ глас. – Как си, върви ли алъш-вериша?
      – Слава на Аллах, върви, не се оплаквам – отвърна Мехмед, а на ум си помисли: "Познавам те добре душеваднико. Не си дошъл за мойто здраве, ами пак ще ме коландриш и въртиш на шиш я за пари, я за друго." – Какво те води рано-рано при мен? Седни да пием по кафе, та да си кажем приказката.
      – Не съм дошъл за кафе – отвърна тихо, но твърдо Синан. – Има проблем. Керим е отвлякъл една от кючекините и никой не знае къде я е замъкнал. Питах из махалата, но всеки дига рамене и се чуди какво е станало.
      – Брех, брех – затюхка се бай Мехмед. – Бог да го убие пезевенка му с пезевенк. Нали уж всичко беше наредено по мед и масло. Ония от Стамбул ще дигнат такава тупордия, та ще се чуе чак в Анадола. Да се чудим как да се оправяме после. Тая босфорска гювендия има ли мъж – попита ядосано Мехмед.
      – Абе снощи Хюсун разправяше, че имала един, ама бил будала на будалите. Хранел я, поил я, обличал я, а други я събличали. Съвременно семейство, разбираш ли?
      – Аз, мойта ако е такава – проточи Мехмед и сви големите си юмруци, а с променен глас продължи към госта. – Ами другата? Какво стана с нея? Да не тръгне по сокаците та и нея да я изтървем?
      – Не бой се за нея – подсмихна се Синан. – Беше под моя закрила цяла нощ. Заключил съм я здраво за леглото с един наниз перли.
      – Внимавай – продума замислено Мехмед. – Жената е като вятъра. Не знаеш кога и накъде ще задуха. Ами твойта Асибе де е?
      – Изпратих я при майка й в Бурса – отвърна му Синан. – Баба й била нещо нефелна, та това дойде като по поръчка. Ще се върне дай Боже, като се дигне старата. Но ти остави мен. Да видим какво да правим с оная пущина дето е тръгнала с Керим.
      – Да се оправят – махна с ръка Мехмед. – Пък и дето има една дума като се харесват, да се вземат. Ама и тоя Керим. Ще остане накрая пак с празни ръце. Не знае ли, че тия от Абана сокак са по-хитри от камилите. Ще го отърси от имането му и ще го запрати насред пустинята да го гори слънцето и мъчи жаждата, докато Аллах го прибере. Друго има ли? – попита Мехмед сутрешния си гост.
      – Има я – продума натъртено Синан. – Знаеш ли какво е направил Мандалото с парите, дето му ги дадохме да ги внесе в касата на профсъюзите?
      – Какво? – настръхна Мехмед и чибука му увисна в ръката.
      – Вместо да ги занесе и предаде на касиера, той ги занесъл в кафенето на куция Реджеп и ги проиграл с тайфата – заразказва уморено Синан. – Не стига това, ами и ония пари що бяхме събрали за децата на Хасановата жена, и тях профукали до шушка. Не ми стига акъла как ще се оправим.
      – Ами – замисли се Мехмед. – Да вземем от парите за джамията и да ги внесем в касата, че да измием срама пред профсъюзите. За джамията ще мислим по натам – рече Мехмед и остави недопитото кафе на масата. – Дано всичко се размине мирно и кротко. Хората от улицата и без друго вече ни гледат недобре. Изгубихме им доверието и ще трябва доста да се помъчим да го върнем обратно.
      – Така е – съгласи се Синан. – Ама и ние сме си виновни затова. Слушай тоя, слушай оня. Но хайде, остани със здраве. Ще тръгвам, че трябва да обиколя магазините да купя това-онова за децата. Пък и знам ли. Може мойта Асибе да вземе и да си дойде без предупреждение и да свари гостенката ми в леглото.
      – Тъкмо тогава Керим няма да е сам в пустинята – подкачи го Мехмед.
      – Смей се, смей се дърти мошенико – не му остана длъжен Синан. – Може да станем трима в пустинята, ако подшушна на Гюлфидан, какви ги вършиш, когато се събираме в кафенето на Реджеп.
      После с бърза крачка се отправи към вратата, а пътьом подхвърли през рамо:
      – Довечера се събираме при Емир. Ще дойдат Ханде и Джансу. Прати Гюлфидан при майка й и ела към девет вечерта да пием по мастика и да поразкършим старите кокали.
      – Добре, добре. Ще гледам да намина – продума Мехмед притеснено. – Ама знам ли. При тия бъркотии хич не ми е до веселби.
      – Хайде-хайде – стрелна го с развеселени очи Синан. – Не му мисли много. Не е толкова страшно положението, та да не можем да се оправиме. Ще вземем от джамията, ще дадем на профсъюзите. Ще вземем от бедните, ще дадем на джамията. Така е в живота. Има ли алъш-вериш, всичко се нарежда. – И като намести червеният пискюллия фес върху главата си, излезе навън.

* * *

ЧАСТ ВТОРА

Синан излезе от дома на Мехмед и без да губи време, с бързи крачки се отправи към джамията. Налагаше се веднага да види как стоят нещата с наличните пари в касата. Пък и покрай зулумлуците на Керим, забрави за задълженията си към пророка. Тая сутрин пропусна и двете ранни молитви – нещо, което досега не му се беше случвало. "Да пукне дано, чифутина му с чифутин!" прокле наум Синан Керим. "Не само парите, ами и гащите да му вземе оная гюбек кадъна, пак ще му е малко. Какво му трябваше да я мъкне по сокаците и да се крие барабар с нея. Абе хаирсъзино, направи си кефа на душата, пък я проводи да си ходи по живо, по здраво". С такива мисли Синан стигна до кафенето на Реджеп, пресече малкото, постлано с каменни плочи площадче и се изправи пред джамията. Построена преди петдесетина години в чест на Абдул Хамид, тя извисяваше островърхо минаре на повече от трийсет метра. Като застана пред широката кована сводеста врата, Синан свали феса от главата и влезе вътре. На широкия двор се чуваше ромонът на шадравана, от който според едно предание в началото потекло мед, но после незнайно защо изворът изчезнал. Беловласите старци разказваха в кафенето, че млада ханъма случайно попаднала на това място. Силната и несподелена любов към един от войните на падишаха я довела тук. Безсилна в отчаянието си, тя паднала на земята и плакала от мъка, докато очите й не пресъхнали. На сутринта я намерили издъхнала, а на мястото, където капели нейните сълзи, избликнал нов, още по-голям извор. Тоя извор после един измирски дюлгер превърнал в чудно красив шадраван, а незнаен стихотворец изрекъл думи, които се помнят и до днес:
      "Нима има нещо по-силно от любовта? Тя е като красива персийска роза. Примамва те с аромат, опива те с ухание, накрая те пробожда остро, болезнено. Разкъсва сърцето, изгаря душата, а от пепелта се ражда нова още по-силна, по-изгаряща любов!"
      Помнеше Синан тия думи и често се връщаше към тях след дългите нощни гуляи. Заради това дойде тук в джамията, да пречисти душата, да се освободи от греховете, натрупани напоследък. Беше се повлякъл по акъла на Велчо и неговите другари по чашка. Заряза домашното спокойствие. Не забелязваше топлите, изпълнени с тъга и обич погледи на Асибе. За децата се сещаше само, когато трябваше да измие гузната си съвест. Неговата Асибе му беше вярна като куче. Тя беше хладната сянка под жаркото слънце, като студен извор сред пустинния пясък. Като хладен оазис, в който можеш да намериш отмора след дългия път. Само дето той не я ценеше, нито я зачиташе за човек. Имаше я за една от многото вещи в голямата, скъпа къща.
      Синан бавно изми ръцете, носа, устата и босите си крака. После нахлузи специалните найлонови торбички върху чистите нозе и влезе във вътрешното помещение, където се извършваше молитвения обред. Разтърсван от тежките помисли, Синан падна на колене и смирено отпусна глава върху дебелия багдадски килим.
      – Боже, Боже – простена той. – Прости ми греховете, освободи ме от всички мои прегрешения!
      Сякаш нейде от високото минаре чу пророка, който изрече със страховит глас:
      – Много си грешен Синан, за да те опростя и да ти намеря място сред небесните гюлови градини. Грехове не се измиват с молитви и палене на свещи, а с добри дела и зачитане на хората. Ти гледаш само себе си и не признаваш болката на другите. Ядеш свинско през постите, ходиш по жени, пиеш мастика и черно одринско вино. Хайде, от мен да мине яденето и пиенето, но това, което причиняваш на хората, на твойте близки, на тия що те обичат и ония де се страхуват от тебе, това ни аз, ни моя небесен баща не ти прощаваме. За тия ти грехове ще гориш в геената, ще вриш в катрана. Стани, излез от това свято място. Върни се, когато изчистиш душата си от омразата, злобата и алчността. Помагай на Иван, помагай на Хасан. И не взимай нищо за помощта.
      Синан се изправи тежко и залитайки тръгна през двора към изхода на джамията. Навън слънцето избистри погледа му, но думите на пророка не спираха да кънтят в ушите. И сякаш го шибаха по гърба и го караха да върви все по-бързо и по-бързо. Накрая ходенето се превърна в подтичване, а тичането в лудешки бяг. Тичаше Синан по тесните улички, като подгонен от хиляда шейтана, които крещяха в един глас зад гърба му:
      – Стой, Синан ага! Не бягай! Няма къде да се скриеш, от това което си вършил!
      А Синан тичаше, не спираше. С последни сили той се добра до реката и скочи в нея с мисълта, че ще се скрие и от хората, и от шейтаните. Буйната река го завъртя един-два пъти, преметна го през ръбестите камъни на теснината, после като изгладняла Ламя го погълна и заситена пое през долината към широкото и безкрайно море.

* * *

ЧАСТ ТРЕТА
Преди десет години


В една пролетна вечер Керим пристигна в града с намерение да се отърси от еднообразния селски живот и ако може да смени вече омръзналата му поредна жена. Отдавна му бе втръснало от нейните непрекъснати натяквания, че парите, които носи в къщи никога не стигат. Белилата и мазилата нямаха чет, но тя постоянно се оплакваше. Да беше някаква неземна красавица, а то една върлинеста и суха, не прилича на жена, ама фасоните й край нямат. Командваше го, та дъх не му даваше да си поеме. Ей от тая усойница побягна Керим. Мислеше си, че като иде в града, ще го посрещнат с пилаф и баклава, ама не беше познал. Пристигна той в малкия и нареден планински град, поразпита тук-там за хората, за навиците им, после се запъти към къщата на един от най-богатите негови жители – Мехмед Хасан Избегли.
      Стопанинът го прие, нахрани го, след туй го назначи за писар в джамийското настоятелство. Полека-лека, Керим се опозна с единствената дъщеря на своя благодетел. Не след дълго време Мехмед благослови двамата млади и така Керим стана зет и син на градския първенец.
      Ожени се Керим за Мохадес и заживя с мисълта, как всичко се нарежда от добре по-добре. Селският хитрец беше проучил издълбоко бащата на своята избраница. Пък и беше подочул тук-таме за тлъстите доходи, които получава семейството от имотите и магазините. Облизваше се лакомо нашият герой, като котарак край бакър с масло, ала сметките му излязоха криви. Щерката на Мехмед се оказа по-проклета, по-опърничава от черния брадат пръч на Дели Станчо чобанина. Мохадес не бръснеше Керим за нищо. Влезеше ли и някоя муха в главата, ако трябва града ще запали, но ще стане нейното. Освен това, за нищо на света не му даваше да припари до бащините лири. Пазеше ги така, сякаш пази султанската хазна. Не само стисната, ами хитра и пресметлива беше Мохадес. Търпя година-две женското царство Керим, накрая не издържа и една нощ с дрехите на гърба и няколко пари в джоба избяга в едно далечно село. Поживя там, но градският живот го теглеше силно и неотстъпно назад. Спомените за тежките софри и буйните танци не му даваха мира ни денем, ни нощем. Не издържа Керим, па един ден се дигна та се върна там, откъдето навремето избяга, подгонен от неспиращата да мърмори женска уста. Когато пристигна, той разбра, че бившата му жена отдавна го е забравила и се е оженила в съседния град за един от тамошните големци. Отиде при Мехмед и като падна на колене, изплака душата си дорде не го накара да повярва, че не е виновен за раздялата с дъщеря му. Мехмед го слуша, слуша, а накрая рече:
      – Ти по твоя път, тя по нейния. Било що било. Щом си дошъл при мен, няма да те изгоня. Остани да ми помагаш в търговията. Ял си ми хляба преди, ще ядеш и занапред от него, ако си гледаш добре работата.
      – Можеш да ми имаш доверие, Мехмед ага – продума с благодарност Керим. – Имам те за баща и брат. Денем ще гледам търговските дела, а вечер ще ти веселя душата с песни и музика. Докато бях далеч от тука, понаучих се да свиря на зурна.
      – Добре Керим, добре. Ще дойде време и за свирнята, но първо работата – усмихна се Мехмед и го проводи да нагледа как върви търговията в магазините.
      Макар прост и неук, новоизлюпеният чорбаджия беше схватлив по природа. Разгледа Керим стоките, разпита продавачите за цените, разбра кое откъде иде и от кое какъв келепир може да излезе.
      Една вечер като нямаше какво да прави, Керим влезе в близкото кафене. Там няколко души хвърляха заровете, а един едър мустакатко стоеше край тях и гледаше играчите да не си тръгнат без да са платили изгубеното. Керим не беше играл досега и без да се замисли, реши да опита късмета си. Седна на едно от свободните места, после полека-лека така се втурна в играта, че не усети кога мина полунощ. Прибра се в отредената за нощувка стая, недоволен и притеснен от загубата в кафенето. Чудно му стана, как добрите зарове вървяха все в ръцете на другите трима играчи. Дали пък не играеха заедно срещу него, мислеше на глас Керим. Легна, ала сънят не идваше в подлютените от тютюневия дим очи.
      За седмица Керим заборчня толкова много, а заровете с още по-голяма сила се търкаляха между мечтите за големите печалби и реалния живот. От ден на ден примката на борчовете се затягаше около врата му все по-здраво. Ако не намереше пари, трябваше или да си окачи въжето, или да побегне пак нанякъде. Но ония баш хайдути едва ли щяха да го изпуснат без да се издължи. Една нощ докато се въртеше в леглото, Керим най-сетне прозря своето спасение. То стоеше пред него, чакаше го да протегне ръка, да го вземе и да се отърве от тежкото положение, в което бе изпаднал.
      Минаха три месеца откак Мехмед повери търговските дела в ръцете на своя бивш зет. В началото всичко вървеше добре, докато не дойде момента, в който един от неговите хора проверявайки сметките, забеляза доста големи разлики между наличните стоки и печалбата от продажбите. Той разказа за тия неуредици на Мехмед. Старият търговец дълго време не можа да проумее откъде иде проблемът, докато собственикът на близкото кафене Реджеп не му подшушна за новата изгора на зет му.
      – Да знаеш само как са го хванали за гушата проклетите зарове – сподели му кафеджията. –Пръв сяда на масата, последен става от нея.
      – Хубаво, ами плаща ли като играе? – попита умислен Мехмед своя довереник.
      – По някой път плаща, друг път не, но като закъснее, после донася парите накуп – отвърна Реджеп.
      На другия ден Мехмед повика при себе си Керим и без много заобикалки му каза:
      – Чуй добре, чапкънино. Ще те попитам нещо. Ако не ме излъжеш, ще те оставя в къщата ми. Излъжеш ли ме, ще ти дам да избираш между тъмния вир и кривата топола.
      Керим падна на крака пред своя благодетел и замоли за прошка:
      – Прости ми, татко! Не усетих кога попаднах в мрежите на дявола. Оплете ме той така здраво, че до края на живота си няма да мога да се разплатя с него.
      – Колко пари отмъкна досега? – попита разгневен Мехмед.
      – Знам ли? – проплака Керим. – Не съм ги броил, но не са малко.
      – Само в кафенето ли харчеше? – не спря разпита Мехмед.
      – Ами... – запелтечи Керим. – Има една кадъна, на която от време на време давах по някой грош за това-онова.
      – Държал съм змия в къщата си! – процеди през зъби Мехмед.
      – Прощавай благодетелю мой, ама и дъщеря ти не беше по-малка змия от мен – отвърна Керим, поглеждайки нагло начумерения стопанин.
      – Прав си, проклетнико! – рече Мехмед. – То като помислиш, една змия излязла от къщата, друга влязла на нейно място. Хайде, върви сега да си гледаш работата.
      С омекнали крака, Керим се запъти към чаршията, мислейки си колко леко се е отървал след направените от него поразии на стария търговец. "Кой ли ме е наклепал пред Избеглията" питаше се пътьом Керим.

* * *

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

Пред вратата на голямата триетажна къща спря млада, добре облечена жена. Потропвайки с модерните италиански обувки по паважа, тя похлопа силно, след това се отдръпна крачка назад и извика:
      – Има ли някой вътре? Имам нужда от помощ.
      Тежката дъбова врата се отвори и на прага застана младеж на около 18 години.
      – Добър ден – поздрави той. – Какво се е случило? Да не ви гони някой, че викате така?
      – Имате право млади господине – отвърна жената с разтреперан глас, а от големите й сини очи потекоха сълзи. Бягам от мъжа, който обичах повече от живота си.
      – Защо "обичах"? Вече не го ли обичате? – попита невинно младежът.
      Младата жена изтри една сълза, отправи дълъг премрежен поглед към него и промълви:
      – Не мога повече да издържам изневерите му. Не искам да деля любовта си към него с друга, да го чакам до сутринта докато той е при нея. Извинете ме, може ли да ми дадете чаша вода – помоли тя.
      – Да, разбира се. Но моля, заповядайте вътре да си починете – покани я стоящият на вратата домакин. Простете, забравих да Ви се представя. Казвам се Емир.
      – Аз съм Гюлшен – усмихна се тя и подаде ръка.
      Емир я пое внимателно, а от допира през вените му преминаха топли вълни. Погледът му срамежливо обходи стройната женска фигура от горе до долу, после засрамено отвърна очи встрани.
      – Заповядайте – покани я той, отваряйки широко вратата.
      Като пристъпи колебливо прага, Гюлшен се озова в преддверие, облицовано със светло кафява дървена ламперия. По стените бяха окачени картини в златни рамки, изобразяващи благородни представители на човешкия и животинския свят. Емир мина пред нея и я въведе в гостната. Широка и просторна, подредена с много вкус и изящност, тя предлагаше удобство и комфорт на своите гости. Ниските дивани край инкрустираните източни масички контрастираха приятно с плетените столове пред високата мраморна камина, върху която се виждаха подредени златни фигури на древни божества. Гюлшен не можа да откъсне очи от тях, оценявайки не само художествената, но и паричната им стойност. "Боже мой" – помисли си тя. "Та тук седят милиони, които чакат някой да ги прибере на сигурно място." После се обърна към Емир с усмивка и каза:
      – Какви красиви неща. Какво ли представляват. Простете моето любопитство и невежество, но откъде ги купувате?
       Емир се засмя непринудено и се приближи до камината. Взе внимателно една от златните фигури, после се обърна към Гюлшен с думите:
      – Тези произведения не са просто неща, които се купуват на пазара в Капалъ чаршия. Това например е донесено от Египет. Баща ми е платил цяло състояние за да го откупи от един арабски принц. А ето тази красавица ни костваше повече от година търсене и преговори с шейха на Тунис докато я придобием – продължи Емир, подавайки на своята гостенка опалово черната фигура на девойка, стиснала в едната ръка дълъг меч, а в другата букет златни цветя.
      – Очите й са от най–големите изумруди, намирани някога по нашите земи – обясни Емир, гледайки с любов и обожание статуетката.
      – Сигурно струва няколко хиляди? – попита Гюлшен.
      – Хиляди ли – погледна я снизходително Емир. – Струва почти милион! Ако се купува от познавач, може да надхвърли милион и половина!
      – Как държите толкова скъпи вещи тук? Не е ли опасно? Не се ли страхувате, че някой може да ги открадне?...
      – Е, все пак ние не каним всеки в нашия дом. Когато се събираме, правим го в частния бар, който е на долния етаж.
      Погледът на Гюлшен не се откъсваше от невероятните скъпоценности, изчислявайки на ум какво би спечелила от тях, ако ги притежаваше. – "Да мога само да ги имам тези съкровища" – мечтаеше си Гюлшен. – "Ще се отърва завинаги от живота на жена за развлечения. Ще се измъкна от онова гадно село, и най–после ще заживея като богаташките жени. Ще имам дрехи, слуги, злато! Много, много злато!" Докато тя си мечтаеше, Емир не откъсваше очи от нея. Омагьосан от нейната красота, той усещаше как тази жена го обсебва със страшна сила. Застаналата пред него неочаквана гостенка му приличаше на египетска принцеса. Изваяните форми, високите скули и тънкия прав нос напомняха за древните източни красавици, рисувани от най–добрите художници.
      – Казахте че бягате, но има ли къде да отидете – попита колебливо Емир. – Има ли къде да отседнете, да се подслоните?
      – Не знам – отговори тихо Гюлшен. – Тръгнах с дрехите на мен и мъката, която нося в сърцето си. Нямам нито приятели, нито пари. Ще нощувам навън, под звездите.
      – Как така под звездите? – погледна я стреснат Емир
      – Ами така – отвърна Гюлшен. – Не мога да платя за хотел.
      – Ако не ви притеснява, може да останете да пренощувате в нашия дом – предложи й той. – Имаме стаи за гости и няма да ни струва нищо да ви приютим.
      – Благодаря, но не ми е удобно – отвърна му с леко разтреперан глас тя. – Вие сте толкова благороден, толкова мил, и красив, едновременно с това!
      – Позволете ми да направя едно добро дело за вас – продължи този път по-уверено Емир. – Досега не съм правил нищо за другите, благодарение на моя баща.
      – Защо – погледна го учудено Гюлшен. – Толкова ли е лош?
      – Не точно лош – отвърна Емир. – Малко саможив и повече самовлюбен. Работи и печели много, но иска всичко да е подчинено на неговите разбирания. А, за него говорим и ето ти го тук, при нас – усмихна се Емир, обръщайки се към влезлия в това време мъж. – Татко, имаме гостенка. Това е Гюлшен. Избягала е от един нехранимайко и сега няма къде да иде. Може ли да остане да пренощува у нас?
      Студените сиви очи на бащата пронизаха Гюлшен, прониквайки чак до дъното на душата й. Тя усети как изгарящият поглед на този мъж я разсъблича без дори да я докосва.
      – Кажи на прислужницата да оправи стаята й, която е до моята. Тя не е използвана отдавна, но мисля че ще се хареса на твоята нова приятелка.
      После излезе без да каже нищо друго.
      – Такъв си е той – обърна се Емир към Гюлшен с извинителен тон. – Непредсказуем, властен и труден за разбиране.
      – Баща ти е страхотен. Прилича на кинозвезда – отвърна Гюлшен. – А къде е майка ти – попита тя. – Кога ще ме запознаеш с нея.
      – Майка ми не живее при нас – заговори с тъга в гласа Емир. – С баща ми са разделени от десет години. Идва от време на време тук, колкото да не е без хич.
      – Съжалявам за това – рече Гюлшен. – Май обърках нещо.
      – Няма нищо – успокои я Емир. – Но стига сме говорили за нас. Ела да ти покажа стаята, в която ще можеш да се оправиш и да си починеш от пътя. – После поведе своята гостенка към втория етаж и спря пред една от многото врати:
      – Тук ще бъде твоето временно жилище и постоянно убежище – каза Емир, намигайки съзаклятнически. – Вечеряме в осем. Татко държи да сме точни.
      После остави Гюлшен и заслиза обратно по стълбите.
      От ненадейна гостенка, за един месец Гюлшен се превърна в домакиня на големия мъжки дом. Вечер посрещаше приятелите на Емир и баща му, забавляваше ги и вършеше всичко необходимо те да се чувстват добре. В същото време любовта на Емир все повече и повече го тласкаше в отворения капан на новата стопанка на къщата. Хитрата анадолска лисица обаче имаше съвсем други планове. Нейните любовни стрели бяха насочени към сърцето на бащата, но за разлика от Емир, той се оказа костелив орех. Не се предаде толкова лесно, колкото се надяваше Гюлшен. Измина цяла седмица, преди тя да се добере до леглото му, но в края на краищата крепостта все пак падна. Бащата на Емир така хлътна в мрежите на Гюлшен, че накрая вървеше след нея като малко кученце подир майка си. Един неин поглед беше достатъчен той да поднесе в краката й, всичко което поиска.
      – Гюлшен, ти можеш да имаш целия свят, стига да го пожелаеш – каза й един ден той. – Аз мога да ти го дам, но в замяна искам нещо съвсем малко от теб. Искам да си само моя, и на никой друг.
      – Добре, господарю мой – отвърна ласкаво Гюлшен. Вътрешно обаче тя не изхвърляше и Емир от своите планове. Ако се наложеше, щеше да го ползва като резервен вариант в случай, че старият глупак се окажеше пречка за това което беше замислила.
      Развръзката в любовния триъгълник дойде съвсем неочаквано и непредвидено.
      Една вечер, Емир влезе в стаята на Гюлшен без предупреждение. Тя очакваше бащата и затова остана изненадана от неговото посещение.
      – Гюлшен, не мога вече да издържам така – почти изплака Емир. – Обичам те и искам да сме заедно ден и нощ. Искам да живея до края на дните си с теб. Готов съм да бъда твой роб, готов съм да направя каквото поискаш, за да спечеля любовта ти!
      – Тя не е за теб – обади се зад него влезлия без да го усетят стар мастодонт. – Гюлшен принадлежи на този дом, разбирай – на мен! Всичко, което е в тази къща е мое – каза той сурово.
      – Всичко освен Гюлшен – отвърна му остро Емир. – Не можеш да имаш всичко и всички. Баща му се приближи бавно, спря се пред него и го удари така, че Емир се свлече на земята. Синът постоя секунда-две замаян от удара, после скочи напред и хвана баща си за гърлото:
      – Ще те удуша, стар похотлив развратнико – изкрещя в лицето, му побеснял от ярост Емир. – Стига си ме командвал и направлявал! Гюлшен ще бъде моя, колкото и да не ти се иска! Ти вече си изпята песен!
      Гюлшен в миг разбра, че това е нейния голям шанс. Промъкна се покрай биещите се мъже и бързо се спусна към гостната. Събра в една чанта златните статуетки от камината и се втурна към изхода. Изведнъж обръщайки се назад видя нещо, което в бързината беше забравила да прибере. На стената над камината висеше окаченият на златна верижка прекрасен индийски кинжал. Дръжката му беше обсипана с едри брилянти във формата на издължена седемлъчна звезда. Безценният експонат я привлече назад така, както змия привлича със своя хипнотичен поглед жертвата си. Тя се приближи, откачи го от стената и отново побягна навън. Дъбовата врата се запъна и Гюлшен трябваше да положи големи усилия за да я отвори. Задъхана от усилието, бегълката прекрачи прага, но се спъна и политна навън. При падането ръката, която стискаше кинжала се подви и острието му се заби в лявата част на гърдите й.
      На земята пред Гюлшен се бяха разпилели изпадналите от чантата златни фигури. Те я гледаха безмълвно и безучастно, като съдии четящи строгата, но справедлива и напълно заслужена присъда.

* * *

ЧАСТ ПЕТА

Кафенето на куция Реджеп се намираше в края на старата махала. Сгушено между високите дувари на джамията и къщата на Селимовия род, отвън то приличаше повече на вехтошарско сборище, отколкото на заведение. Вътре обаче не отстъпваше по нищо на прехвалените цариградски локали. Вътрешността му беше уютна и добре наредена. Изградените в европейски стил сепарета бяха облицовани с кожа, а меките виненочервени възглавници отпускаха тялото по време на играта на зарове. Реджеп беше наследил от бащата на жена си това място и с много усилия успя да превърне запустялата, мизерна къща в уютно кафене. То му костваше доста заеми докато го оправи и преустрои, но сега беше доволен и не съжаляваше за вложените пари. Пък и нямаше защо да съжалява. Докато в началото при него се отбиваха само бедни и гладни хора, постепенно те изчезнаха, а на тяхно място се появиха разглезените от живота богаташки синчета. С течение на времето към тях се присъединиха и възрастните любители на мастиката. Коранът забраняваше употребата на алкохол, но Реджеп нямаше нищо против добрите бакшиши. Наливаше в кафето благовейната течност и я поднасяше с думите:
      – Туй, което забранява Аллах, разрешава Реджеп.
      Заровете са дело на шейтана, затова за да има справедливост, пророка е изпратил жената да ни успокоява. Жената за него беше мастиката, която хем караше кръвта да кипи по-силно в жилите, хем лекуваше нервите след тежките загуби на зарове. Доходите на Реджеп не идваха само от кафето, което предлагаше от сутрин до вечер. На горния етаж се намираха четири стаи, превърнати в чудесни кътчета за душевни и плътски удоволствия. Тези стаи носеха добри печалби, но и големи грижи, тъй като обслужващия персонал никога не стигаше. Трудно беше напоследък Реджеп да намира нови представителки на нежния пол, желаещи да работят най-древната професия на света. Не защото ги нямаше, а защото от ден на ден ставаха все по-нагли и безочливи в исканията си за процента от приходите. Дори Али бияча трудно успяваше да се справи с тях. Али не си поплюваше, когато се налагаше да вкара в правия път някоя от капризните малки хитруши, дошли от забутаните анадолски села и решени на всичко, само и само да припечелят някой и друг грош.
      – Аллах да ме дари с търпение – оплакваше се непрекъснато Али. – Тия млади газели нямат страх от нищо. Аз ги бия по задниците за наказание, а те ми се подиграват като се плезят и ме наричат стар и немощен дядо Али. Ако продължава така, ще взема да се махна от кафенето, преди да съм получил някой мозъчен удар.
      – Дядо Али, дядо Али – чу се силен вик от горния кат. – Ела бързо да ми помогнеш, че не мога да си обуя чехлите. – Последва кискане и весел, закачлив, момичешки смях.
      Али се отпусна тежко на пейката пред кафенето, мърморейки си под мустак:
      – Ще ме погубите, малки вещици такива. Ама като се махна, да видя кой ще Ви уйдисва на акълите. Да видя тогава кой ще Ви носи кафе и шербет в леглата. Дано един ден не изядете главата на Реджеп. Не вижда ли, че седи върху буре с барут. Това е бизнес Али, обяснява ми той. Разправяй го на старите ми потури, Реджеп ага – сърдито продължаваше да си говори стария пазач. – Ще ти изгори чергата някой ден тоя бизнес. Ама да видим кога.
      – Али – чу се отвътре гласа на собственика. – Върви горе при момичетата и ги усмири. От сутринта не са спряли да се кикотят. Довечера ще ми се запрозяват преди да са почнали да работят. Да лягат, да спят. В осем часа ги искам готови, свежи и усмихнати. Чакам голям гост и искам програмата да е най-добрата, която сме предлагали досега.
      – Ще ида, Реджеп – надигна се тежко от пейката Али. – Ама усмирява ли се отворен кошер пчели, пуснати на воля?
      Още от рано вечерта централната маса в празнично украсената зала на кафенето беше наредена като за царски пир. До печените пилета и апетитно ухаещите агнешки бутове се кипреха тавите с баклава, локум, кадаиф и кадън гюбек. До тях строени в подобаващ ред извисяваха снаги каните с шербет, изстудена мастика и черно като катран одринско вино. Персоналът се суетеше напред-назад, оправяйки възглавниците по столовете. Изведнъж всички се смълчаха, подредиха се в редица и обърнаха глави към вратата. През нея, придружен от Реджеп влезе високия не само по ранг, но и ръст столичен гост. Реджеп мина напред, дръпна стола на централното място и с коленопреклонна усмивка покани гостенина да седне. После махна с ръка на прислужващите да напуснат залата.
      – Заповядайте, Ваша светлост – покани го домакина. – Нека да скрепим нашето приятелство с една приятна и благотворна вечеря.
      – С удоволствие, Реджеп. Ти си се подготвил като истински домакин. Дано да мога да ти се отблагодаря за твоето старание.
      – Ще можете, ще можете, Хасан ефенди. Винаги има начин да покажеш почит и уважение и да благодариш на приятелите си. А да помогнеш в беда на приятел, Аллах това най-много обича и хвали.
      Гостенинът го погледна внимателно и каза хвърляйки усмихнат поглед из кафенето:
      – Като гледам това хубаво местенце, не ми се вярва да си в беда, Реджеп. Бизнесът ти върви добре, никой не те закача. Какво друго може да иска човек?
      – Ами има, има – продума Реджеп. – Един от хората на Емир обикаля насам-натам из кафенето, не докосва заровете с ръка, а само седи и гледа. Не знам какво иска, но не ми харесва. С Емир делим бизнеса и досега всичко върви добре.
      – Аз ще поговоря с Емир за неговия човек, но ти все пак внимавай – каза Хасан. – Искам пратките да се доставят на време. Хората ми не обичат да чакат. Знаеш, че бързо се изнервят и не прощават грешките.
      – Знам, Хасан ефенди – рече Реджеп. – Не искам проблеми с никой и ще бъда благодарен за покровителството ти.
      – Всъщност, къде са момичетата? – попита гостът. – Ти ми каза, че имаш нови и по-хубави от преди.
      – Така е, господарю – светна лицето на Реджеп. – И по-хубави, и по-млади. Най-добрите досега. Запазил съм ги за Вас.
      После отиде до вратата, отвори я широко и викна...
      – Хайде, гълъбици мои. Влизайте вътре.
      Като ято пъстроцветни пауни, момичетата влязоха в празнично наредената зала на кафенето. Облечени целите в коприна, те пристъпваха гордо и наперено, показвайки прелестта на младите си тела.
      – Машала – изрече възхитен гостенинът. – Наистина в твойта градина цъфтят най-красивите рози.
      – По-точно, розови пъпки – усмихна се доволно Реджеп. – Ще останете изненадан от аромата и красотата им. Надявам се да останете повече време тук, за да се насладите на тази прелест.
      Минаваше полунощ, когато в старата махала се разнесоха силни викове и писъци. На търговската улица бързо се струпаха множество млади и стари мъже и жени. Някои полуоблечени, други изплашени от врявата, с набързо наметнати дрехи върху нощните спални костюми. Всички гледаха в посока на кафенето на Реджеп, над което се виеше облак гъст дим. Дългите езици на огъня вече лакомо облизваха дървените части на широкия чардак на втория етаж. Хванати за ръце, трите момичета стояха ужасени на края. На фона на светлината от пламъците те приличаха на мумии, чакащи някой да ги балсамира.
      – Скачайте бързо – крещеше тълпата. – Ще изгорите като факли.
      Някои от пристигналите да помогнат се щураха под горящия чардак с намерение да ги хванат, ако решат да се хвърлят надолу. Изведнъж на вратата се появи самия Реджеп.
      – Махайте се всички – извика той към насъбралите се хора, размахвайки незнайно откъде взета дамска рокля. – А Вие се прибирайте по стаите – заповеднически изрече, поглеждайки нагоре към изпадналите в ужас млади момичета.
      – Реджеп е полудял – каза някой от тълпата. – Къщата гори, а той ги кара да се прибират вътре. Да идем и да го махнем от там, иначе ще изгори заедно с тях.
      Двама по-куражлии наблюдатели се затекоха към застаналия на входа собственик на горящото кафене, с намерение да го издърпат от огнената стихия. Преди обаче да успеят да стигнат до него и да го замъкнат на безопасно място, една греда се откърти от обвития в пламъци покрив и с пращене, разпръсквайки огнени искри се стовари върху Реджеп. Притеклите се на помощ мъже отскочиха назад тъкмо на време. Горящият покрив се килна встрани, заклати се напред-назад, после със страшна сила се сгромоляса върху притиснатия от гредата Реджеп.
      – Боже, Боже – изплака една жена. – Отиде си без време човека.
      – Отиде си навреме, дявола – каза стоящия зад нея непознат мъж.
      – Даже много закъсня – добави друг. – Тая мръсотия отдавна трябваше да се измете от махалата, за да не срами града. – И като се изплю на земята, бързо изчезна в нощта.

* * *

ЧАСТ ШЕСТА

Жълтият огнен диск потъваше бавно в прозрачните води на Босфора. С опънати до скъсване платна, голямата лодка бързо наближаваше европейската част на Истанбул. Мушна се грациозно под моста, после с лек завой се допря до дървения пристан и застана неподвижно. На палубата се изправи възрастен мъж, подкрепян от красиво момиче, и високо момче на около петнадесетина години. Тримата отправиха взор към огрения от залязващото слънце град. В погледите им се четеше неприкрита радост, породена сякаш от дългоочаквана среща с приятели от детските дни.
      – Най-после у дома – възкликна момичето. – След дълги години на раздяла, отново сме на родна земя при познатите хора и улици.
      – Защо се радваш толкова много, Гюлшен? – Попита я възрастният господин. – Та тук след пожара в кафенето не ни остана нищо. Сега притежаваме само лоши спомени и разочарования от отминалите години. Майка ти умря, баща ти потъна незнайно къде.
       – Да не забравяме дълговете, които ни оставиха – намеси се в разговора момчето. – Кой ще ги плаща и от къде ще намерим пари.
       – Не се притеснявайте – отвърна момичето. – Ще се справим някак си. Градът е голям и все ще намерим начин да стъпим на крака. Дядо ще подхване нещо в търговията, ти ще му помагаш, аз ще опитам това-онова.
       – Какво разбираш под това-онова – погледна я строго възрастният човек. – Какви мисли ти минават през главата, Гюлшен? Внимавай какво правиш. Тук не сме на село, където всеки щети се притече на помощ ако изпаднеш в беда.
       – Спрете да се разправяте – каза момчето. – Да слизаме и да видим къде ще се настаним на първо време. – И като взеха в ръце донесените от собственика на лодката чанти, тримата с бързи крачки се отправиха към центъра на града.
      В богаташкия квартал "Левент" нощния живот беше в разгара си. Заведенията се пълнеха със зажаднели за развлечения млади хора, дошли от всички краища на Истанбул. Шумните тълпи заемаха празните места около масите в заведенията за хранене, после с пълни стомаси поемаха към огромните нощни локали, където освен първокачествени напитки се предлагаше и възможност за танци. Гюлшен се настани на един от освободените столове, държейки в ръка таблата с пилешките хапки и зеленчуковата салата. Срещу нея на масата седеше младеж на около 25 години, който се хранеше бавно с подчертан апетит. Тя му хвърли бегъл поглед, застоя се малко върху красивото лице, после сведе очи и продължи с вечерята.
       – Не съм ви виждал тук друг път – каза младежът без никакво предисловие. – Сигурно сте отскоро в квартала.
       – Вие от този квартал ли сте? – Попита Гюлшен подминавайки въпроса му. – Приличате на тукашните момчета.
       – Какви са тукашните момчета млада госпожице, ако смея да попитам?
       – Ами надути, богати на пари и бедни на мозък – отвърна Гюлшен.
       – Парите не са ли достатъчни за да си добре. Какво друго е нужно на човек за да живее нормално и без ограничения. Мисля, че за жените те са всичко. Или не е така?
       – Не за всички е така – отвърна тя. – Парите определят начина на живот, но има и по-важни неща от тях.
       – Като например? – попита седящия насреща и младеж.
       – Ами любовта, приятелството, отношенията между двама души – отвърна момичето.
       – Къде ги има тези неща, че да ида и да си купя – подхвърли през масата иронично младия човек. – Познавам квартала на пръсти, но не знам къде е магазина, в който ги продават.
       – Ако искаш, аз мога да те заведа там – усмихна му се загадъчно Гюлшен. Само на две пресечки от тук е, и цените не са никак високи. * * *
      Гюлшен се събуди, повдигна се на лакти и погледна спящия до нея мъж. Той не приличаше по нищо на другите, с които се беше срещала през последните две години. Имаше нещо детинско в него и в същото време, като че ли пръста на порока беше заклеймил това красиво лице с най-опасните човешки промени.
       – За какво мисли малката хубава главица? – Попита я той без да отваря очи.
      Гюлшен го погледна стреснато и незнаейки какво да отговори, легна и се зави с чаршафа през глава.
       – Мислиш си, че като се завиеш, ще скриеш и мислите от мен – засмя се весело младия мъж. – Какво ли си казваш сега. Хванах го този господинчо за носа и ще го пооскубя хубавичко преди да го пусна да си отиде.
       – Не е вярно – отвърна тихо Гюлшен. – За каква ме имаш? Ако искаш върви си, а дали ще ми платиш или не все ми е едно. Беше ми хубаво с теб, затова не ти искам парите.
      После скочи из под завивката и като изтича бързо към банята викна през затворената врата:
       – Махай ми се от очите и да не си ме потърсил повече. Истанбул е пълен с такива като теб. Омайвате бедните момичета със сладки приказки, а после ги изхвърляте на боклука като ненужни вещи.
       – По-спокойно, хубавице – каза лежащия мъж. – Нито си бедна, нито си глупава, а още по-малко изхвърлена. Това чудесно гнезденце, в което си се настанила не е дошло от нищото. Колко ли мъже са минали оттук и са оставили парите си преди то да стане твое.
       – Не съм карала насила никой да идва при мен – викна му още по-гневна Гюлшен. – Махай се и ме остави на мира. Взимай си багажа и си върви. – И като хвърли събраните на топка дрехи върху него, влезе в съседната стая, затръшвайки силно вратата след себе си. * * *
      Дядото на Гюлшен грижливо подреди току-що опечените сладкиши в тавата и ги изнесе пред къщата. Ароматът на канела и захар се разнесе по улицата, като изостри апетита на минаващите по нея хора. Жената се появи заедно с изнесената навън огромна тава, пълна с вкусните сладки. Всяка сутрин идваше тук и след разменените няколко учтиви думи с възрастният сладкар, купуваше пакет сладкиши и си отиваше. Беше смуглолика, не много висока, накуцваща с единия крак. Въпреки видимата бедност, нейните очи излъчваха толкова много топлина, че с неяможеше да стопли целия свят.
      – Добро утро, господин Ахмед – поздрави тя със срамежлива усмивка. – Как сте тази сутрин? Цялата улица мирише на вашите сладки, да сте жив и здрав.
       – Бог да ти дава здраве, Хатидже. Благодаря, добре съм. Колко да сложа?
       – Сложи ми за две лири. Нали знаеш – отвърна тя и наведе глава.
      Ахмед отмери исканото количество, а след това докато разговаряше със своята клиентка за времето, добави незабелязано няколко сладки отгоре.
       – Направихте ги за две лири, нали? – попита тя.
       – Точно за две – отвърна Ахмед.
      Жената пое плика и с бавни крачки пое надолу по улицата.
       – Направих ги точно за две лири – чу се подигравателен глас зад наведения над тавата продавач. – Брей, брей, брей. Вчера пристигна в квартала, а днес вече раздаваш подаръци на непознатите жени. Като си толкова щедър раздавай на всички.
      – Не ми се свидят и на теб да дам, но не съм сигурен дали ще ти харесат – изгледа го накриво Ахмед. После като грабна ненадейно тавата, вдигна я високо и я тръсна върху главата на нахалния минувач.
       – Е, харесаха ли ти моите сладкиши? – Попита го разгневеният сладкар. – Следният път, когато се опиташ да се подиграваш с мен, ще те омеся заедно с тестото и ще те изпържа в тигана като мекица.
      – Ха така, Ахмед – викна един развеселен зрител от насъбралата се тълпа. – Отдавна трябваше някой да халоса по главата тоя простак, та да му дойде акъла. * * *
      Внукът на Ахмед влезе в конюшнята и внимателно се приближи до бокса, където вдигнал гордо глава пристъпваше назад-напред чистокръвен арабски жребец.
      – Здравей, Хартум. Как си днес? Я какъв си наперен! Да видим обаче колко си бърз като те заведа днес на хиподрума. Стой мирен приятелю, иначе ей сега ще опиташ камшика.
      Умното животно сякаш усетило неприязънта на момчето изцвили нервно, после се изправи на задните крака, а с предните се опита да го ритне.
      Малкият прислужник обаче бързо се дръпна назад и шибна злобно арабския красавец по хълбока.
       – Стой, Хартум. Стой мирен, защото ще ядеш бой, докато не се научиш да ме слушаш.
       Преди да повтори удара, една ръка го хвана здраво за врата и го прикова към стената на бокса:
       – Ако още един път те хвана да удряш Хартум, ще ти насиня задника със същия тоя камшик и ще те изхвърля навън като мръсно пале – изрече, почервенелия от възмущение собственик на жребеца.
       – Аз пък ще кажа на дядо, че се срещаш с кака без негово разрешение – озъби му се малкия нахалник. – Да видя тогава кой кого ще изхвърли.
       – Сигурен ли си, че дядо ти ще повярва на теб, на внука, който го краде и с парите посещава места, определени само за мъже. – Малкият конегледач сведе поглед и каза примирено: – Ти не казвай за мен, аз няма да казвам за теб и кака. Така добре ли е?
       – Не се опитвай изобщо да се пазариш с мен – сряза го Емир. – Пипна ли те втори път да тормозиш Хартум, не ме интересува какво ще кажеш на дядо ти за срещите ми със сестра ти. Хартум е ценен за мен толкова колкото и твоята сестра, така че не съм сигурен кой от двамата ще избера. Затова внимавай добре как се държиш с коня. Искам да го доведеш на хиподрума без проблеми. Ако не спечели днес състезанието, не ми се мяркай повече пред очите.
      След като собственика на Хартум си отиде, Кемал внимателно почисти животното, смени му седлото и като го хвана за юздата, бързо го поведе по улицата към хиподрума. Пътят за стадиона минаваше покрай дюкяна на дядо му и Кемал реши да се отбие при него и да хапне малко сладки. Точно когато пресичаше улицата, изневиделица се появи голямо черно куче, което със силен лай се нахвърли върху Кемал. Той изпусна юздата и вдигна ръце да се предпази от острите зъби на нападателя. Конят препусна с бесен галоп надолу и изчезна в една от тесните криви улички на квартала. Тя водеше към сладкарската работилница, пред която току-що дядото на Кемал беше подредил стоката и разговаряше с един клиент. Хартум приближаваше бързо и по всичко личеше, че няма сила, която да го спре. Той мина покрай хората, но влачещата се юзда закачи една от тавите и те се сгромолясаха на пътя. Изплашеното животно продължи своя лудешки бяг, сподиряно от проклятията на хората. На пътя му без да подозира нищо се изпречи, забързаната към магазина на дядо си, Гюлшен. Като видя идващият насреща жребец, тя вдигна ръце да го спре и да се защити от него, но с движението си само успя да подплаши още повече подивялото от страх животно. То премина през нея, както вятъра минава през млада борова гора. След един час намериха, изпадналата в безсъзнание Гюлшен и я отнесоха в болницата.
      Пред вратата на болничната стая Кемал и дядо му стояха безмълвни и с неприкрит страх очакваха доктора да излезе и да им каже какво е състоянието на Гюлшен. Вратата се отвори и двамата се втурнаха към него и в един глас викнаха:
       – Докторе, как е тя?
       Възрастният лекар обърса с длан челото си и като подбираше внимателно думите каза бавно:
       – Вашата близка никак не е добре. Най-вероятно повече няма да може да ходи. При падането е увредила зле гръбначният стълб. За съжаление все още не намирам причината, която е довела момичето в това състояние. Вие не знаете ли какво се е случило?
       – Не, докторе – отвърна замислено старият сладкар. – Докато стоях пред магазина един кон мина покрай мен, събори тавите със сладките и зави по улицата, на която са намерили внучката ми в безсъзнание. – Хората разказват, че той я е бутнал, но откъде е дошъл и кой го е изтървал никой не знае.
       – Аз знам – рече внукът, изпъчвайки се пред лекаря. – Конят е на оня богаташ Емир, при който ходя да работя. Той изведе коня сутринта и тръгна в тази посока. Сигурно го е изпуснал докато го е водил към хиподрума. Господин Емир е много лош човек. Непрекъснато ме тормози и ме кара да говоря на кака Гюлшен за него.
      Дядо му го погледна внимателно и попита:
       – Сигурен ли си, че не ме лъжеш?
       – Не, дядо. Снощи го видях да я спира пред нашата къща. Дърпаше кака за ръката към ъгъла на улицата. Кака му каза, че ще дойде при него през нощта, когато ти заспиш. Двамата се срещат тайно от теб, завърши разказа си ухиления до уши малък нехранимайко. * * *
      Емир тъкмо закусваше, когато някой потропа силно на входната врата. Той стана от масата с раздразнение и отвори готов да нахока неканения сутрешен гост.
       – Какво искате по това време? – Попита ядосано стоящия срещу него възрастен мъж Емир.
       – Да оставиш внучката ми на мира и да не я задиряш. Ако искаш толкова много да я видиш, иди в болницата, където си я пратил благодарение на коня си.
       – Кой си ти и за какво ми говориш – попита го слисан Емир. – За каква болница става въпрос?
       – За онази, в която бере душа внучката ми Гюлшен.
       – Аха, значи Гюлшен. Сещам се за една Гюлшен, само че не си спомням да съм я изпращал в болница. Тя идваше при мен да ме забавлява. Едва ли сме я докарали до там, че да има нужда от болница. Аз я пазих така, както пазя себе си. Не искам и да си помисля за бебета на тия години, пък и тя...
       – Какви бебета ти се въртят в главата, нещастнико! Гюлшен е премазана от твоя прехвален жребец! Бутнал я е на земята, минал е през нея и я е изпотрошил цялата. Сега Гюлшен лежи в болницата и едвам диша.
      Младият мъж стоеше пред стареца с отпуснати ръце, незнаещ какво да каже. Изведнъж се отърси от вцепенението, втурна се вътре и като нахлузи набързо първите попаднали пред очите му дрехи хукна навън.
       – Заведи ме веднага при нея – замоли се той на възрастния човек. – Може да има нужда от помощ.
       – По-добре иди и нагледай проклетото добиче, че може да направи друга беля.
       – Хартум е умно животно и не вярвам да е виновен за случилото се – не се остави Емир. – Гарантирам, че е по-умен от нас двамата, взети заедно.
      Двамата мъже без повече приказки се отправиха с бързи крачки към болничното заведение, в което се намираше Гюлшен.
      Пред входа на болницата, дъвчейки голямо парче баница беше застанал Кемал. Когато видя приближаването на дядо си и Емир, той се притули в тъмния ъгъл на стълбището и зачака те да го подминат, качвайки се на горния етаж. После като котка се плъзна след тях прикривайки се в тъмните сводове на дървените прегради по дългия коридор. "Твоят внук е най-големия лъжец" – чу той разпалените думи на Емир. – "Сутринта го хванах да бие моя кон и го предупредих, че ще го изгоня, ако го видя още един път да удря Хартум. После му казах да заведе жребеца на хиподрума, а аз тръгнах да уредя сметките с търговците на коприна и зехтин."
       – Искаш да кажеш, че ти не си водил коня, когато е прегазил Гюлшен? – Попита недоверчиво стария търговец на сладкиши. – И не си бил на мястото, където е станало нещастието?
       – Заклевам се в Аллах, че не съм бил нито с коня, нито без него по време на белята. Кемал те е излъгал за всичко. Сигурен съм, че той е виновен за станалото.
       "Сега вече загазих здравата" – каза си на ум Кемал. – "Тоя път няма да се отърва само с мъмрене." Обърна се и заслиза надолу към изхода. Като излезе на улицата, погледна наляво и на дясно,помисли малко и после се отправи към моста на Босфора. Вървеше безгрижно, подсвирквайки си с уста стара арабска мелодия. Загледан в преминаващите през протока кораби, той не видя препускащия насреща му жребец. Успя да се отдръпне от пътя му в последния миг, но влачещата се юзда го закачи за крака и го повлече по каменната настилка на моста. Кемал се претърколи, опита се да се освободи от оплелата го юзда, но силите му стигнаха единствено за това. * * *
       – Само да се върне оня разбойник – беснееше пред портата на наетата под наем къща сладкаря. – Така ще му насиня краката, че ще помни цял живот кога ме е лъгал.
      Към къщата от края на улицата се зададе малка кола с черен капак. Спря бавно пред стария човек и от нея слезе мъж в униформа.
       – Вие ли сте дядото на Кемал? – попита той.
       – Аз съм – отвърна Ахмед. – Какво се е случило с моя внук?
       – Не искаме да ви тревожим, но той никак не е добре. Паднал е от моста на Босфора. Рибари са го намерили, изхвърлен от морето до пристана под Бешикташ.
       Старият човек вдигна ръце нагоре и проплака с отчаян глас. Залюля се като прекършен лист и падна тежко на земята.
      Униформеният представител на властта се наведе над него, повдигна лявата му ръка, но не намери пулса.
       – Ама че късмет – обади се застаналия наблизо помощник. – За два дена трима души заминаха при Аллах.
       – Така било писано – промърмори полицейският началник.
       – Не знам дали е писано, но в повечето случаи всеки получава това което заслужава. Ние обаче с Вас нямаме право да се бъркаме в Божите работи – каза с безразличие неговият помощник. После смачка с крак недопушената цигара и се отправи към колата.

Кирил Дамянов

Нагоре
Към Съдържанието на броя

 
Хостингът и домейнът са предоставени с любезното съдейстие на Superhosting.bg